Изпуснати ли са Балканите и как може да се случи интеграцията им в Запада

„Когато отида при Путин, няма никакви искания. Той просто ми казва, „с какво мога да ти помогна?“. Каквото и да съм обсъждал с него, никога не съм бил лъган. С китайския президент Си е същото. И той ми казва същото, „ако с нещо мога да помогна, насреща съм“.

Тези думи са на президента на Република Сръбска, Милорад Додик, пред британския вестник Гардиън през ноември 2021 година. Това очевидно не е съвсем така, защото преди половин година неговият финансов министър беше на посещение в Китай, за да търси заеми за непрестанно нарастващия дълг на републиката, достигащ над два милиарда евро. Първите разговори за средства обаче са неуспешни, защото Пекин настоява директно да придобие най-големите държавни фирми при забавяне на плащанията. Следват още разговори, но те са проведени в пълна тайна.

В същото време, китайски фирми като China State Construction Engineering и China Overseas Engineering Group вече спечелиха мащабни инфраструктурни проекти, а условията на заемите по тях са недостъпни и неизвестни. Междувременно, Додик си укрепва автократичния режим по подобие на предпочитаните от него политици.

В края на септември тази година беше приет закон, който определя неправителствени организации с външно финансиране като „чуждестранни агенти“. Закон, моделиран по норми приети в Русия преди повече от десетилетие. Те ще бъдат вписани в специален регистър и ще бъдат под специално наблюдение. Отделно ще им бъде забранено да правят изследвания и препоръки за промени в законодателство и управленски практики.

Войната в Украйна като двигател на разширението на ЕС

Нарастващите доказателства за консолидацията на поредния авторитарен анклав на Балканите обаче не се отразява особено негативно на вълната от подкрепа за ускоряване на зациклилия процес на разширяване на ЕС. Завръщането на териториалната война на „стария континент“ и нео-имперския експанзионистичен манталитет на Москва върнаха геополитическата перспектива в мисленето на европейските елити.

Същото прави и активизирането на „трети държави“ на територията на Западните Балкани, най-вече навлизането на Китай в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Мигрантските вълни, минаващи през региона, може и да бъдат като цяло ограничавани без присъединяването на страните, но няма съмнение, че задълбочаваща се интеграция ще предостави допълнителен инструментариум и възможности за спиране на потоците. Геополитическото безвремие в тази част на Европа не просто засяга политическите процеси, но и дълбоко променя в негативна посока обществата. Те са вече буквално в имплозия от ускорена емиграция и отчаяние, най-вече сред по-активните и прозападни групи в тях.

Императивът за укрепване на европейските периферии задвижи процесите през последните години, но едва руският опит за поредно анексиране на Украйна разклати политическото спокойствие в европейските столици. Нещо повече, неутрализирането на Москва чрез приближаване и интеграция на Източна Европа и Южен Кавказ няма как да се случи без ускоряване на усилията за членство на западните Балкани. Погледнато цялостно, вече са налице достатъчно условия за излизане от геополитическото зацикляне на региона.

Остават множество препятствия

Но множеството решения от последните месеци за рестарт на процеса тепърва ще трябва да преодоляват различни оставащи препятствия. Противно на много коментари, всъщност ЕС никога не се е разширявал под геополитически натиск. Напротив, интеграцията на Централна и Източна Европа се случи в период на тотален срив на неговия основен конкурент - разпадналият се Съветски съюз и имплодирала Русия.

Държавите от предходните разширявания пък никога не са били в полето на ефективно политическо вето от Москва. В този смисъл сега предстои да бъде установен прецедент. Все още нямаме пълно потвърждение, че някои от европейските политици не предпочитат нова, междинна форма на приобщаване, вместо пълноправно членство.

Отново се завръща въпросът дали присъединяването ще е достатъчен аргумент и окончателен финал на опитите за териториално преразпределение в част от страните от региона, най-вече Босна и Херцеговина и Косово. Тепърва ще излизат на преден план различни двустранни или многостранни проблеми между сегашни и бъдещи членове, при това не само на Балканите, но и при напредък на разговорите с Киев.

Вече излязоха анализи за влиянието на всички нови потенциални страни-членки върху общия бюджет на ЕС, селскостопанската политика, кохезионната и други. Напълно възможно е да се наложи провеждането на референдуми в някои от старите държави-членки, особено при задълбочаване на сегашните политически завои надясно. Нещо повече, реалните дати на пълноправно членство ще бъдат още по-напред във времето, поради очакваните множество преходни периоди в ключови области като субсидиране, свободно движение на работна ръка и други. До болка познатата дилема за баланса между разширяване и задълбочаване на интеграцията може да е лесна за аналитично съвместяване, но не и за изработване на ясна и приемлива политическа формула.

Все пак няма съмнение, че нивото на ангажимент към процеса на присъединяване нараства. В същото време горепосочените въпросителни са реални и не могат да бъдат лесно заобиколени. Затова и в момента основната политическа работа е около приемането на нов модел за интеграция.

Най-общо, той е организиран около идеята за постепенна и етапна интеграция чрез множество стъпки, формати и сектори на сближаване. Наскорошната разработка на френски и германски експерти за бъдещето на разширяването беше именно в тази посока, макар и да не обхваща цялостно това, което предстои да се случи. То ще бъде на различни нива, скорости и дълбочина на сближаване и погледнато отгоре ще е палитра от формати.

Например, консултации и включване във външната политика, сигурност и отбрана, постъпателно отваряне на единния пазар и създаване на междинни общи платформи в отделни сектори, както стана в енергетиката.

Проблемите в кандидатите

Макар и по-малко коментирани, трудностите пред следващите стъпки в самите страни от Западните Балкани са не по-малки. Нашите съседи ще трябва да чакат може би още едно цяло десетилетие, за да осъществят своето влизане в ЕС.

Няма съмнение, че мнозинството граждани в тях продължават да желаят членството за своите страни. Но много от тях вече не вярват, че то е функция на промяна в собствените им общества, а по-скоро страничен ефект от геополитически битки между „Великите сили“.

Нещо повече, според тях историята им е длъжник и присъединяването им е просто дължимо и не трябва да е следствие от сложни и продължителни преговори и трудни вътрешни промени. Освен това отсъствието на реалистичен времеви хоризонт за членство непрестанно подкопава индивидуалното и колективно житейско планиране, от което допълнително страда целия процес на реформи. Мнозина вече и не са докрай убедени, че моделирането по европейските норми е гаранция за успех в съвременния свят.

Нещо повече, през интеграцията се опредметяват различни преходи, които много хора на Балканите или не харесват, или просто искат да се скрият от тях. Например енергийният към нова логика на нейното генериране, или пък либералният - към ново разбиране за малцинствата и техните права.

Не трябва да забравяме и че немалки части от обществата на западните Балкани си имат относително устойчиви modi operandi на оцеляване. Било през партийни икономики, етно-кланови мрежи, корупционни вериги или пък кръговата краткосрочна миграция в самия ЕС.

Възраждането на големия европейски интеграционен проект е политически факт, но, в сравнение с предходните разширявания, съюзът е изправен пред предизвикателства от друг порядък и успехът ще дойде доста по-трудно.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.