Престъпност през социализма? Как едно научно изследване свидетелства за проблемите в университетите

Миналият месец моят докторант по история и бивш студент Стефан Иванов защити в Югозападния университет в Благоевград дисертация на тема „Исторически аспекти на престъпленията срещу личността и собствеността в България 1944-1989 г.“ Зная добре, че самото заглавие ви звучи озадачаващо. Аз дори го смятам и за безумно. Ала, противно на академичната практика, то не е избирано и уточнявано нито от докторанта, нито от неговия научен ръководител (т.е. мен).

То е дело на Факултетния съвет на т. нар. Правно-исторически факултет (ПИФ) на ЮЗУ-Благоевград - същия, в който доскрошният главен прокурор Иван Гешев е докторант, а деканът на факултета Николай Марин, питомец на спорния декан Александър Воденичаров - негов научен ръководител.

Ако трябва да бъдем още по-пунктуални – тя е дело на трима души от споменатия факултет, които не са историци, и ръководителя на тамошната катедра по история.

Иначе самият докторант Стефан Иванов преди години е зачислен с решение на Факултетния съвет на същия факултет (Протокол №37 от 12 юни 2019 г.) и ректорска заповед (№1174 от 26 юни 2019 г.) с напълно нормално звучащата тема - „Престъпността в България 1944-1989 г.“ И то, дебело да подчертаем, от същия този Факултетен съвет на ПИФ.

В деня, в който докторантът трябваше да бъде отчислен през юни 2022 г. с право на защита обаче, членове на споменатото тяло (по-точно е да кажем един, а останалото е било въпрос на добре известната в академичните ни среди най-обикновена стадна колегиалност, без много мислене) решават, че не може да има такава тема (същите гласували за зачисляването на докторанта преди цели три години със същата). Според тях използваната в заглавието терминология е трябвало да следва тази в наказателния закон.

С титли, но и с мръсни ботуши в науката

По-интересното е, че всичко това беше осъществено с административен произвол и куп закононарушения. Те пък красноречиво говорят за липса на правна култура у хора, решили да нагазят в чужди научни области.

Какво имам предвид – би запитал някой?

Без да е предвидено от Закона за развитие на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), готвещият се вече за защита и завършил ръкописа на дисертацията си докторант е буквално принуден с решение на Факултетния съвет на т. нар. Правно-исторически факултет да удължи своята докторантура. Подобно удължаване се прави единствено по искане на докторанта и неговия научен ръководител, но явно не и в ПИФ на ЮЗУ.

За сметка на това Факултетният съвет отказва незаконно през юни 2022 г., след цели три години, да отчисли докторанта (въпреки изпълнения му изцяло индивидуален план) с темата, която сам той като орган преди три години е гласувал („Престъпността в България 1944-1989 г.“).

Зад кулисите неоторизиран, нерегламентиран и неформален консилиум решава да бори научната мисъл. В него влизат деканът Николай Марин (същият научен ръководител на Иван Гешев), зам.-декана, преподавателката по наказателно право Д. Чанкова (която не е историк), както и ръководителят на катедрата по история. Те измислят заглавието, за което се говори в началото.

Така на 19 септември 2022 г. ФС на ПИФ сам променя заглавието, което е гласувал на 12 юни 2019 г., без никой да е поискал това. А наложеното силово ново заглавие е буквално залепено отпред на вече написания сериозен и задълбочен исторически труд.

Докторантът прави за смях кръстниците на труда му

Разбира се, трима от петимата сериозни членове на научното жури имат основни и напълно разбираеми забележки именно към самото заглавие на труда.

Самият докторант също е категоричен в увода на дисертацията си, че това заглавие няма място в труд като този и е просто безсмислено. Както още изтъква докторантът, въпреки че в приетите през 1951 г. и 1968 г. Наказателни кодекси (НК) събирателният термин „криминална престъпност“ не присъства, във всички видове исторически извори и историографски изследвания за периода, извършваните убийства, изнасилвания, грабежи и кражби са обобщени в термина „криминална престъпност“.

Съвсем обосновано също докторантът излага как в неговия фокус не попадат другите видове престъпност извън криминалната - стопанската, хулиганството, скитничеството, незаконното съжителство, спекула, военните престъпления и т.н.

Как е по света?

Безумието на силово наложеното заглавие личи при най-бегъл поглед върху историческите изследвания, посветени на престъпността по света, чийто преглед е направен и в самата дисертация.

Там в огромното море от проучвания четем звучащи по съвсем друг начин заглавия. Ето само някои от тях - „История и престъпност“ (1980); „Престъпността и обществото в Англия, 1750-1900“ (1996); „Престъпление и наказание в Истанбул 1700-1800“ (2011); „Социална история на престъплението, полицията и наказанието в Америка“ (2012); „Престъпление и наказание в Русия: сравнителна история от Петър Велики до Владимир Путин (2018); „Престъпност, пол и социален контрол в ранния модерен Франкфурт на Майн“ (2020).

