А вие постите ли? Историята на нарушенията на православния пост

Разхлабването на утвърдена традиционна практика като поста сред православното население се наблюдава още преди няколко века първо най-вече сред елита на север от Дунав.

Тези промени във Влашко и Молдова стават особено видими към края на XVII век. Те са и индикация за едно по-общо и цялостно придвижване към модерността.

Нещо повече, подобно поведение на влашките и молдовските боляри може да се каже дори, че е някаква обща тенденция, при която елитът продължава да следва лицемерно времето на поста, ала и намира начин да го нарушава.

И то въпреки факта, че именно знатните люде са тези, които по-лесно могат да си позволят и достигнат до консумация на костенурки, морски дарове, деликатесни и разнообразни маслини, изтънчени хайвери („черен“, „червен“, от есетра, белуга и шаран), смесени понякога с ядки, канела, захар и лимонов сок.

Но дори и през следващия XVIII век и на север, и на юг от Дунав строгият пост продължава да се спазва изключително стриктно и последователно от обикновеното православно население.

И все пак, аристокрацията във Влахия и Молдова видимо започва да го третира още по-хлабаво. Молдовският хронист Йон Некулче дори отбелязва, че през 1711 г. единственият, който спазва поста в навечерието на светите апостоли Петър и Павел, по време на прием-банкет даден от господаря на Княжеството Димитрие Кантемир (1674-1723) в чест на Петър Велики (1672-1725), е руския пратеник княз Головцин.

Към края на столетието пък букурещкият занаятчия Йон Добреско ще види в неспазването на поста сигурен знак, че секуларизацията намира вече почва във Влахия.

Учените и пътувалите в странство почват да нарушават поста

Под западноевропейско влияние, заради образование в странство или при сблъсък с културата на големия град разхлабването на поста расте във времето.

През 1847 г., намирайки се в Букурещ на път за учението си в Русия, все още малкият и наивен Тодор Бурмов, заедно с бъдещия просветител Илия Христович, посещават във влашката столица габровеца Христофор Мустаков. Той е един от братята Мустакови и е известен като човек близък на руското консулство тук.

Тогава двете млади габровчета са изумени, че дори и по време на Богородичния пост слугинята носи на Мустаков кафе, което той, по обичая си от „блажни“ дни, консумира с мляко.

Първите признаци за разхлабване на поста в Българско се появяват още в края на 50-те години на XIX век. Илия Р. Блъсков свидетелства как учителят Тодьо, в сряда, за Тодоровден, праща агне на фурна и го носи открито и демонстративно. Същият по думите на Блъсков „яде блажно през постите, сряда, петък не пази“.

С дата 4 октомври 1858 г., събота, отново Т. Бурмов, намирайки се вече в родното Габрово, записва в дневника си следното: „Сутринта дохожда в одаята ми Н. Попконстантинов и ми разказа, че тревненските даскали се били и че един от тях, който се е учил в Австрия, не постъпва добре, защото не само явно яде блажно за съблазън на народа, но и в кафенетата изказва волномислието си свободно.“

Комитите нарушават поста

След години сред комитите спазването на поста също е по-скоро изключение. Описвайки в своите „Записки по българските въстания“ ходенето си по затворите, Захари Стоянов споменава за Иван Кожухарчето от село Ченгя, Айтоско:

„Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво. Един път ни дадоха турците в петъчен ден да ядем пилаф с масло. Всички се съгласиха да ядат с изключение на него. Дордето траеше яденето, всичко го подиграваха и му се молеха на смях, че когато отива в рая да не ни забравя, да спусне едно въже и ни извлече с него от джендема. До едно време той продължаваше да се смее, но като видя, че изядаме пилафа, без да го поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят.“

Интересно е, че отново З. Стоянов си спомня как след залавянето му, предалият го Петко идва при него. „Най-напред ме нападна, - пише авторът на „Записките“ - че съм бил човек без вяра и без съвест, защото съм ял мръсно (блажно) в петък; че светът щял да пропадне като от нас хора, и други такива.“

Нарушава ли духовенството поста?

Макар и да са налице сведения за нарушаване на поста и сред самото духовенство, понякога те са резултат и на по-тенденциозна публицистична страст на антиклерикално настроени книжовници и вестникари.

Така говорейки за времето преди Кримската война и черното духовенство в Пловдив, Любен Каравелов пише: „Аз видях с очите си, как един от нашите игумене изяде една ока и половина прясна сланина, варена с праса. Тряба да ви кажа и това, че тоя велики постнически подвиг беше извършен през септември, когато времето е още топло и когато страдаят и най-силните човечески мелници (курс. Л.Каравелов).“

И в нова България „учените“ нарушават поста

И в нова България докато едни разчитат през постите на чорба от леща, варен боб, армеева чорба с праз лук, кисело зеле, пиперки, лук и чесън, то други си позволяват ориз, зехтин, октопод, сардели, херинги, кьопоолу, пържени тиквички и патладжани, одринска халва, подсладен тахан.

Това, че интелигенцията и учителите се открояват най-много като нарушаващи поста, се запазва и в тези първи години. Литературният критик Малчо Николов свидетелства за детството си в края на XIX в. следното: „Тогава постите се пазеха строго – само учителите блажеха“

Той отбелязва още как обикновено и селските учители са „със свободни възгледи, блажеха през пости и минаваха за социалисти.“

През пролетта на 1881 г., в навечерието на Великден, на път за Рилския манастир, Константин Иречек минава през Дупница. Поканен на гости от директора Каранов в дома му, чешкият учен записва: „Беше весело при вечерята (breakfast), не постихме.”

Малко по-сетне чешкият историк казва и следното: „За вечеря ни сложиха чудесна пилешка чорба, твърди яйца, сирене, нашият „homard” (омар, който си носят – бел. моя С.Д.) и конякът и неговите ефекти.”

През март 1910 г. анонимен автор на статия за поста на страниците на сп. „Семейно огнище“ отбелязва как според редица съвременници за растящите нарушения роля играе и съприкосновението на българското общество със „западните народи”, където постите не са толкова строги и продължителни.

Към тези нарушения дори и медицинската наука има двусмислено отношение.

Още в началото на 80-те години на XIX в. специалисти като д-р Стоянович от Стара Загора изказват на страниците на сп. „Наука“ тревогата си от растящия упадък на нравите и разпуснатост сред „младите”, обръщайки специално внимание и върху растящото „чревоугодие”.

Други пък са искрено притеснени от прекалено строгите пости у нас. В Чепеларе местният съдия споделил с Йозеф Якуб Тоужимски: „Нашите православни живеят скромно, постят, но затова и много боледуват; а мохамеданите си живеят добре, никога не постят, дори по време на рамазана, защото от каквото се лишат през този месец денем, си го наваксват нощем. Напротив, дългите православни пости оказват пагубно въздействие върху нашето население.“

Особено в началото на XX в. и в навечерието на войните, дори и самите лекари разтревожени съветват често пациентите си да консумират повече месо, мляко и яйца, за да не им е слаб организмът.

За поста между двете световни войни

След войните до България достига от странство и модерното вегетарианство, което придава друго разбиране и за постенето.

Още през 1917 г. Райна Манушова Стефанова и Илия Стефанов издават претенциозната за военните години книга „Българска вегетарианска кухня. (Ръководство за готвене безмесна храна)“. През 1927 г. двамата издават отново „Българска вегетарианска кухня”.

По това време самият Илия Стефанов е председател на Българския вегетариански съюз. Вън от всякакво съмнение, в случая става дума за едно вегетарианство, което е подплатено с различна философия от традиционното постене в бита.

Тя е различна и от философията заложена в „Показалеца“ на Георги С. Раковски още от 1859 г., в който храната на българина се представя за близка до природата. Прелюбопитно е, че от Раковски насам това е и първата българска кулинарна книга, която претендира, че има такова нещо като „българска кухня“. Ще бъде поставено началото и на тема изключително характерна за междувоенната модернизация – комбинацията на здравето с национализма.

След Първата световна война, по отношение на поста се натъкваме на една особена двусмисленост сред специалистите в сферата на храненето и здравето. Известният тогава д-р Владимир Руменов, проповядвайки как вместо месни произведения гражданинът трябвало да се ориентира повече към храна от растителен произход, добавя: „За нас, българите, това е от особенно значение, защото нашият организъм по наследство не е нагоден да може да се справя с много месната храна. Нашите бащи, дядовци, прадядовци винаги са постили по два дни в седмицата (сряда и петък) и през всичките установени от черквата дълги пости, като най-строго са спазвали великденските пости.”

Д-р Вл. Руменов изтъква още как от гледна точка на „новото в науката за храненето”, повелите на православната църква да се пости през пролетта, след като през зимата са консумирани повече продукти от животински произход, особено месо и тлъстини, е повече от наложително за човешкото здраве.

Ала специалистът бърза да добави с оглед на поста и практиката на постенето в България и следното: „Ако се разгледа обаче въпроса за постенето и се проучи – кой у нас пости, ще се констатира, че тъкмо ония, които трябва да постят, и през пролетта продължават да се хранят най-зле и най-неразумно. Това е предимно нашето градско население, по-заможните хора и интелигенцията.”

В годините на „комунизма“

Интересно е, че тази двусмисленост към поста под някаква форма се запазва сякаш и в годините на комунистическото управление. Въпреки официалната атеистична идеология, режимът няма изработено ясно отношение към постите и постната храна сами по себе си.

Вярно е, че има немалко специалисти по храненето, които в идеологически план продължават негативната атеистична комунистическа пропаганда срещу християнския аскетизъм по принцип. Те критикуват постите тъй като водели до трайно лишаване на човешкия организъм от белтъци и витамини и предразположеност към заболявания.

Ала в други случаи, дори и „в годините на социализма“, надделява сред специалисти по хранене и медицински лица и уважителното отношение към постите, като здравословни, без вече те да се асоциират с църквата. Подобни специалисти обикновено представят постенето като „хубава традиция”, която не била свързана с религията, а с „правилното чувство на българина” за нуждата от „разтоварителни дни”.

Можем определено да кажем, че политическата власт не взема ясна страна в тези различни позиции на специалистите по хранене. А и подобна двусмисленост дава изглежда възможност и на управляващите да лавират в онези моменти, в които не са в състояние да задоволят нуждите на населението от месна храна, при периодично и хронично появяващия се дефицит на разни стоки от първа необходимост.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.