Не е "освободителка". Неудобните истини за 3 март и Паметника на Съветската армия

В проект за промени в конституцията "Продължаваме промяната - Демократична България" (ПП-ДБ) предлага в глава 10 на Конституцията, където са описани гербът, химнът и флагът на страната, да се постави и нейният нов национален празник, като 3 март престане да бъде такъв.

Предложението получи и подкрепата на ГЕРБ. Против са БСП, "Левицата", президентът, „Възраждане“, както и "Има такъв народ" (ИТН), макар и последната с уж с различна мотивация.

Приблизително по сходен начин върви разделението и по отношение на демонтирането и преместването на Паметника на Съветската армия. С правителствено решение неговият статут беше променен и от публична държавна собственост, той стана частна държавна собственост. Решението е взето по предложение на областния управител на София, под чието управление е имотът.

Идеята е още паметникът да бъде преместен от Княжеската градина в Музея на социалистическото изкуство.

Недоразумения и клишета около 3 март

Да започнем с 3 март. Не е вярно, че България се е появила тогава, както изтъкват защитниците на датата. Санстефанският договор е предварителен, и то сключен в нарушение на преди това поети ангажименти от самата Русия в Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция.

Българското участие е никакво, а пък ако някой се сети за Шипка, нека му напомним, че там се бият българските опълченци заедно с украинските Брянски и Орловски полк.

Договорът не носи свобода, а двегодишна руска окупация, която по-сетнешният документ, подписан в Берлин, ще ограничи на девет месеца. Изтъкваната обикновено тогава „Санстефанска България“ не е просъществувала и ден. Едни от първите, които тогава обръщат още в края на 19 в. внимание на тези моменти са и сред българските социалисти.

19 февруари (по стар стил) или 3 март остава като официален празник защото е такъв още от времето, когато де юре васалното на Османската империя Княжество България е до 1885-1886 г. на практика е васално на руския император.

3 март/19 февруари започва да се отбелязва само за да не се отбележи 20 април, денят на избухване на Априлското въстание. Това се прави защото празнуването му би дало огромен символен капитал на останалите живи участници във въстанието от 1876 г., а останалата политическа класа не желае това. Ето защо 19 февруари/3 март е удобен, поради свързването му с друга държава, а не с българи.

Парадоксално още в края на 19 и началото на 20 век, социалисти и други леви партии, стамболовисти и други либерални, както и кръгове на ВМОРО и част дори от Върховния комитет, са против тази дата и резервирани към самата „Санстефанска България“ и руската политика.

Неслучайно в първата биография на Гоце Делчев сам Пейо К. Яворов нарича сблъсъка на Русия и Турция от 1877-78 г. „тъй наречената Освободителна война“. Празникът остава най-вече заради сили, свързани с монархията и консервативната русофилска десница. Не е изненада как БКП през 1951 г. го премахва като официален и го превръща в обикновен работен ден.

На този фон днешната защита от БСП и президента на датата 3 март е на пръв поглед парадоксална и дори малко комична.

Нека да кажем още веднъж. Бунтът за българската свобода избухва на 20 април 1876 г., а темелите на българската държавност са положени на 16 април 1879 г. с приемането на Търновската конституция.

Самостоятелно и успешно българско дело е също Съединението от 6 септември 1885 г., започнато с дейността на организация, чиито първи две имена са „Македонски комитет“ и „Българо-македонски революционерен комитет“.

Парадоксалните защити на 3 март, паметника и авторитаризма

Комичните парадокси, които изтъкнахме във връзка с 3 март, не подминават и дебата около съдбата на Паметника на Съветската армия. Сред неговите защитници можем да видим и такива, които твърдят, че в България не е имало никакъв фашизъм, или пък отричащи българското съучастие в депортацията на 11 343 евреи от „новите земи“, намерили смъртта си в концлагера Треблинка.

