Той е от малкото, които обявяват БКП за политически труп още докато БКП е на власт и е силна. Отговорът не закъснява: обиск, арест и писмо на писател, уж колега: „Очаква те тревата на забравата, човече, нищо друго“. Това пророчество не се сбъдва. Петър Манолов вече не е между живите, но името му привлича младите българи. Ето защо.
„Ние не искаме да се борим за нищо, защото нали тези, които се бяха борили за нашето щастливо бъдеще половин век не могат да се досетят, че стадо без истинска демокрация оформя държава лудница."
Годината е 1987. Дворът на Софийски университет. Студентски хепънинг. Петър Манолов чете на глас поемата си “Сто кръпки”:
„Киното стана недостъпно за всички ни,
а телевизията вони
като духовен публичен дом…
Ние свикнахме вече да можем без толкова много неща!
Господи, каква изумителна свобода!”
Студентите изпадат в транс от думите му и не спират да го аплодират. „Сто кръпки“ става една от най-цитираните по студентски купони поема.
Моно Петра, син на Петър Манолов, смята, че именно това произведение става начало „на шеметната му поетично-дисидентска кариера“. Литературният критик Светлозар Игов казва в началото на 90.те: „Неудобно ми е да нарека Петър Манолов герой на българската съпротива срещу тоталитаризма (въпреки че на фона на нейната хилавост това е необходимо, още повече, че когато страшното отмина, изведнъж се навъдиха много герои) - и не защото съм скъп на похвали, а защото пръв поетът ще ми се разсърди за тази патетичност.“
Преди 1987 Манолов е част от арстистичния бохемски живот в Пловдив. Има издадени две стихосбирки - „Докато стана пясък“ и „Весене“. Работи различни професии – нощен пазач, метеоролог, възпитател. Прекарва времето си между Пловдив и Иракли, където строи малка колиба през 1968 г.
Този своеобразен отшелнически живот не дразни властта, докато Петър Манолов не става секретар на Независимото дружество за защита правата на човека, основано на 16 януари 1988 г. В програмата на дружеството, чиито членове са предимно бивши политически затворници, е записано:
„Ние сме убедени, че комунистическата партия и нейните формални политически придатъци /БЗНС, ОФ, профсъюзи, ДКМС/ са отдавна трупове, които гражданите на България изхранват и влачат по историческа инерция.
Вече са назрели условията за бърз професионален и политически плурализъм, който ще се развие спонтанно и неконтролируемо.“
Арестант
Като една от целите си дружеството посочва „оздравяване раните, нанесени на етническите малцинства…с престъпно лекомислие от една върхушка, целяща с това да удължи срока на своето безполезно за народа властване.“
Започват арести на членовете на сдружението. Петър Манолов е арестуван в края на 1988 г. Домът му е обискиран от Държавна сигурност, иззет е архивът му, където са документите на дружеството, както и литературните му произведения.
В знак на протест поетът обявава гладна стачка. Въпреки пълната цензура в страната, новината се разпростанява от чуждите радиостанции, излъчващи на български език (BBC, "Дойче веле", Радио Свободна Европа). Хора от българската емиграция в чужбина и много приятели на Манолов в България започват международна кампания в негова защита, в която се включват писатели като Кърт Вонегът, Алън Гинзбърг, Норман Мейлър, Айзък Азимов.
Тогава управляващият страната ЦК на БКП разпорежда провеждането на открити партийни събрания в цялата страна с обсъждане и заклеймяване на поезията на Петър Манолов.
Кампанията
На 7 февруари официалният вестник „Работническо дело“ публикува обширна статия „Кой и как се бори за правата на човека в България?“, заедно с писма на читатели, където членовете на Независимото дружество за защита правата на човека са наречени „измет, отрепки“. На особена атака е подложен Петър Манолов – без всякакъв контекст е публикуван откъс от чернова на негово еротично стихотворение.
