„На 25 май в нашия град Добрич се организира мирен протест на турското население с единствения лозунг „Искаме си имената“. Баща ми още в ранна сутрин беше задържан и затворен от милиционерите, а майка е била заключена в една стая в завода, където трябваше да работи, след уволнението ѝ като учителка.

След няколко дена баща ми, ние повече не го видяхме, е бил екстрадиран направо с дрехите си, както беше задържан, на границата на Турция. Дали са му паспорт. След десет дена дадоха паспорт на майка, на сестра ми и нашата леля. Аз бях последната,
която трябваше да провери в апартамента дали прозорците са затворени, както ме предупреди майка, в хладилника да не остане нещо, чешмата, да сваля бушоните, да заключа вратата и да тръгна.“

Този синтезиран разказ е на Несрин Филиз, която днес живее и работи в Щутгарт. Тя описва как е преживяла депортирането на повече от 300 000 български турци от България през 1989. Разказът й достига до публика в Кьолн, където българо-немското дружество "Памет" организира срещи за Майските протести.

"Майските протести от 1989" или просто "майските събития" са изрази, с които се означават масовите демонстрации на българските турци сещу комунистическия режим. По това време вече пет години мюсюлманите нямат право на рождено име, религия, традиционни дрехи и език. След май 1989 вече няма да имат право и да живеят в България.

Цялата асимилаторска кампания става известна като "Възродителен процес", защото се провежда под измисления предлог, че "възражда" българското самосъзнание на засегнатите хора.

Разказът на Несрин Филиз документира нещо много важно – как комунистическите власти вече са подготвили задгранични паспорти за противниците на асимилаторската политика и на тоталитарния режим – а такива паспорти до този момент не е виждал нито един "обикновен" българин – и ги е принудил „доброволно“ да напуснат страната.

Какво знаем за май 1989

„Тогава не съм била родена, но знам от родителите ми, че малко след това са напуснали България…“

„Спомням си как ни изхвърлиха от автобуса заради баба ми, която беше с шалвари“

Две срещи за всичко това, преведени в Мюнстер и Кьолн, се опитват да отдадат дължимото на протестите на българските турци през 1989 година. Те се бунтуват, когато разбират, че петгодишните репресии срещу тях ескалират още повече. Точно тези протести стават известни като "Майските събития".

От 19 май 1989 г., петък, до 27 май 1989 г., събота, между 25 000 и 30 000 демонстранти излизат на протести в цяла Североизточна България. Има сблъсъци с милицията, ранени и жертви.

На 29 май, понеделник, Тодор Живков произнася по телевизията своята реч, в която обявява, че всеки български гражданин мюсюлманин, който не е доволен от това, което прави социализмът за него, може да напусне България, и призовава Турция да отвори границите.

На 30 май, вторник, речта е публикувана във всичките тогава официални вестници. На 31 май, сряда, в София е организирана огромна „спонтанна“ манифестация на трудещите се срещу „родоотспъпниците“, които искат да напуснат България.

На 3 юни, събота, границата е отворена. Започва лятото на етническото прочистване, което ще получи ироничния народен израз „голямата екскурзия“.

До 21 август, когато Турция затваря границите, над 360 хиляди души ще напуснат страната. Това „изселване“ ще бележи целия преход, всичко, цялата история на България в следващите години и ще бъде официално обявено и осъдено години по-късно, на 11 януари 2012, от българския парламент като „форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“.

Как комунистическият режим прати хиляди на "голямата екскурзия"

През май 1989 г. обаче информация за протестите в България идва единствено от новините на западните радиостанции – „Свободна Европа“, „Дойче Веле“, Би Би Си. Това вероятно е причината много от хората в България да не знаят нищо за протестите и до днес. За тях няма репортажи в официалните медии, няма видео, няма фотографии. Има само разкази на очевидци и участници.

Друг важен факт, без който не могат да се разберат протестите от май 1989, е създаването на независими сдружения за правата на човека през 1988 г. в България.

Духът на Горбачов, преустройството, вълната на протести в другите социалистически страни постепенно променят атмосферата в страната. Възникват Екогласност, Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ), Демократичната лига за правата на турците в България, Клубът за гласност и преустройство. Именно тези сдружения дават надежда на турците, че техните права интересуват и други българи.

През 1988 г. е учредено Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) с председател Илия Минев и секретар поетът Петър Манолов. Дружеството си поставя като една от целите „оздравяване раните, нанесени на етническите малцинства…с престъпно лекомислие от една върхушка, целяща с това да удължи срока на своето безполезно за народа властване.“

Но да се върнем на месец май 1989 г. и протестите. В центъра на двете срещи в Мюнстер и Кьолн, е Зейнеп Зафер, в момента професор по български език в Университета в Анкара, една от активно протестиралите срещу насилственото преименуване.

Заедно със свои съмишленици тя става член на Независимото дружество и започва да дава интервюта за западни медии и активна работа по включване на още хора в неформалните организации.

През драматичния май 1989 г. Зейнеп се намира в Бурса, принудена да напусне България още през февруари 1989 г. От Бурса нейната протестна работа продължава. Тя следи колко много турци в България постепенно загубват страха си. Започват походи, гладни стачки, демонстрации, митинги.

Именно тя подрежда хронологията на събитията.

Разказът на Зейнеп Зафер

„В Шуменско обстановката е толкова променена. (…) на първия ден на Байрама на 6 май 1989 (…), на празничната сутрешна молитва в знаковата Томбул Джамия присъстват около 800-1000 човека. Аляйдин Мехмедов съобщава на кореспондента на турския вестник Хюриет за повече от 200 души, участващи в щафетната гладната стачка, обявена на 6 май. Не може да се говори за случайно съвпадение на гладните стачки и наплива към Томбул Джамия“, разказва Зейнеп.

Според нея официално държавата говори за девет жертви, но те са много повече.

На 19 май, петък, е първият голям протест в Джебел, Кърджалийско.

На 20 май, събота, от село Пристое, Шуменско към съседното голямо село Климент тръгват стотици протестиращи. Първите лозунги „Искаме си имената“ са написани по пътя с червило върху сватбени бели чаршафи.

Оттук се събират още хора от околността, за да застанат пред кметството на община Каолиново и да поискат връщане на имената. Това е първият протест, за който съобщава на обяд емисията на „Дойче Веле“.

Смята се, че броят на протестиращите е между 8 и 10 хиляди. Има сериозни сблъсъци с милицията, убит е един мъж от село Кус. Това е първата жертва на майските протести. За тях вечерта съобщава Радио Свободна Европа.

На 21 май, неделя, размирици възникват и в село Тодор Икономово, по време на турска сватба, когато милицията идва да арестува участници в протестите в Каолиново. Убити са трима души, много са ранени.

На 25 май, четвъртък, е големият мирен протест в Добрич, за който говореше Несрин в Кьолн.

На 27 май, събота, в Шумен е една от най-големите демонстрации, хиляди се събират на пазара, има нови сблъсъци с милицията, има ранени и задържани.

Съобщените по западните радиостанции протести обхващат цяла Североизточна България. До края на май протести избухват в десетки села и градове – Разградско, Шуменско, Варненско, Дулово, Търговище, Добрич…

От 19 до 27 май 1989 около 25 – 30 000 демонстранти излизат в цяла Североизточна България.

Нито един протест не издига лозунг за изселване в Турция и отваряне на границата.

Протестите имат основно три искания – връщане на имената, свободно говорене на турски език, свободно упражняване на религията.

Паметта за "тежките истории"

Разговорите в Мюнстер и Кьолн показват колко малко тези събития са станали част от общата памет за 1989-а година. Случила се е подмяна, с която сме свикнали. Езикът на Живков продължава да действа и до днес.

Зейнеп Зафер все още се натъжава, когато си спомня израза от онова време: „да си ходят“. „Къде да си ходим“, пита тя. „Всичко ни беше тук, както и на всички прогонени. България ни беше дом.“

Между участниците на срещата в Мюнстер има хора, чиито родители са били насилствено прогонени в Турция, и други, които са преживели събитията от новините, като част от голямото мнозинство, в „чието име“ са извършени престъпленията.

„Ще разкажа за това на моите деца, те трябва да знаят“.

„Тръгвам си с много тежки истории, случили се през 1989-а година. Ще допълня тези на родителите ми и ще ги разкажа на децата си, защото никъде не се говори за това, а трябва.“

„Респект към хората, които се борят за правата си. Нека не се забравя какво са изживели“, споделят част от участниците.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.