И тук става дума за една селективност и интерпретативен произвол спрямо миналото, напълно подчинен на някакви предварителни залози. Той съчетава по парадоксален, но само на пръв поглед, начин, оправданието на авторитарния монархически режим, неговата пронацистка и антисемитска политика през периода 1941-1944 г., с преклонението пред режима на Владимир Путин и агресията му в Украйна.

Видимо става дума за неудобни теми, както за защитниците на царска, така и на комунистическа България. И това е разбираемо. Ясно е, че след 1934 г., в нарушение на Търновската конституция, в страната е налице един авторитарен, безпартиен режим.

През 1940 г. и следващите години той прибягва дори до антисемитско законодателство и политика. На 1 март 1941 г. се извършва и присъединяване на България към Тристранния пакт и съюз с Третия райх. След две години, през март 1943 г., българската държава, чрез решения на правителството на проф. Богдан Филов и действия на армията, полицията и местните власти, ще съучаства в депортацията на 11 343 евреи от „новите земи“.

Интересно е, че част от онези, които са готови да омаловажат съюза с Хитлер, антисемитската политика на държавата и съучастието на българската държава в депортацията (най-добрия пример за това е президентът Румен Радев), са едновременно с това и сред защитниците на паметника (БСП, "Левицата", "Възраждане").

Какво е правителство в България, когато СССР ѝ обявява война

СССР обявява война на България на 5 септември и влиза в страната на 8 септември 1944 г. Най-важното в случая е, че Червената армия в България не е „освободителка“.

С нейното навлизане в страната от власт е свалено демократично, антифашистко и антинацистко правителство, което запазва свободни места дори и за представители на коалицията Отечествен фронт (ОФ).

Това не е тогава толкова нелогично на фона на писмото на 13-те от 6 август 1944 г., където заедно с другите представители на демократичната и антинацистка легална опозиция (Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров, Петко Стайнов, Кръстю Пастухов и др.) фигурират и тези на представители на ОФ като Кимон Георгиев, Никола Петков, както и комунистите Иван Пашов и Минчо Нейчев. С документа се настоява за либерализация и умиротворяване на страната, както и за смяна на външнополитическия ѝ курс.

Съставеният на 2 септември 1944 г. кабинет от представителя на БЗНС „Врабча 1“ Константин Муравиев включва твърди опозиционери от последното десетилетие на авторитарния режим, като сред тях личат имената на трима утвърдени политици – Н. Мушанов от Демократическата партия, Д. Гичев от БЗНС „Врабча 1“, и Ат. Буров, тежък банкер и дългогодишен политик от Народната партия, представител на умереното крило в Демократическия сговор.

Кабинетът включва на практика букет от водещи личности от демократичните партии през междувоенния период. През годините те са противници както на съюза с Третия райх, така и на противоконституционното антисемитско законодателство.

Какво свърши правителството

По-важни обаче са действията на правителството след неговото съставяне на 2 септември 1944 г. Кабинетът веднага отменя антиеврейското законодателство.

На 3 септември новият министър на правосъдието - демократът Борис Павлов, разпорежда по телеграфа да се спре изпълнението на всички смъртни присъди, издадени по Закона за защита на държавата. Вътрешният министър земеделецът Вергил Димов разпорежда да бъдат незабавно разпечатени всички запечатани радиоприемници. В своя декларация от същия ден правителството обещава „пълна и безусловна амнистия“ за всички политически затворници, като задейства процеса със светкавични срокове.

Отново на 4 септември военният министър Иван Маринов заповядва да спрат всички акции на войската срещу партизаните. Започва и разоръжаване на германските части, които се намират на българска територия. Продължава изтеглянето на българския окупационен корпус от Сърбия. Дадени са разпореждания и за изтегляне от Македония. Премиерът К. Муравиев твърдо поставя на 4 септември пред регента проф. Б. Филов искане за неговата оставка, като на 7 септември тя вече е факт.

Още на 6 септември е получена оставката на смятания за германофил началник на Генералния щаб ген.-майор Трифион Трифонов. Уволнен е и командира на Пета армия ген. Кочо Стоянов. На 6 септември Министерският съвет взема решение за разтуряне на всички организации в страната, които изповядват фашистка и националсоциалистическа идеология.

