Обвинението от САЩ към Европа, че не отделя средства за отбрана, стана клише. Всеки знае, всеки повтаря, всеки е готов да каже „ами да, като не финансирате военния си бюджет“.
Да, това е състоянието на нещата, такива са голите факти. И все пак, не е точно така. Числата са ясни, но като се поставят в политическа и историческа перспектива, към тях се добавят условия и нюанси. Те не извиняват Европа, но дават информация за по-балансиран възглед.
САЩ, Европа и НАТО след Втората световна война
В един първи период след Втората световна война определено доминира възприятието за Европа като способна да твори световни войни отвътре, неспособна да решава по мирен път проблеми между държави, главно Германия и Франция.
Оттук и централната грижа и последващи политики са насочени към условия, при които катастрофите с двете войни да не се повтарят. САЩ излизат голям победител във военен и икономическа план, успяват да притиснат Великобритания да разгради колониалната империя, налагат долара като световна резервна валута. В духа на тази доминация създават и НАТО през 1949 година.
Алиансът поема функциите на възпираща сила срещу СССР. Тази картина е известна. В нея често се пропуска фактът, че следващите десетилетия Европа се развива не само като Европейска общност, но и като множество социални държави. Значителни бюджетни средства се насочват към онова, което много широко наричаме социална политика.
Известно време Щатите се опасяват, че развитието на собствен отбранителен капацитет може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния период
Инерцията, която европейските социални държави генерират през десетилетията от 1960-та до към края на Студената война, трудно може да се обърне и днес виждаме следствията от това. Но косвен принос за тази ориентация имат САЩ. Известно време Щатите се опасяват, че развитието на собствен отбранителен капацитет може да милитаризира Европа и да я върне към предвоенния период.
По-късно САЩ развиват убеждението, че НАТО е не само необходима, но и достатъчна за защита на континента организация. Паралелно с тези нагласи, често неизразени, но широко споделени, Европа развива своята пацифистки тип интеграция. А редица нейни политически мислители разработват транс-милитерни нормативни концепции, в които идеята за въоръжен конфликт се смята имплицитно за нелепа.
Такъв забележителен пример е цялата пост-Франкфуртска школа от Хабермас и след него, която не просто влияе на европейската интеграция, но се смята и за неин върховен идеолог. По този въпрос, между другото, на днешна Европа ѝ предстои да преживее епохална трансформация в неизвестни засега посоки.
Промяната след края на Студената война
След Студената война идва период на известна дезориентация по въпроса какво прави Европа, както и създаващият се Европейски съюз със своята сигурност. Опасенията за вътрешна война ги няма, СССР е банкрутирал във всяко отношение.
През 1990-те Европа преживява труса на Югославските войни. Той и днес за мнозина е абсурден, макар че предвид войната в Украйна не трябва да се приема като случайно отклонение или вътрешна криза.
Сигналите, които Европа получава от САЩ по въпроса за отбранителните си способности, са противоречиви
Сигналите, които Европа получава от САЩ по въпроса за отбранителните си способности, са противоречиви. Клинтън успява след 1993-94 година да наложи разширяване на НАТО. Днес се забравя каква гигантска съпротива преодолява администрацията му и привържениците на трансатлантическата интеграция.
Но по-важно е, че се игнорира въпроса за избора на самите европейски държави.
Те поддържат разширяването, но същевременно, някак тихо и кротко, започват да смятат, че така се решава въпросът за дългосрочната сигурност на Европа. И вниманието повече е насочено към експанзията на ЕС.
С голям ентусиазъм европейски политици и мислители развиват идеи за ЕС като пост-национална политическа форма, пост-модерно политическо тяло, пост-модерна империя (не експанзивна, а спокойна, миролюбива, ангажирана в безкраен дискусионен процес).
САЩ и поддържането на статуквото за европейската отбрана
САЩ обаче не само не се противопоставят на тези тенденции, а ги поддържат трайно, убедено, та дори и ревниво. Европа, но особено Франция, Великобритания, северните държави имат едно наум и това може да се проследи.
Великобритания се държи като класическа национална държава, която сама носи отговорност за сигурността си
Великобритания се държи като класическа национална държава, която сама носи отговорност за сигурността си. Франция открай време има колебания за участие в отбранителния Алианс. Швеция, Финландия и др. бяха на особено мнение доскоро.
