Днес си подгонил някого с автомат в ръка, а утре разправяш на всички, че той сам се е затичал и така се е пребил. Ако бяхме в Холивуд, това щеше да е стандартен криминален сюжет: престъпникът подрежда нещата така, че престъплението да изглежда като нещастен случай, а почнем ли да ровим за подробности, ще излезе, че жертвата сама си е виновна. Но ако сме в българската реалност на 1989 г., ще видим този сюжет като самия живот, в който комунистическият режим гони в Турция българските турци, взима им вещите и домовете, а на глас обяснява, че те всъщност са отишли на екскурзия.
Резултатът също е истински: няколко убити, десетки ранени, около 320 хиляди прогонени. Плюс цяла една държава, докарана до ръба на етническата война – сценарий, който е щастливо избегнат покрай скорошното срутване на режима и благодарение на отговорното поведение на новата българска опозиция.
Нещо подобно разказах съвсем наскоро на един млад човек, с когото умувахме над вестник от 1989 г. Взирахме се в едно и също заглавие и упорито не се разбирахме двамата: аз казвах, че това, което пише, слага началото на голямо престъпление, а младият човек твърдеше точно обратното: че написаното във вестника изглежда съвсем миролюбиво.
Да ви кажа и заглавието, което се оказа предмет на спора: „Единството на българския народ е грижа и съдба на всеки гражданин на нашето мило отечество“. Тромави празни приказки, че и патриотарски надъхани – така изглежда днес. Но някога е било друго. Това „някога“ е обяснено тук чрез въпроси и отговори.
Какво нередно може да има в един призив за „единство на българския народ“?
През 1989 г. това е не просто призив, а заглавие на реч на Тодор Живков, произнесена на 29 май по телевизията и възпроизведена на следващия ден по вестниците. В нея той казва, че Турция трябва „да отвори границата си за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно или да останат да живеят там“.
Ако наистина това е съдържанието на речта, какво общо има то със заглавието, в което се говори за „единство“?
Общото е в тезата на Тодор Живков, че българският народ трябва да бъде единен, за да се защити от Турция. Събитията са представени така, сякаш Турция е тази, която иска „да си прибере“ българските турци, а България сякаш се отбранява от тези посегателства на своята съседка. И за да се отбранява добре, трябва да сплоти всички граждани, които не попадат в целевата група. Така призивът за „единство“ се превръща в призив за противопоставяне, изграден върху една невярна теза – че Турция подмамва българските турци.
А как е всъщност и как да сме сигурни в това?
Всъщност е така: тогавашните ръководители на българската държава от години се чудят как да изгонят българските турци. „Ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди души“, казва Тодор Живков още през 1985 г. на заседание на ръководния орган на партията, наречен Политбюро. Пише го в една стенограма, запазена в архива. Въпросът „потъва“ за известно време, но започва да се обсъжда с нарастваща интензивност през пролетта на 1989 г. Тогава министърът на вътрешните работи Георги Танев заповядва на един от ръководителите на Държавна сигурност да проучи въпроса „за извеждане от страната“ на български турци и да го докладва до 31 март 1989.
Малко след като произнася прочутата си реч за уж „единството“, Тодор Живков казва следното пред Политбюро: „Ние не го оповестяваме и не бива да го оповестяваме, но трябва не по-малко от 200 хиляди души да изселим“. Тези и много други документи от архивите на БКП и ДС станаха достъпни в края на 90-те години и оттогава са многократно публикувани във филми, книги и статии.
Твърди се, че през май 1989 има жертви. Колко са те?
Различни изследователи цитират различни числа, но се приема, че жертвите са 9. Ранените са стотици.
Какво всъщност се случва, че да се стигне до жертви?
От 19 до 27 май 1989 г. българските турци организират протестни митинги с искане да им се възстановят правата, отнети 5 години по-рано – в това число имената, правото на майчин език, носенето на традиционни дрехи. Масовите прояви са извънредни събития за една тоталитарна държава, каквато е българската тогава. По различни оценки в тези митинги, проведени в кърджалийско, шуменско, варненско, разградско, силистренско, е имало повече от 25 000 участници. На някои места срещу тях се стреля с автоматичен откос.
Кой е организатор на тези митинги?
Зад протестите стоят няколко дисидентски организации на българските турци и отделни личности. Те са подкрепяни от български дисидентски организации и отделни интелектуалци в големите градове, които организират подписки, предприемат гладни стачки и дават интервюта на забраненото в страната Радио Свободна Европа. „Майските събития“, както започват да се наричат сблъсъците между протестиращи и органи на реда, са централна тема в живота на българското общество през 1989 г. По-късно лидерът на ДПС Ахмед Доган твърди, че той е бил организатор на тези събития. За такова твърдение не е намерено нито едно документно свидетелство. Свидетелствата са други: майските събития са автентичен бунт срещу режима, организиран от реалните авторитети сред турското малцинство тогава.
Как се извършва това прогонване практически?
През май 1989 г. в градовете и селата, населени с български турци, навлизат части на милицията, на Вътрешни войски, на Противопожарната охрана, на Гранични войски, както и войници на наборна служба. Заедно с комитетите на БКП те действат по два начина: на най-изявените лидери в селата и градовете предоставят срок от броени часове, за да напуснат страната, а на останалите просто казват да си събират багажа. На всички се издават международни паспорти, чиито снимки са направени „на крак“ или са изрязани от стари албуми. Някои паспорти са с групови снимки на 5-6 човека – цяло семейство, което да премине границата с един и същи документ. Багажът, който може да се носи, е в ограничен обем и тегло. На някои места властите изрично посочват, че този багаж трябва да е събран в куфари и този регламент отприщва черен пазар с немислими цени. Астрономическите суми за частен превоз до границата допълват картината.
Политбюро решава, че в опразнените къщи ще настани етнически българи и на някои места успява да реализира този план. За трите летни месеца страната напускат около 320 хиляди души, които Турция настанява в бежански лагери. Това е най-масовото преселение на хора след прогонването на судетските немци от Чехословакия през 1946 г. Турция се предава пред бежанския натиск в края на август и затваря границата. България години наред подхранва двусмислени интерпретации на насилственото изселване.
