Съединението и фактическото начало на българската независимост

Съединението слага край на дотогавашната задкулисна власт в българската политика. От този момент нататък е невъзможно, спекулирайки с лозунгите за „непокътната Търновска конституция“ в Княжество България и за Съединение в Източна Румелия, една задкулисна власт, ръководена от Азиатския департамент на руското външно министерство в Петербург, през руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив, да ръководи българската политика и да направлява нейните основни и съдбоносни параметри.

За пръв път след 1879 г. България вече има своя самостоятелна външна политика. Неочакваният и немислим преди време съюз между родения в село Медвен Захари Стоянов и родения във Верона княз Александър I прави непосредствената политика за осъществяване на Съединението вече възможна.

В навечерието на Съединението

Но ще успеят ли двамата в това си начинание, макар идеята за Съединение да е популярна на север и на юг от Балкана? Все пак добре известно е, че великите сили в това време следват политика на едно строго придържане към Берлинския договор.

През юли 1885 г. българският княз посещава Лондон за да присъства на сватбата на своя брат с дъщерята на английската кралица. От проведените там разговори той разбира, че Англия не би противодействала на провъзгласяване на Съединението, ако то не облагодетелства Русия.

На връщане княз Александър I посещава и Виена където е приет от външния министър на Хабсбургската монархия (Австро-Унгария) граф Густав Калноки и императора Франц Йосиф. В резултат от тези срещи монархът съобщава на Константин Стоилов, че ако е възможно Съединението с Източна Румелия да се извърши без война с Османската империя, „всички ще са съгласни“.

И двата знака обаче са по-скоро окуражителни отколкото да осигуряват или обещават някаква сигурна поддръжка.

Въпреки че е заета в Средна Азия, Русия категорично се обявява срещу действия, свързани с провъзгласяване на Съединението. Тя е недоволна от княз Александър I заради стремежа му да води все пак някаква самостоятелна политика като изпрати дипломатически представител в Петербург (с което ясно да покаже, че България е отделна държава със свои интереси) и да влезе в качеството си по конституция на главнокомандващ на българската войска.

На 20 август във Францесбад (днес Франтешкове лазни, Чехия) князът се среща с руския външен министър Николай Гирс. Предупреден е, че заедно с другите велики сили, Петербург е за запазване на Берлинския договор. В отговор Александър I уверява, че няма да се правят опити в тази насока без одобрението на Русия.

Но на 30 август 1885 г. двама пратеници на румелийският Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) пристигат в Шумен при намиращия се там на маневри княз. Това са Димитър Ризов и майор Сава Муткуров.

С включването на последния се цели даване на знак на Александър I, че войската в Източна Румелия - местната „милиция“ - е на страната на комитета. Съобщават му още, според спомени на Ризов, че комитетът ще прогласи Съединението в близките дни и без съгласието на българския монарх.

Трудните седмици и месеци след Съединението

На 6 септември 1885 г. в Пловдив е провъзгласено Съединението. Князът, премиерът Петко Каравелов и председателят на парламента Стефан Стамболов прегръщат делото. Макар още на 6 септември князът да изпраща лично послание до руския цар Александър III, в което моли открито за подкрепа на българското дело, на 9 септември от Петербург нареждат на военния министър княз М. Кантакузин да напусне поста си, а руските офицери да не се ангажират по никакъв начин със ставащото. Малко след това те получават и нареждане да напуснат Княжеството.

На 22 октомври 1885 г., с царски указ, князът е отчислен от почетния съставна руската армия, като му се отнема и званието генерал.

Как реагират другите велики сили? На 7 септември 1885 г. британският премиер лорд Р. Солзбъри изпраща телеграма до австро-унгарското, германското и италианското правителство за общи постъпки срещу нарушаване на Берлинския договор. Осъждайки извършеното в Пловдив обаче, великите сили още от самото начало са за дипломатическо уреждане на спора.

На 12 септември лорд Р. Солзбъри изпраща инструкции на английския посланик в Цариград Уилям Уайт да работи за признаване на Съединението под формата на лична уния, като българския княз Александър I просто бъде назначен за главен управител на Източна Румелия съгласно Берлинския договор.

Ето защо по-късно У. Уайт ще въведе на Цариградската посланическа конференция наред с формулировката за запазването на Берлинския договор и тази за удовлетворяване на „желанията на населението“.

Проблем по-скоро става крайно враждебната реакция на Гърция и най-вече на Сърбия. За щастие на България обаче, нападението на сръбския крал Милан е отбито, а по този начин и защитено Съединението. Триумф на българската дипломация се случва с Топханенския акт от март 1886 г., който, запазвайки Берлинския договор, но оставайки всичко на „благоразумието“ на княза, прави фактическото Съединение възможно.

Съединена и самостоятелна срещу заплахите на Петербург и българските му почитатели

И все пак, заплахите пред следващите месеци над България са немалко. Русия се намесва решително още в първата предизборна кампания след Съединението през май 1886 г.

Самото Съединение единствено отлага заплануваното още през втората половина на 1883 г. отстраняване на княза от българския престол до 9 август 1886 г. И макар да се оказва, че князът има и немалко привърженици както сред политическата класа, така и сред офицерството, които вече го разглеждат като гарант на Съединението и предводител на българската войска при победоносната война със Сърбия, в края на август той се налага да напусне страната.

Със самочувствието на държава достойна вече за самостоятелен живот, българската политическа класа осуетява опитите през септември и октомври 1886 г. на руския императорски пратеник барон Николай В. Каулбарс да се държи в страната като в губерния, както е било във времето до 6 септември 1885 г.

Силите на установеното след абдикирането на княза регентство начело със Стефан Стамболов и правителството на д-р Васил Радославов успяват да спечелят и изборите за ново III ВНС.

И макар страната да преминава през трудна политическа криза, самостоятелността ѝ се запазва и решенията за бъдещето се вземат в София от регентството и правителството, а не в Петербург.

В тези тревожни месеци страната наистина има нужда от държавник като Стамболов. Причина за това е обстоятелството, че все пак Съединението кара една немалка част от българската политическа класа и офицерство да предпочетат сдобряването с Русия на всяка цена, пред великия акт осигурил единството на българите на север и юг от Балкана. Това ги кара да се обявяват за политиката на Петербург и срещу управляващите страната „предатели“, които слушали „чифутските“ Виена, Будапеща и Лондон, вместо „Освободителката“.

Съединението, самостоятелността, независимостта и млада България

Ала в крайна сметка така както младата генерация организира Априлското въстание през 1876 г., задълбочи Източната криза и стигна до появата на България на картата, така тя отстоя Съединението и самостоятелността на България.

Ето защо за израстващото ново поколение в края на XIX и началото на XX в. самостоятелността на България и нейната независима политика вече са нещо естествено и дори особена ценност.

Несъмнено този самостоятелен и успешен характер на българското действие, в наистина сложна международна обстановка, на моменти с уклончиви насърчения или такива с половин уста, прави 6 септември 1885 г., като ден на Съединението и фактическата независимост, подходящ и за български национален празник.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.