Партиен преход. Как изглежда политическата икономия на авторитарните партии и техните остатъци

Патронажната форма на управление е „обществено равновесие, при което хората организират политическите и икономическите си стремежи най-вече около личната размяна на конкретни облаги и наказания, а не на основата на абстрактни, безлични принципи каквито са идеологическите убеждения или категоризации, които обединяват много хора, но всъщност не принадлежат на никого поотделно.“

Хенри Хейл (Патронажна политика: динамика на евразийските режими)

Удивително малко избиратели и коментатори схващат какво точно се случва с политическите партии.

Двама противоположни като светоглед познавачи на българската политика – Полина Паунова от „Капитал“ и Димитър Иванов с нелицеприятния прякор „Гестапото“ – се оплакаха наскоро от едно и също: България няма, не е излъчила лидери; онези, с които разполага, нямат идеи и принос за общественото благо.

Проблемът обаче е, че повечето политически партии у нас са водачески. И това като че ли се харесва на широката публика.

Партиите на прехода

Преходът към демокрация и по-скоро пазарна организация на стопанския живот у нас приключва в края на 90-те години. Това е с две-три години по-късно спрямо другите бивши комунистически страни, днес част от ЕС.

Причината за забавянето е опитът през 1995-1997 г. да бъде възстановено именно централното планиране, при запазено съревнование между политическите партии.

Авторитаризмът и патронажната форма на управление тук засега не могат да бъдат възстановени и запазени по начина, по който това се случва в страните от предвождания от Русия Евразийски съюз. Такова възстановяване няма и при съседите от Балканите. Засега.*

Но авторитаризмът може да бъде запазен и възстановяван в политическите партии – и като организация, и като въжделение на членските маси и техния патрон.

И това донякъде е естествен процес. Партиите в България са едно от доказателствата за живот след смъртта.

Представените в конституционното събрание на 1990-1991 г. партии са четири. Това са БЗНС (наричано „казионно“, за разграничаване от земеделците в СДС), ДПС, СДС (платформа на първоначално десет, а сетне – на 16 партии и организации) и БСП, с най-голяма фракция в събранието.

От тогава до тази година в някаква близка до първородната форма са запазени само БСП и ДПС. Другите „партии на прехода“ де факто са изчезнали.

Случаят на ДПС

ДПС е особен случай. Тази партията дължи продължителната си стабилност на три обстоятелства, които нямат нищо общо с „гениалността“ на водача. Обстоятелствата са следните.

Първо, общественият съвет по националния въпрос от 4-5 януари 1990 г. (той е подробно описан само от един друг участник - Деян Кюранов) призна ДПС „на турците и мюсюлманите в България“ за де факто учреден представител на тази общност.

Заедно с това, въпреки възраженията, съветът реши да не се допускат до избори партии на етническа и верска основа. (И двете предложения бяха от БСП, тогава БКП.)

Второ, ДПС отказа да се присъедини към СДС на започналата няколко дни след това „Кръглата маса“.

И трето, новата конституция потвърди забраната на партии на споменатата основа. Депутатите на ДПС не подкрепиха предложението тази забрана да бъде преразгледана при последните четения на проект за конституция. Но водачът ѝ обяви, че това е причината ДПС да не гласува Конституцията.

ДПС се оказа единствената партия в България, която получи правно защитен монопол върху избирателите, които претендира да представлява.

Как е при БСП

БСП от своя страна не е особен случай. Сплотеността ѝ произтича от миналото. Тя имаше какво да губи: господство в силовите придатъци на властта, държавната администрация и икономиката (в предприятията, които поиска да приватизира докато е на власт), училищата, университетите и радиото и телевизията.

Всички идеологически увъртания и законодателни идеи на БСП до 1997 г. са плод на желанието на нейните водачи да удържат това влияние - още преди първите избори, на които БСП се яви с лозунга „България над всичко“ (заимстван от национал-социалистите на Германия).

С това тя потвърди една закономерност, открита от Питър Дракър през 1939 г.: когато стане очевидно, че одържавяването и централното планиране не работят, социалистическите партии се превръщат в националистически.

Националистическите тежнения на БСП в икономиката (от отлагането на приватизацията и на членството в СЗО, през „спасяване“ на губещи държавни предприятия и запазване на властовата привилегия за назначаване „капитани“ в стопанската сфера, до подкрепата на руски държавни компании и проекти) са в основата на кризата от 1996-1997 г.

