Окупация или освобождение? Какво е този 9 септември, от който наскоро, сред скандали с Москва и разделение в България, отминаха 75 години? Ето фактите.
Съветската армия на портите
След обрата на Източния фронт през 1943 г. и особено през 1944 г. интересът на Москва към региона на Балканите отново става актуален. Но изисква ли изпълняваната в Източна Европа „освободителна мисия“ преминаването на съветските войски през България, с оглед на справянето с нацистка Германия? Има ли някакви военностратегически съображения, които да го налагат? Едва ли.
В началото на август 1944 г. в старите предели на Царство България има едва 22 000 немски войници. Те са крайно недостатъчни за някакъв директен натиск и окупация на страната.
Изтеглянето на германските войски от Гърция продължава два месеца, без да бъде пресечено. За разлика от случая с България, за навлизането на Червената армия в Румъния са налице сериозни военностратегически мотиви. Операциите в посока към Централна Европа се налага да минат поне частично и през румънска територия. За продължаването към България обаче отсъства непосредствена нужда, свързана с бъдещия разгром на нацистка Германия. Просто Сталин има желанието България да остане след войната в съветската зона и да не допусне евентуалното навлизане там на английски или американски войски.
По тази причина е задействата и машината за съветското навлизане в България. Ето защо и няма никакво значение какво точно ще решат и какви мерки ще предприемат в следващите дни и седмици правителствата на министър-председателите Иван Баграянов и Константин Муравиев.
Още на 22 август маршал Г. К. Жуков е извикан в Москва за да му бъде връчена заповед да подготви Трети украински фронт за евентуална война в България. Следователно, това, което предстои да се случи, е решено много преди Стойчо Мошанов да отпътува на 29 август за Кайро, а К. Муравиев да поеме на 30 август мандата за съставане на правителство, базирано на Търновската конституция и външнополитическия завой. Това вече обяснява обявяването на война от СССР на България на 5 септември 1944 г.
Партизаните в гората
Трудно може да се оспори, че самото навлизане на Червената армия на 8 септември 1944 г. на територията на България представлява установяването на военен и политически контрол, предопределил развитието й за десетилетия напред.
Съставеното от противници на съюза с нацистка Германия правителство в София трудно се вписва в интерпретацията за „освободителна мисия“. А то трудно би могло да бъде свалено без нейното навлизане в страната.
Да не забравяме, че макар Комунистическата партия да развива впечатляващо за страна съюзник на Германия партизанско движение, то е доста скромно в сравнение с тези в окупираните Югославия или Гърция. При това в България едва 5% от партизаните излизат през 1941 и 1942 г., 25% през 1943 г., и близо 70% през 1944 г. Но дори и в навечерието на 9 септември броят им е между 5 500 и 7 000 души. Ето защо те не могат да се превърнат във фактор за завземане на властта в страната. Не могат да помислят и за каквато и да било атака на някой от по-големите градски центрове.
Макар с Окръжно №4 от 26 август Комунистическата партия да подготвя удара, нито едно от нейните действия - разните опити за митинги, демонстрации и стачки в няколко по-големи града - не застрашава реално властите. Парадоксалното е, че с обявената на 7 септември по обяд амнистия по радиото антинацисткото правителство на Муравиев само предизвиква на практика най-масовите опозиционни публични прояви, които не са преди това планирани от ръководството на Комунистическата партия. Поради всичко това до към 6-7 септември идеята да се вземе властта по мирен начин се гледа сериозно. Накрая чак остава вариантът за конспиративна акция и нанасяне на удар с помощта на редовни военни части. По това обаче има яснота едва на 7 септември вечерта.
Ударът на младите офицери
Превратът през нощта на 8 срещу 9 септември е извършен от двадесетина по-млади офицери, овладели първоначално Военното министерство.
След време партийната литература, а после и присъдружните й историци ще си „спомнят“, „установят“, та и „докажат“, че важни са били не толкова военните, а групичката нелегални, появила се през нощта в Градската градина пред Военното министерство. Ще се „установи“ още, че водач на тази група е бил именно Тодор Живков.
Истината е обаче в това, че присъствието на тази група няма пряко отношение към случващото се, а партизанските отряди като цяло са встрани от самия главен удар. И в другите населени места те не вземат властта, а са посрещани от вече установена нова власт.
Акцията от 1944 г., за разлика от предишните преврати от 1923 и 1934 г., е ограничена само в столицата. В нея участват също твърде малко офицери. Незначителен е броят и на заетите ключови сгради в София. Но най-специфичното за този преврат е съвпадането му с навлизане на чужди войски на българска територия. Ето защо само месец по-рано той би бил невъзможен. Между него и навлизането на Червената армия е налице най-тясна взаимовръзка.
Станала веднъж, съветската окупация автоматически ще даде надмощие дори и в самия Отечествен фронт на Комунистическата партия, която сама върви през следващите години към еднопартийно управление от тоталитарен тип. През това време СССР ще се намесва сравнително рядко. Ще го направи само на няколко пъти, но за сметка на това решително и съдбоносно. При това заставайки на страната на БКП срещу техни бивши съюзници антифашисти. И в противоречие с това, в което ни уверява изложбата в руското посолство под надслов "Освобождението на България" - определено не в изпълнение на някаква „освободителна мисия“, а именно с цел установяване на „съветски порядки“, макар и с всичките им български специфики.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