Този дълъг списък можем да умножим по още няколко пъти. Никъде обаче няма да видите „престъпления против личността“ и „престъпления против собствеността“. А някъде да видяхте някакви „аспекти“ да са пояснени, че ще са „исторически“?

Кои са причините за тази интелектуална изолация?

Този административен произвол и практическата борба на случайно попаднали хора в академичните институции спрямо истинската наука можем да потърсим в много посоки. Ала едната от тях е със сигурност свързана конкретно с т. нар. Правно-исторически факултет.

Той е създаден на времето от Траян Лялев и Йордан Шопов, за да се усвоят едни държавни пари за образование, а не да се прави някаква си там наука. Поради тази причина и научната дейност на специалността „право“ е повече от скромна. Обучението тук на бизнесмена и създател на "Мултигруп" Илия Павлов, депутата от ДПС Делян Пеевски, санкциониран за корупция по закона "Магнитски", а сега и на Иван Гешев, е по-красноречиво от каквото и да било.

То дори не се нуждае от никакви по-нататъшни коментари и анализи. Има, разбира се, и някои по-общи причини, които не са свързани само с местния контекст, но тях нека оставим за друг път.

И една препоръка

Ако съвсем наскоро видите книга от Стефан Иванов със заглавие за престъпността в България 1944-1989 г. и най-вече посветена на тогавашните кражби, грабежи, изнасилвания и убийства, побързайте да си я купите, защото никак няма да сбъркате. Ще ви бъде изключително занимателно, прелюбопитно и полезно четиво. То ще ни каже много включително и за извървения през последните повече от три десетилетия път.

Трудът демонстрира нагледно, че противно на информационната политика на комунистическия режим и днешните соцносталгични нагласи, в това време се извършват немалко от споменатите тежки престъпления. Най-високите им равнища са характерни за първите десетина-петнадесет години след установяването на комунистическата власт на 9 септември 1944 г. Ала параметрите в криминалната престъпност се влошават стремглаво и през втората половина на 80-те години.

Заедно с това държавата, ангажирана с проблемите предизвикани от т. нар. Възродителен процес (насилственото преименуване и опит за асимилация на мюсюлманите в България) не е в състояние да реагира адекватно на тези тенденции.

Що се отнася до изнасилванията, там са налице сравнително ниски равнища през 50-те и по-голямата част от 70-те години. Наблюдават се и няколко по-големи пика белязали втората половина на 60-те и началото на 70-те, както и 80-те години на ХХ в. (стойностите от 1984 до 1989 г. са неизменно над 400 броя годишно). При умишлените убийства броят им се установява трайно на около 200 годишно през двете последни десетилетия на Живкова България.

Докторантът Стефан Иванов прави и заключения, които надхвърлят хронологическите рамки на социализма и изискванията към подобен дисертационен труд. За по-запознатите може би няма да е изненада, но за широката публика ще е любопитно да разбере, че строгостта на санкциите не оказва въздействие върху броя и жестокостта на извършваните престъпления.

Отмяната на смъртното наказание в страната на 10 декември 1998 г. не води до нарастване на престъпността. Наложената цялостна по-либерална рамка и хуманизирането на ситуацията в местата за изтърпяване на наказания също не води до нарастване на престъпността.

Като цяло преходът след 1989 г. продължава и драстично задълбочава негативните тенденции в престъпността от втората половина на 80-те години. За разлика от впечатлението, което понякога можем да получим от медиите обаче, престъпността е овладяна около началото на 21 в., след което България навлиза в един период на неин постоянен спад. През последните две десетилетия е налице трайна тенденция на намаляване на извършените тежки криминални деяния, особено на умишлени убийства и изнасилвания.

С архивни материали Стефан Иванов недвусмислено демонстрира още как и в онези комунистически десетилетия редица служители на МВР проявяват склонност да прекрачват правилата и законите. Тази тенденция през втората половина на 80-те се задълбочава, като в годините на прехода все по-масово служители на МВР преминават, понякога дори съвсем неприкрито, „от другата страна“. Нещо повече, те дори участват в създаването на „мутренските“ групировки.

Определено след членството на страната ни в Европейския съюз започналата от началото на новия век позитивна тенденция в равнищата на престъпност става още по-видима. Дори след 2016 г. се отчитат най-ниските стойности по индекса на криминалната престъпност (например при средно 200 убийства на година през 70-те и 80-те, през последните години те са между 60 и 80).

Следователно, след прехода българинът, с всичките ѝ кусури, изглежда живее в най-добрата България. Но все още не го знае. Както и не знае, че повечето намърдали се в академичните среди са там, за да се борят срещу науката, а не да я правят. Това те не го могат.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.