На 24 март (5 април) 1886 г., в двореца Топхане в Цариград, е подписан един протокол с огромно значение за цялото последвало развитие на българската държава. Той урежда правно въпроса за извършеното на 6 септември 1885 г. нарушение на Берлинския договор с провъзгласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Първият член от подписания протокол гласи: „Общото управление на Източна Румелия ще бъде поверено на българския княз, съгласно чл. 17 от Берлинския договор.“
В другите части на протокола се казва как Кърджалийско и мюсюлманските села в Родопите, които по Берлинския договор са част от Източна Румелия, се предават пряко под властта на султанското правителство.
Предвижда се още една комисия, назначена едновременно от султана и българския княз, която да промени досегашния Органически устав на Източна Румелия съгласно „изискванията на новото положение и местните нужди.“ В срок от 4 месеца тя трябва да завърши работата си и да я предаде за санкциониране (одобрение) на Цариградската посланическа конференция.
Управлението на областта се поверява на княза
Но тук се добавя и нещо интересно: „Докато тези изменения бъдат санкционирани, грижата за управлението на областта, според формите изисквани от сегашните обстоятелства, ще бъде поверено на благоразумието и верността на княза.“
Особено важен е последният чл. 4 на протокола, който гласи: „Всички други разпореждания на Берлинския договор относно Българското Княжество и Източна Румелия са и остават в сила и изпълнение.“
Източна Румелия де юре?
Какво можем да извлечем от съдържанието на подписания в Топхане протокол? В международния правен мир продължават да съществуват отделно „България и Източна Румелия“. Българският княз просто става генерал-губернатор на Източна Румелия, като на всеки пет години, съгласно чл. 17 на Берлинския договор, султанът трябва да търси одобрение от великите сили, за да поднови мандата му.
Продължава да действа досегашният Органически устав на Източна Румелия, единствено променен от една комисия съгласно „изискванията на новото положение и местните нужди.“ През четирите месеца, в които това трябва да бъде сторено – следователно до около края на юли - началото на август 1886 г. – за управлението на Източна Румелия ще се разчита на „благоразумието и верността на княза.“
В същото време, като се изключат териториалните изменения, назначаването на българския княз за генерал-губернатор на Източна Румелия и промяната в четиримесечен срок на Органическия устав на областта, всички разпореждания на Берлинския договор както за Княжество България, така и за Източна Румелия, остават в сила. Неслучайно понятието „Източна Румелия“ упорито присъства, особено в турската и гръцка документация, и в следващите десетилетия.
Южна България де факто
Реалността обаче е доста по-различна от тази чисто правна картина. В крайна сметка Съединението е на практика признато. Протоколът от Топхане дава възможност на българското правителство да осъществи фактически пълно съединение на Северна и Южна България.
Дори бюджетът на Източна Румелия става част от българския държавен бюджет, а в областта са прехвърлени администратори, изпратени от София.
Бюджетът на Източна Румелия става част от българския държавен бюджет
Нещо повече, с указ на княз Александър I Български правителството на Петко Каравелов насрочва на юг от Балкана за 11 и 18 май 1886 г. допълнителни избори за попълване състава на IV Обикновено народно събрание (ОНС) с депутати и от бившата Източна Румелия.
По този начин, игнорирайки нейния Органически устав, действието на Търновската конституция се разпростира и над бившата автономна област.
През април 1886 г. правосъдният министър д-р Васил Радославов въвежда законите в Княжеството и на територията на бившата Източна Румелия. Изборите са проведени, а новите народни представители - изпратени в София. От 2 юни до 11 юли в столицата на Княжеството се провежда извънредната сесия на IV ОНС с депутати и от двете страни на Балкана.
Както изборите, така и пристигането на депутатите от Източна Румелия в София, за заседание в общото Народно събрание, са нарушение на протокола от Топхане. Интересно е обаче, че нито великите сили, нито Османската империя протестират срещу това.
При откриването на сесията на 2 юни 1886 г. в тронното слово князът не обелва и дума за Топханенския акт. Напротив, той изтъква как „многоожидаемото и искрено желаемото съединение на двете Българии вече стана, доказателството на което служи, че едно общобългарско Народно събрание ще разглежда и решава делата и въпросите, отнасящи се до интересите на съвкупното отечество.“
Тук вече следват протести от европейски столици, задето се пренебрегва едно споразумение, подписано само преди два месеца. Князът, разбира се, се оправдава пред чуждите дипломатически агенти в София, че е трябвало да задоволи патриотичните настроения, като обяви Съединението за фактическо.
Интересно е, че макар в случая да е най-уязвената държава, Османската империя не протестира енергично. И все пак, великият везир с ирония отбелязва в телеграма до княза как речта му била „много красноречива, но некоректна.“
Въпреки това, противно на правната рамка на Топханенския протокол, реалността след 6 септември 1885 г. е съвсем друга. Имаме съединена държава.
136 години по-късно. „Френското“ предложение
Сещам се за Съединението в тези дни на 2022 г., когато се обсъжда предложението на Европейския съюз (станало известно като „френско“) до София и Скопие във връзка с началото на преговорите на Република Северна Македония за бъдещо членство в Европейския съюз.
