1997 г. Улицата чупи прозорците на парламента, за да нахлуе там, където са депутатите. Полицията пуска сълзотворен газ, който засяга както нападателите, така и хората вътре. Накрая тълпата е изтласкана навън. Операторът на БНТ Красимир Михайлов остава вътре в парламента. Отива до тоалетната, за да си измие очите, но там заварва изненадваща картина: най-високият депутат на тогавашното Народно събрание се е сгънал на четири под една от мивките, захлупил си е с ръце главата и повтаря, сякаш на себе си: “И този път оцеляхме! И този път оцеляхме!”
Много ясно – Михайлов вдига камерата, за да заснеме това, но в този момент батерията на камерата угасва. И край, в историята няма да остане такъв кадър.
“Това е най-големият пропуск в целия ми живот на оператор”, казва той. “Такова нещо да изпусна! Целият ни преход е в тази сцена!”
Красимир Михайлов, оператор
Роден е през 1954 г. в семейството на балетист и икономистка. Завършил е Техникума по приложни изкуства и операторско майсторство във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Работил е 25 години в БНТ и 7 години в бТВ. Участвал е в създаването на Телевизия “Европа” и “TV+”. Работил е и в двете телевизии, припознати като глас на гражданското общество – Re: TV и BiT. Казва, че ако спре да работи, просто ще умре.
Оттогава винаги ходи натоварен с по няколко батерии и всякакви допълнителни такъми, нужни на снимащ човек като него. А той е снимал ежедневно какво ли не от падането на комунистическия лидер Тодор Живков до наши дни – митингите, изборите, пламването на партийния дом, свалянето на петолъчката, стачките, първите частни магазини... А после и рекетирането на тези частни магазини, нашествието на бухалките, бездействието на много от правителствата пред мутрите на 90-те. Накрая е заснел нещо, което нарича “финал”, без да уточнява на какво точно е този “финал” – “еволюцията на мутрите от анцуга до костюма”.
Един ден започнал да събира безбройните си кадри на едно място, за да направи с един колега документален филм*, който предварително кръстил “Преходът”. Двамата изгледали резултата и си казали: “Не може да се казва така. Трябва да е “Подмяната”. Е как да не умира от яд, че заради едната батерия е изпуснал онази сцена в тоалетната? Била е жива илюстрация на тезата му, че народните избраници се крият от любовта на избирателите. Чиста подмяна на нормалното.
Големият син митинг от юни 1990 г.
Говорим за всичко това в едно заведение в центъра на София. Той нищо не си поръчва и сякаш не забелязва, че не отговаря на сервитьорката. Говори, без да спре, но млъква точно там, където не се очаква. Питам го как се е почувствал на онзи нереално грамаден митинг на СДС на Орлов мост през юни 1990 г., след който предстояха първите свободни избори от близо половин век насам.
“Ами тогава имаше перспектива и хората го усещаха. Разбира се, че ще са много, разбира се, че ще си имат доверие."
Очаквам обичайното: “беше невероятно”, “имаше страхотна енергия”, “хората бяха озарени от надежда”. Вместо това той просто казва, че не е бил “много учуден” от многото хора. Трябва да е забелязал, че буди недоумение с тази сдържаност, защото добавя: “Ами тогава имаше перспектива и хората го усещаха. Разбира се, че ще са много, разбира се, че ще си имат доверие. Но това, което стана в следващите години, отне на хората точно най-важното, което беше перспективата. Можеш ли сега да си мечтаеш, че като завършиш добро образование, ще си направиш малък цех и ако си добър, един ден ще можеш да имаш и фабрика? Не можеш, защото днес знаеш това, което тогава никой не е очаквал, че ще се случи – че просто ще ти вземат фабриката”.
Питам го кой днес би взимал фабриката на един успешен и почтен бизнес, а той сваля усмивката от лицето си и ядно казва: “Аз не ти ли казах, че съм снимал еволюцията на мутрите от анцуга до костюма? Мутрите вече не са на улицата, те са във властта. Построили са някакъв строй, който успешно заблуждава света, че може да мине за демокрация”.
Разговорът ни някак угасва – уж щяхме да говорим за онзи митинг отпреди 30 години и за първите избори, а ето че сме стигнали до едно проядено от молци вълшебно килимче.
"За нищо не съжалявам"
Разказва ми за НАТФИЗ – тогава ВИТИЗ, където е завършил операторско майсторство. “Почти целият ни курс замина за чужбина. Ние мечтаехме за кино, а тук нямаше много шансове. Но пък тези, които заминаха, и там не успяха да правят кино”.
Питам го защо и той не е заминал, и за първи път уцелвам вярната нота – не е искал. Вярвал е, че “до пет години” хората с талант и знание ще получат възможност да се развиват в България. А освен това дошла и революцията – дума, която Красимир Михайлов не използва, но и не ме поправя, ако си служа с нея.
За 30 години се случиха поне три прекрасни неща - интернет, ЕС и хората могат да учат където си искат по света.
"Днес може да се чувствам излъган, но за нищо не съжалявам - казва. За 30 години от онзи голям митинг се случиха поне три прекрасни неща: появи се интернет, а този дух вече не може да се върне обратно в бутилката. Второ, България влезе в ЕС, което е естественото място за нас. И трето, хората могат да получат образование където си искат по света".
Но явно има и нещо четвърто, съвсем лично, което той не назовава директно - усещането, че е снимал исторически период ден по ден, а понякога и минута по минута.
Улицата, истинският театър
“През 1990 г. разбрах, че телевизионният театър, който снимах в телевизията, вече е неуместно начинание, защото театърът се беше преместил на живо по улиците. Станах оператор в новините на БНТ, като работех и за немската АРД. Оттук нататък снимах не спектакли и концерти, а това, което беше новинарски значимо.”
Всъщност, той е снимал и за десетина други европейски телевизии, преподавал е операторско майсторство във ВИТИЗ, създал е “от тухлите” две кабелни телевизии, обучавал е оператори и журналисти от най-голямата ефирна телевизия, а освен това е сменил и всички снимачни технологии – започнал е от диафилми като студент, снимал е на филмова лента, после на U-matic и Betacam. Онзи ден сервитьорката едвам намести една чаша на масата, отрупана с касети DVCpro – бях помолила да ми покаже какво е снимал по площадите на 90-те. “Нося ти ги, ама те не ти трябват – каза. Влез в YouTube и там е всичко най-важно.” Така беше. Никога не ме е лъгал.
* "Подмяната 10-и", документален филм, 2005 г., 50 мин. Сценарист: Пламен Петков, режисьори: Пламен Петков и Красимир Михайлов.