„Очаква те тревата на забравата, човече, нищо друго“. Така писателят Славе Македонски завършва своето открито писмо към Петър Манолов в „Работническо дело“ на 9 февруари.. [1]
„Защо си загуби вярата, Петре, защо ?“ - пита още писателят Македонски и особено недоумява за “ония дивотии, дето програмата на назованото ви дружество отрича ръководната роля на БКП…., извинявай, трябва да не си бил с ума си“.
Манолов е разпитван всекидневно в Държавна сигурност.
Семейството е подложено на постоянен тормоз чрез анонимни телефонни обаждания и заплахи за живота на тогава 15-годишния Моно. Вера, съпругата на Манолов, и до ден днешен не може да намери думи, за да опише преживяното. „Не знам дали някога изобщо ще мога“, казва тя. На 20 май 1989 цялото семейство е екстрадирано от България за Франция, където ще остане до 1991 г.
Емиграция
Принудителната емиграция на Манолов го откъсва от Дружеството, чието истинско влияние върху промените в България все още не е оценено точно и ясно.
Общият враг – комунистическата партия и нейният режим – събира на едно място твърде различни хора. Още в средата на 1989 Илия Минев е сменен като председател от Румен Воденичаров, който е свързан с ДС. Дружеството се отказава от едно от основните си искания за защита на правата на етническите малцинства.
Самият Илия Минев, който и до днес е считан в средите на репресираните за най-достоен и единствен дисидент, публикува в следващите години смущаващи статии, в които не се отказва от националистическите идеи на Съюза на българските национални легиони (на които той самият е един от водачите преди 9.09.1944) и дори поставя под съмнение Холокоста. Но това е друга тема.
След връщането си в България Манолов продължава да бъде политически активен – но вече не чрез сдружения и партии, а предимно чрез своята поезия. От 1997 до 2002 година управлява държавното издателство “Народна култура”. Това е последната длъжност, която заема. Връща се към своето отшелничество. Животът му протича основно между Пловдив и Иракли. Издава още четири поетични книги.
Наши дни. Архивите са отворени
Годината е 2013. София. Залата е препълнена с млади хора. На екрана тече разпитът между поета Петър Манолов и следователя от ДС Ангел Василев Александров от февруари 1989 г. Това е една от първите публични прожекции на новооткритите филмови архиви. Публиката е електризирана, ръкопляска на всяка дума на Манолов. В залата е самият Манолов, дошъл от Пловдив със съпругата си Вера и сина си Моно.
“Това беше един от най-щастливите моменти за нашето семейство”, споделя по-късно синът му. “Знаехме, че има такива записи, но мислехме, че са изчезнали. Виждаме ги за първи път”.
На младите хора в залата, повечето от които ходят на всекидневни протести срещу избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, е позната само една фигура от този диалог – следователят от ДС Александров. Той е видна фигура в посткомунистическа съвременна България, подпомогнал е кариерата на Пеевски в съдебната система (като член на Висшия съдебен съвет Александров предлага на ВСС младият Делян Пеевски да бъде назначен за следовател въпреки липсата на юридически стаж).
“Защо днес знаем толкова много за недостойните, а не знаем нищо за достойните?”, пита тогава журналистът Георги Марчев.
Така през 2013 г. фигурата на Петър Манолов е преоткрита от протестиращите млади хора, за които 1989 е година без съдържание. Но разпитът на Манолов, воден от Александров, по въпросите за “социалното и космическо” битие, става легендарен и до днес е хит в мрежата.
Именно този рядък филмов документ от годината на големите промени, който може да бъде намерен в Комисията за досиетата, превръща Манолов в култова фигура не само в България. През 2016 г. Международният фестивал на късометражните филми в Дрезден го кани за почетен гост на фестивала – една от темите тогава са филмовите архиви на тайните служби в Източна Европа в сравнителна перспектива. Малко преди фестивала Манолов умира.
Днес той щеше да е точно на 80 години.
“Народът, казват, даже да загуби кръв,
след туй си я набавя пак, от ранните череши и копривата.
Но щом загуби дух, не може да го замени със вятър”.
____________
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