Дипломатическата му виртуозност се състои в това, че то остава отворено за една по-хлабава интерпретация. Това пък е направено с две основни цели. Първо – да даде възможност на работилите над документа и подкрепящите го да го „опаковат“ като успех и защита на „националните интереси“ както пред българската, така и пред македонската общественост.
Заедно с това, втората цел е да се оставят гъвкави възможности за по-нататъшното приложение на документите в хода на преговорите, като се държи едновременно сметка за интересите и достойнството както на София, така и на Скопие.
Френското предложение оставя гъвкави възможности
Неслучайно, и в двете столици, остава някак неясно тези дни, че без да го е казало изрично, „френското“ предложение на практика е анулирало както българската Рамкова позиция, така и декларацията на македонския парламент с техните червени линии.
Какво печели София
С предложената преговорна рамка България печели споменаване на изпълнението на договора с югозападната си съседка от 2017 г.; включване на българите в конституцията на Република Северна Македония (макар и не преди вдигането на ветото, но преди отваряне на първия клъстър); вратичка да запази за едностранно ползване българската позиция за езика.
В крайна сметка самата преговорна рамка се отнася към Договора и неговото изпълнение, както и към протоколите по чл. 12. И независимо от несъответствието с Рамковата позиция, „френското“ предложение дава възможност български искания да влязат не като двустранни задължения към държава членка, а през призмата на правата на човека.
По този начин в бъдещия План за действие на РС Македония могат да попаднат защитата на българското културно-историческо наследство; премахването на говора на омраза; реабилитация на жертвите на комунистическия режим в Югославия с българско самосъзнание (за ирония, един от техните потомци беше на протестите в Скопие, казвайки „дядо ми е БИЛ българин“).
И тъй като от изолираните изявления на министър Теодора Генчовска може да се направи изводът, че т. нар. „втора външна политика“ (извършвана, твърди Генчовска, от премиера Петков) се състои именно в отпадането на изискването за езика и преместването на вкарването на българите в конституцията след вдигането на ветото, то възможният извод е, че това е била и единствената разумна и осъществима политика в европейски контекст. Другото са истеризации на ИТН по темата с предварителен лош сценарий.
Какво печели Скопие
Предложената преговорна рамка на практика е изпратила в кошчето българската Рамкова позиция от октомври 2019 г. заедно с изискването за употреба в преговорния процес на понятието „език на Северна Македония“ или присъствието на допълнителни обяснения, звездички и бележки под линия. За сметка на това в преговорния процес ще има чиста референция към понятието „македонски език“.
Според предложението историята е обща, а не само на една от страните
Споменаването на протоколите от междуправителствените конференции е на базата на Договора за добросъседство от 2017 г., което ще рече рефериране към неговата позиция за „общата история на двете държави и народите им“, а не към постановките на българската Рамкова позиция за само една българска история до 1944 г.
И макар наистина преговорната рамка да споменава Договора и протоколите по неговия чл. 12, има едно общо изискване за изпълнение на Договор и бъдещия двустранен протокол, а ЕК е тази, която докладва на междуправителствена конференция за изпълнение. Заедно с това, и в сегашния си вид на неподписана чернова, проектът за протокол е компромис с времевите изисквания и срокове, съдържащи се в Рамковата позиция от октомври 2019 г.
Към това можем да прибавим, че включването на българите в Конституцията на РС Македония не става преди вдигане на ветото, а преди отваряне на първия клъстър от новата методология.
Рамка, отворена за гъвкаво прилагане
В началото на тази статия видяхме, че фактическите случвания след края на март и началото на април 1886 г. в Княжеството и бившата Източна Румелия, бяха много далеч от подписания в двореца Топхане протокол. Какво може да се случи в идните години със сегашната преговорна рамка?
Тук можем да кажем, че въпреки вдигнатата тревожна пушилка въпросите с езика и вписването на българите в Конституцията вече са ясни. Изявленията от София как българската страна още стои на Рамковата позиция, както и от Скопие, че политиката трябва да се съгласува с резолюцията на македонското събрание от 29 юли 2021 г., нямат особена стойност.
Урсула фон дер Лайен заявява на македонския парламент, че историческите въпроси НЕ са част от преговорната рамка, но все пак в нея е двустранния договор от 2017 г. и протоколите, които се подписват по чл. 12 във връзка с неговата имплементация.
Разбира се, за Скопие винаги ще съществува аргументът, че тълкуването на историята никога не е било част от Копенхагенските критерии за членство. Но едва ли Урсула фон дер Лайен случайно изтърва думите, че „добросъседските отношения са ДНК-то на Европейския съюз“. А това няма как да стане без прилагането на двустранните договори.
София също може да заложи, че още протоколът от юни 2019 г. демонстрира ангажираност на Скопие в прилагане на договора, стигайки и съвсем конкретно до въпроси като Гоце Делчев и Илинден.
А ангажиментите по този протокол не са били изпълнени, твърдят тези дни от Скопие, защото е попречила последващата българска Рамкова позиция. Но нали, както видяхме, с предложената преговорна рамка тя на практика вече е игнорирана, макар и това да не се казва открито?
При всички случаи ни чакат интересни развития.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