Във втория мандат на Клинтън държавният секретар Мадлин Олбрайт дори лансира доктрина, известна като „трите Д“. Тя се свежда до отказ на Европа от политики, които биха довели до „дублиране“ (на функции, политики, капацитети), „дискриминация“ (на трети страни като Турция), „отделяне“ (автономия на Европейската инициатива за сигурност и отбрана от НАТО). В
Всяко от тези „Д“-та подчертава, че нови европейските политики за сигурност, ако изобщо е съдено да потеглят, не трябва да пречат на НАТО или да конкурират централната роля на Алианса. А те и не потръгват, макар че възможности има и те имат пряко или непряко отношение към отбранителните бюджети днес.
Тук е съществено да се каже следното: въпросът съвсем не е само във величината на финансовите средства за отбрана. Бюджетният процес е политически процес, а бюджетът като такъв е политически факт.
Ако Европа не само е окуражавана да не развива отбранителен капацитет, който се привижда като алтернативен на НАТО (и САЩ), но и със специална доктрина притискана да не прави такива лоши неща, днес не трябва да се чудим защо същата Европа се е загубила някъде по пътя.
Опитите на Европа да се отбранява сама
Инициативи в тази посока има през годините и, по-съществено, след края на Студената война. Смята се, че „трите Д“ на Олбрайт са реплика срещу намеренията на Франция и Великобритания самостоятелно да изграждат специални военни сили, говори се за контингент от 60,000 - цяла армия.
През годините има не само плахи опити за т.нар. „Европейска идентичност за сигурност и отбрана“, но в различни ембрионални форми и за институции, каквато е Западно-европейският съюз. Нито една от тях не е подкрепена практически от САЩ, напротив, на тях се гледа подозрително.
Обратът настъпва хем изведнъж, след 11 септември, хем постепенно, в смисъл, че Европа и ЕС някак недочуват новото говорене в САЩ и удобно се разсейват.
След атентатите от 11 септември в администрацията на Джордж Буш-младши започва да се говори за безсилие на Европа, за неоснователен и самоцелен пацифизъм. Това се прави особено от Доналд Ръмсфелд, автор на леко арогантната фраза за „нова и стара Европа“.
Това е моментът, в който Европа е диагностицирана като дисфункционална, въпреки участието си в мисиите в Афганистан, войната в Ирак и мисии в арабския свят. Тези „операции извън зоната“ са доста, всеки може да провери. По-важно е, че САЩ продължават да поддържат това разпределение на роли, в което те са световна сила, но и върховен гарант.
11 септември е последната историческа граница, отвъд която Европа и нейният ЕС трябваше да се пробудят. И искам да подчертая: не да увеличават числа и проценти в бюджетите си, а да имат идеи как да са самоосигурят – по аналогия със социалните си застраховки, да развият съответни политики и функции, а накрая да вдигат и военните си бюджети.
Настъпването на Русия и 2% бюджет за отбрана
В следващ период, преди 10 години, Барак Обама започна да настоява за достигане до прословутите 2% военен бюджет. След него Тръмп заплаши Европа и стана ясно, че, макар да не може да изтегли САЩ от НАТО, днес действа така, сякаш Алиансът го няма. А тези дни стават три години война по границата на Европа, в която тя някак разчита Украйна да спаси не само себе си, но и самата нея и социалния ѝ модел.
Днес виждаме добре: Да имаш НАТО на разположение не е зле. Но да разчиташ, че НАТО ще е на разположение за вечни времена, е доста наивно и леко неуместно в международните взаимодействия.
От края на Студената война докъм 2000-та година Европа, не САЩ, преживява бум на социология на риска, с няколко богати школи и с разработки на политики за редукция на риск. Сега се оказва, че това са били академични упражнения. През това време най-сериозният риск за сигурността на Европа остава встрани от вниманието.
Ами ако в САЩ настъпи значителен обрат? Ако САЩ изберат президент решен на радикални действия, от промяна на режима вътре до оттегляне от старите международни ангажименти и сриване на т.нар. международен либерален ред, основан на правила и институции?
Да, САЩ имат принос да проспиш основни рискове, но това как ти решава проблема със същите тези рискове? Как си се докарал дотам, че САЩ и Русия да решават в Саудитска Арабия бъдещето на твоите граници без теб?
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум