Твърде много политици са докторанти или имат защитени докторати. Този факт съвпада с ниската обществена оценка за тяхната професионална подготовка, а и дипломите твърде често идват от университети със съмнителна биография.
На 24 юли стана ясно, че главният прокурор Иван Гешев е станал докторант по международно право в Югозападния университет, а научен ръководител му е самият декан на Правно-историческия факултет доц. д-р Николай Марин. Новината дойде на фона на протестите и на основното обвинение към Гешев - че той не борави с базисната за съвременната юридическа наука теория за разделение на властите. Как се става доктор по право, ако си далече от азбуката на тази наука?
Декан на този факултет за два мандата беше проф. Александър Воденичаров, наричан още „Благоевградския Макиавели“. С неговото управление мнозина свързват периода на обезценка на благоевградската диплома по право, която често е предоставяна на хора с влияние. Воденичаров е смятан още за решаващ фактор, дал начален тласък на кариерата на депутата от ДПС Делян Пеевски чрез дипломирането му като юрист тъкмо в ЮЗУ. Той е известен и с поста си на член на ВСС, както и с ударното повишение на сина си Асен Воденичаров от съдия в Софийския районен съд, където е приет без задължителния за всички магистрати конкурс, в съдия в Софийския градски съд.
Детайли ли са това, или самата същност на проблема?
Навярно тези детайли следва да се разбират като поредно парче от пъзела, наричан "зависимости в обществото". Но резултатът е следният: че докторската степен започва да се схваща не като това, което тя трябва да бъде, а като орден на ревера, подобен на някогашните отличителни знаци, раздавани на идеологически угодните по времето на социализма.
Докторат е защитил и премиерът. Самият той често пъти се самообявява за „доктор на науките“ – следваща научна степен, която той не притежава, но пък звучи авторитетно.
На 31 юли стана известен фактът, че научен принос очакваме и от бившия вече министър на вътрешните работи Младен Маринов – той също така пише докторат. Изненада няма – работата си ще готви отново в Югозападния университет.
Какво всъщност е докторатът
Според чл. 6, ал. 3 на Закона за развитието на академичния състав (ЗРАС) за придобиване на докторска степен кандидатът трябва да покаже „задълбочени теоретични знания по съответната специалност“ – условие, което ни връща към мъчнотиите на Гешев относно познаването на теорията за разделението на властите.
Докторската степен всъщност е знак, маркиращ някакъв научен принос в полза на обществото. Тя е достъпна за всекиго като доказателство именно за това, че е изнамерено ново познание, осмислящо допълнително наличната картина на света или водещо до улеснение на живота (чл. 6, ал. 2 от ЗРАС).
Снимки с двамата новозаписани докторанти, популярни с властовите си позиции, бяха публикувани и на сайта на Правно-историческия факултет на ЮЗУ. Сигнал, който вероятно би могъл да бъде тълкуван многозначно, но от моя гледна точка – така: престижът на висшето училище служи като уплътнение на амбициите на двамата бивши полицаи. Наред с това и техните визитки подсилват авторитета на местната академична юридическа колегия и звеното, представлявано от нея. Това е модел на двупосочен трансфер на авторитет, в това число – и на академичен имидж. Известно е, че лоша реклама няма, а в случая и двете страни печелят от повишеното си присъствие в публичното пространство.
Парите, престижът, примерите
Още: важно е да имаме предвид, че докторантското обучение се заплаща. Такса плаща обучаваният, а държавата предоставя субсидия за обучението, защото следва тъкмо логиката за очакван принос в рамката на „общото благо“. Затова данъкоплатецът съучаства в тази инвестиция, имаща залога да открие знание в полза на мнозина.
Като доктор по етнография се разполага в страницата си в Уикипедия и националистът Костадин Костадинов, председател на партия „Възраждане“. Авторитетното прилепване към статуса на научното поле е видимо още на първия ред на представянето му. Костадинов не пропуска да се афишира като научно лице с етноложки профил и в други свои медийни изяви – престиж, който видимо работи в негова полза. Почти същата визитка политикът е изписал и на сайта на партията, чиято регистрация преди дни бе заличена от българския съд.
