Прегледах голяма част от писаното за прехода и почти всички филми за 1989 г., представени на вниманието на телевизионната публика.
Историята, която те разказват в противоречие с разумно определените критерии за преход, е следната:
- 1989 г. най-често е „заговор на великите сили“;
- НАТО искали „мир на всяка цена“, затова Джордж Буш и Михаил Горбачов се договорили „западняците“ да не преследват комунистите, а да им дадат пари на заем, за да подкрепят безкръвния преход;
- КГБ, съответно Комитетът за Държавна сигурност (ДС) и техните поделения в СИВ и Варшавски договор, има силата и уменията да управлява мимикриите и смяната на стария режим;
- Наивни граждани се хващат за ръце в 600-километрова „жива верига“, искат си бащинските имена, демонтират Желязната завеса, крият се по чуждестранни посолства и т.н.;
- А режимът изведнъж само привидно се разпада, докато „тайните служби“ завземат партии и бизнес, вместо да ги предоставят на наивните граждани;
- Инфилтрирани ченгета от ДС превземат първо политическите партии, след това изборните органи на властта (парламент, изпълнителна власт, съд, прокуратура и местни власти) и правят каквото си искат;
- Тези недоунищожени остатъци от предишния режим „превръщат политическата си власт в икономическа“, застават на „входа“ и на „изхода“ на иначе добре работещите предприятия, експлоатират наивния народ, забогатяват на негов гръб и инсталират своите приятели на командните висоти в държавата, банките, промишлеността и, разбира се, дипломатическите служби;
- През това време избирателите продължават да са наивни, не-комунистите са безсилни или корумпирани, а изначалните заговорници стрижат дивидент след дивидент.
- Историческите сили са виновни за несполуките на народа, както и на, по подразбиране, самите тълкуватели.
Напук на тези заговори и разпадналата се държава (макар „да няма такава държава“), на манипулациите и кражбите на прехода, хората днес са много по-заможни от когато и да било в историята на България и на другите страни от групата на договорения разпад на комунизма.
Обяснението е в обстоятелството, че лошите неща идват от миналото, а хубавите от бъдещето, колкото и неясно да е то. Това бъдеще „още не се е развило на собствена основа, а напротив, възникнало е от социалистическото общество и следователно във всички отношения в икономическо, морално и психическо отношение запазва родилните петна на старото общество, от недрата на което то се е появило. Това е парафраза от последния теоретичен опит на Карл Маркс.
Родилните „петна“ на 1989 г.
Във втората половина на 1980-те години започва класическа смяна на диктаторските режими. Логиката и микроикономиката на диктатурите е такава, че срещу тях се изправят хора от близкото обкръжение на диктатора. Масовите протести обикновено са вторични. Само Октомврийската революция през 1917 г. е дело на аутсайдери. Но и тя става възможна благодарение на абдикацията на императора и демократичната еуфория от март до октомври онази година.
Икономически процесът на ерозия на съветската система започва в средата на 1950-те, когато възстановяването от разрухата на войната е приключило. Но той е спрян от потъпкването на унгарските бунтове от червената армия, изграждането на Желязната завеса (от 1945 г. и после физически от 1961 г., за да не се изнесат източногерманците на Запад), забраната (под заплаха от нова инвазия) за присъединяване на Унгария към Международния валутен фонд (1967 г.) и нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия (през август 1968 г.). Но се възражда от т.нар. Хелзинкски процес към средата и края на 1970-те години, както и от възванието на цяла плеяда писатели, режисьори, музиканти и рок-музиканти - като Георги Марков, Вацлав Хавел, Александър Солженицин - хората да живеят достойно, без страх и не в лъжа.
По силата на "Хелзинки" комунистическите страни се съгласяват, че следва да спазват основните човешки права и да разрешават на роднини да посещават своите близки в некомунистически страни. За да изпълнят условията за кандидатстване за заеми в твърда валута (преди това те задлъжняват към СССР, който през 1940-1950-те години ги е ограбил).
"На войските няма да бъде наредено..."
На 2 май 1989 г. започва демонтажът на Желязната завеса на унгарско-австрийската граница. По решение на управляващите комунисти в Унгария. На 8 май те уволняват Янош Кадар, който е начело на страната от 1956 г. Действията на правителството са координирани преди това от премиера Миклош Немет с Михаил Горбачов (през март 1989 г.). Аргументите са разработени от шефа на МВР Ищван Хорват и се свеждат до следното: унгарските граждани разполагат със свобода на придвижване, 6 милиона от тях пътуват всяка година; на година има не повече от 10 случая на нелегално преминаване на границата от унгарски граждани (най-вече заблудили се пияници и бягащи от училище ученици), както и 200-250 опита от чужденци; при толкова ограничен трафик изразходването на 50 милиона щатски долара (които правителството няма) за ремонт на Завесата е напълно безсмислен разход.