Светогледът не пречи на БСП да поддържа на думи членството на България в ЕС, да се гордее, че то се е случило при мандат на премиер социалист и да твърди, че е „за“ НАТО. Тези две членства са предварително условие за оцеляване на всяка партия у нас. Също засега.

БЗНС и СДС

БЗНС и СДС пък са просто закономерен случай на разпад на политическа партия. БЗНС по исторически причини, СДС от 1989 г. – поради предизвикателствата на бъдещето.

Подобна на БЗНС партия в Чехословакия се разпада през 1949 г., поради невъзможност за съучастие в съветското управление на страната. Но аналогични партии в Унгария, Полша и Германската демократична република са със съдба на БЗНС.

Партии като СДС са мотор на политическите, икономическите и конституционните промени в бившите комунистически страни, челни на ЕС. Но като опозиционен отговор на властовия монопол на съответните комунистически партии през 1989 г., неизбежно преди първите избори обединяват десетки възстановени и нови партии, профсъюзи, екологични и правозащитни организации.

След сходните по замисъл и времетраене „кръгли маси“ разногласията са естествен, разбираем и напълно приемлив повод за разпад. Този процес отнема между седем и десет години. В един момент бившите политически сили се оказват безсилни.

Казаното не означава, че дейността на тези партии (включително аналогичните на БЗНС), профсъюзи и т.н. не променя страните към по-добро. Тези страни са в групата на „икономиките с високи доходи“ именно благодарение на изчезващите партии на прехода. Споменът за и устойчивостта, задълбочаването на стореното от тях е основа на бъдещо благоденствие.

Интересно е, че у нас тези формации, например СДС, наистина не оставят общопризнати лидери. Причината: естественият авторитет на допринеслите за общото благо винаги бива нарочно очернян в услуга на авторитарните партии и водачи.

Икономика на авторитарните и патронажни партии

От партиите у нас се очаква да бъдат „авангард“ на нечии интереси или обществени касти. Организационното изискване е да приличат на „БКП“.

Това не е възможно поради известния в политологията „парадокс на маркиз дьо Кондорсе“: при гласуването на решения, основани на волята на мнозинството, резултатът е винаги ирационален за предпочитанията на отделните участници.

Всички, участващи в избори партии са популистки. Ролята им обаче е да ориентират предпочитанията на избирателите към някаква градация, съотношение на по-скоро свобода на отделния човек или по-скоро авторитет и власт на държава и правителства.

В насочването на едната или другата ориентация могат да попадат и реално се включват както „леви“, така и „десни“ партии.

Авторитарните партии са такива, които допринасят за или налагат след избори втория тип политическа ориентация. Това са партии организирани около един патрон. Той сам се възприема като гарант на раздаването на икономически облаги, кариерни и житейски перспективи.

Не е възможно те да са „за всички“: всяко стремящо се към облага малцинство се организира по-ефективно от всяко мнозинство, което я плаща. Мнозинството трябва по необходимост да бъде заблудено. Затова тези партии са повече популистки от неавторитарните.

Поради стартовите дадености неразпадналите се досега ДПС и БСП по-бързо се ориентират към основано на патронаж държавно управление. Техният пример е изкушение и почин.

Той е повторен с различна степен на времетраене и успех от много политически партии – от "Атака", ГЕРБ, ВМРО, "Възраждане", ИТН и много други партии. Включително такива, които заявяват, че защитават ориентацията на политиката към свободата на отделния човек.

Патронажните партии могат да допринасят за общото благо. Ако заграбват относително малко от обществото, те оставят у хората мотивация за повече работа и доходи.

Но проблемите с авторитарните управления възникват, когато патронът трябва да бъде наследен. Свиването на властовия хоризонт прави облагите от грабежа днес по-привлекателни от малките изземвания на доход от мнозинството в продължение на години. Този процес се разгръща пред очите ни. Не само в България.

*През 2020 и 2022 г. двама колеги от Централноевропейския университет (Балинт Магияр и Балинт Мадлович) приложиха методологията на Хейл към изследване на авторитарните тежнения, постигнали властови „успех“ или само временни завоевания в бившите комунистически страни. Книгите им са почти напълно неизвестни в България.

**Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.