През декември 2014 г. беше огласено, че вицепрезидентът Маргарита Попова също е докторант – по тема, свързана с националната сигурност. Замисълът ѝ се реализираше в Университета по библиотекознание и информационни технологии, познат в миналото като Библиотекарски институт – висше училище, чийто образ до днес бива помрачен от присъствието на фигури, знакови за някогашната ДС. В това число са ректорът в периода 2002-2018 г. Стоян Денчев – агент Симеонов, служил в I отдел на II управление на ДС, както и превърналият се в емблема на репресивната машинария на социализма Димитър Иванов – кадър на Висшата специална школа на МВР, последният ръководител на одиозното Шесто управление.
По-рано по същият път поемат още друг бивш министър на вътрешните работи – Цветлин Йовчев, както и бившият депутат Йордан Бакалов, Константин Казаков – председател на ДАНС в периода 2011 – 1013 г., Владимир Писанчев – негов приемник (2013 – 2015 г.) и други. В момента К. Казаков е доцент във Военната академия, издигнал се за рекордно кратко време в академичната йерархия. Сред шампионите по бърза преподавателска кариера е приемничката на Величко Адамов като ректор на Стопанската академия в Свищов Теодора Димитрова, която за 10 години покрива изискванията за доктор, главен асистент, доцент и професор. Всяко едно от тези стъпала изисква доказан научен принос.
Самият Адамов на свой ред се подписва като професор и без официално придобита професорска титла – практика, поради която през 2011 г. около 1600 издадени вече дипломи се налага да бъдат отпечатани наново, но с правилното „доцент“ пред името на ректора. Маниер, силно наподобяващ доста разгащената употреба на „доктор на науките“ от страна на Бойко Борисов и на „професор“ от покойния вече Божидар Димитров, който също никога не е бил повече от доцент.
По този начин представата за принос в познанието, което обществото би могло да ползва и в чието създаване със сигурност е участвало, се оказва дерайлирана – всеки би могъл да се добере до докторат, доцентура или професура, а ако желанието не се сбъдне, той може да се самоназове и самолегитимира като такъв, заобикаляйки цялата законова база, без от това да следва каквато и да е санкция.
Напротив – по всичко личи, че въвлечените страни имат полза от липсата на правила и неспазването на съществуващите норми. Прескачането на закона, ако не изгодно, е със сигурност ненаказано и никому не нанася вреда. Докторска диплома срещу такса за обучение, държавно съфинансиране и няколко снимки за сайта – сякаш никой не търпи ущърб. Ако не говорим за ущърба на споделения интерес: развитието на обществото е функция и на процесите на създаване на знания. А не нещо, което да обезсмисли признанието под формата на титла или звание там, където всички основания са изпълнени.
Не факт, а аларма
Тягата на политици и публични лица към придобиване на докторски степени е аларма, за чийто сигнал образователно-научното поле все още остава сляпо. Превръщането на доктората в декорация за влиятелни фигури, в доказателство за интелектуално присъствие без подкрепа чрез други начини за набавяне на този образ, е сигурен знак за превръщането на обучението в процедура, която не отговаря на определението си, а оттам – и на съдържанието, което би следвало да има.
Ако произведем в лекар необразования, той би причинил огромни щети върху здравето на пациентите си. Неподготвеността на строителния инженер също би могла да убива. Унищожението на йерархиите води до загуба на смисъл и на ориентири, смятани инак за твърди. Сред тях е високата стойност на образованието, науката и приносът в нужното на обществото знание, за да се развива в избраните посоки.
По всичко личи, че управляващите институции в лицето на МОН в съчетание с ползващите се с автономия висши училища и академии отдавна са спрели да си задават въпроси относно функцията на образованието в обществения проект, за това кого, как и защо произвеждат в дадена образователна и научна степен и кому би било полезно това – все изводи, които насочват ума към очевидното: необходимостта от радикална реформа. Този път – не на парче, не реализирана със смяната на няколко ключови понятия със синоними или с изкуствено звучащи конструкции, а с вдъхване на идея, с координиране на процесите на създаване, разпространение и употреба на знанията с визията за обществото.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