През март Немет споделя с Горбачов намерението да се проведат разговори с опозицията на Кръглата маса по полски образец и пита как биха реагирали 80 000 съветски войници, разквартирувани в Унгария. Отговорът на Горбачов е: „Аз не съм съгласен с многопартийната система... и с въвеждането й в Унгария. Но това не е моя работа. Вие сами решавате. Но можете да сте сигурни, че на войските няма да бъде наредено да разгромят вашата многопартийна система".
Лятото на 1989 г.
На 7 май 1989 г. в ГДР са проведени местни избори, на които Народният фронт (по подобие на Отечествения фронт в България) „побеждава" с 98,6% (в Магдебург – 99,7%, в Ерфурт – 99%, в дъното на класацията е Дрезден – едва 97,5%). Но тези избори са различни от провежданите в продължение на 44 години. На тях са допуснати независими наблюдатели и за първи път има свидетели, че изборите са фалшифицирани. Наблюдателите са от протестантската църква, които по конституция имат правото да наблюдават изборите. Два месеца преди вота берлинският пастор Райнер Епелман е поискал от властите църквата да упражни това право и те се съгласяват. Свидетелствата на пасторите са разпространени от западногерманската телевизия и стават основание за летните политически протести в ГДР, които завършват с отварянето на Стената на 9 ноември.
В трите балтийски републики на СССР на 23 август 1989 г. (50 години след подписването на пакта "Рибентроп-Молотов") гражданите протестират за независимост, хванати за ръка в най-голямата жива верига в историята на човечеството, дълга 630 км.
Пак през август 1989 г., румънският лидер Николае Чаушеску предлага инвазия на Варшавския договор в Полша, „за да се унищожат анти-социалистическите елементи“. През септември същата година Тадеуш Мазовиецки ще оглави правителството на Полша, а Лешек Балцерович ще разработи и започне да прокарва план за излизане на Полша от състоянието на фалит.
По това време и СИВ, и Варшавският договор са все още на мястото си, а СССР има разположени в Централна Европа с 10 000 повече ядрени бойни ракети от НАТО. Тодор Живков пък предлага на Горбачов да му помогне с разпростирането на социалистическите идеи в Балтийските републики (също през март 1989 г.). В България неговото правителство се занимава с други проблеми - то следи „неформалите“, няколко души са уволнени от работа.
В това време в България
На 3 май 1989 г. е прието Постановление на Министерски съвет № 19 („За правилата на организация на банковото дело"), с което започва учредяване на частни банки с публични, т.е. на данъкоплатците средства и със спестяванията им в ДСК. Още преди първите избори са лицензирани около 30 банки. Също през май 1989 г. в Джебел, Каолиново, Езерче и на други места турските общности започват протести за връщане на имената, които са сменени насила през 1984-1985 г.
Това ускорява приемането на 10 май 1989 г. на Закона за задграничните паспорти и пътуванията в чужбина, за да може на 29 май Тодор Живков, в обръщение по държавните радио и телевизия, да призове Турция: „Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или желаят да живеят там". Между 3 юни и 21 август 1989 г. 360 000 души (55-60 хиляди семейства) напускат България, много от тях продават имущественото си на функционери, близки до БКП и службите за сигурност. Имотите бързо са препродадени и през 1990-те години едва около 300 семейства успяват да възстановят собствеността си.
Някои обяснения на успеха и несполуките
Колебанието между различни крайни, макар и в самозаблуда, тълкувания е естествено. Борещите се за власт строят утопии, а когато такива няма в бъдещето, те ги търсят в миналото. Онези на власт пък си оправдават настоящето. Когато няма с какво, на помощ идват „родилните петна“ на миналото. И двата подхода са вид утопия с различна цел, уточнява Карл Манхайм през 1929 г.
Възможно е да няма никакво значение какво е първоначалното разделение на права на собственост и доходи. При условие, че правилата и разходите по корекциите позволяват приемливо преразпределение. Иначе казано: независимо кой какво е заграбил в началото, около 1989 г., ако тези условия се изпълняват, след време споровете и несъгласията се изглаждат - неспособните фалират, ощетените биват възмездени, а онези, което предлагат нещо, което хората търсят, продължават напред. Пречките за подобно развитие след 1991 г. в България са две.
Споменатите вече наивни избиратели, които позволяват, вярвайки на съответните политици, вредна политика, която увеличава разходите за информация, договаряне и решаване на спорове.
И независимата прокуратура, каквато няма преди 1989 г. В конституцията от 1991 г. тази фигура на главния прокурор си проби път, защото имаше страх от преследване на политически противници. Едва след повече от 20 години някои хора се сетиха, че институцията може да се използва за преразпределение на стопанско и политическо влияние. Но този феномен е нов, не е родилно петно на развития преход.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