Междувременно, някои от най-изтъкнатите лидери на подобни формации, като Иван Дочев, Асен Кантарджиев, Александър Цанков, Никола Жеков и др., предпочитат бързо да напуснат страната. Създателят на организацията „Ратник“ бившият министър Петър Габровски също се опитва да напусне България.

На 7 септември правителството сменя повечето областни директори, прекратява просрочения мандат на XXV-то ОНС и разпуска жандармерията, като състава ѝ се връща към полиция и армия. Отново на 7 септември кабинетът освобождава граждански мобилизираните лица от Поморавието, както и военнопленниците на съюзниците. Обявена е по радиото

Обещаната преди три дни обща политическа амнистия. На 8 септември огромното мнозинство политически затворници са вече на свобода. Въпреки липсата на време е ясно, че новият кабинет задава, и то бързо и с голяма решителност, определено нов курс на страната, както във вътрешната, така и във външната политика. Посоката към либерализация и умиротворяване на обществото е съвсем видна.

Война на СССР срещу демократична и антинацистка България

Но още към 8 часа българско време на 5 септември, по време на свое заседание, правителството научава, че СССР обявява война на България. Това довежда до решението за скъсване на дипломатическите отношения с Германия, като новината се обявява веднага на германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле. Решава се незабавно и да се обяви война на Германия, но поради изтеглянето на българските части от Сърбия и Македония, огласяването се отлага за 18.00 ч. на 8 септември.

Протоколът от заседанието на кабинета свидетелства за объркването, но и за безсмислието на войната със СССР. Той гласи по отношение на формулировката, с която да се иска примирие от Москва следното: „Обявената от Съветска Русия на България война не може да се води и трябва да се преустанови от момента на обявяването ѝ.“

Всъщност, Москва бърза да обяви война на България и нейното демократично и антинацистко правителство именно защото предстоящото скъсване на кабинета Муравиев с Германия, ще отнеме всякакъв претекст за подобно действие. Преди години историкът Александър Везенков изтъкна, че дори и действията на Муравиевото правителство да бяха още по-скоростни, то Съветската армия пак би навлязла в България, не като окупатор, а като съюзник, но последиците в дългосрочна перспектива биха били същите – тоталитарна комунистическа власт от съветски тип.

Какво символизира паметникът и какви са посланията на защитниците му

В този смисъл Паметникът на Съветската армия в българската столица символизира не борбата с фашизма и нацизма (правителството между 2 и 9 септември 1944 г. се състои именно от такива изтъкнати борци), а ликвидирането на демокрацията, политическия плурализъм и правовата държава в следващите 45 години.

Това ни кара да намерим и общия знаменател между защитниците на 3 март и Паметника на Съветската армия. И той е ясен. Събират се някъде около преклонението към режима на Путин и на авторитарната му власт. Съешават се в антиевропейските си нагласи или ползването на Европейския съюз единствено за келепир. Сбират се около откритите си или латентни антинатовски нагласи.

Не на последно място са най-обикновени противници на цивилизацията, правовия ред и направения от България на границата на нашия век външнополитически избор. Точно това прави въпросите за 3 март и Паметника на Съветската армия не само проблеми около един празник и един паметник.

Когато се събра Великото народно събрание в истинската сграда на парламента в София през лятото на 1990 г., то стана на крака за да почете паметта на убития през 1947 г. от налагащия се тоталитарен режим Никола Петков. Следващото му решение трябваше да бъде свързано с демонтирането на Паметника на Съветската армия, която направи това възможно. То не го стори. Защото това беше събранието, което със стъписване и почуда прие тогавашното предложение на депутата Соломон Паси България да стане член на НАТО.

След повече от три десетилетия този момент е дошъл. В момента искаме от югозападната ни съседка Република Северна Македония да се върне в 90-те и да свърши несвършената тогава работа. Може би е време и самата България да го направи.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.