Доскоро те минаваха предимно през Балканите. Сега обаче опитват да влязат в мечтания Европейски съюз (ЕС) от Беларус. През ноември десетки хиляди бежанци и мигранти от Близкия Изток неочаквано се оказаха на североизточната граница на ЕС.
Хиляди хора бяха блокирани при минусови температури, десетки от тях загубиха живота си поради измръзване. Полша и Литва - двете страни, които бяха най-силно засегнати от мигрантския натиск, обвиниха беларуския лидер Лукашенко в дирижиране на кризата. А генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг нарече случващото се "хибриден тактически ход".
Мигрантската криза по протежението на границата на Беларус и ЕС действително илюстрира превръщането на тези потоци в инструмент на международната политика. Тя обаче създаде и множество мерки на подкрепа и солидарност между държавите членки на съюза, смята Владимир Шопов.
Нова европейска солидарност?
През юли 2021 г. полските власти изпратиха техническа и хуманитарна помощ на своите литовски съседи. Впоследствие, Естония изпрати 100 свои войници да помагат по полската гранична линия с Беларус, а само преди седмици Чехия командирова 150 души със същата задача.
Това действие пък беше предхождано от среща на върха на „Вишеградската четворка“. Отново през лятото на миналата година и стъпвайки на исторически препратки от 16-и век, по инициатива на Варшава беше създаден „Триъгълника от Люблин“. Той представлява нова рамка за сътрудничество по най-широк кръг от въпроси между Полша, Литва и Украйна.
Извън този контекст, в началото на своя мандат новият германски канцлер Олаф Шолц и френският президент Еманюел Макрон очаквано препотвърдиха „немско-френския“ европейски двигател. Този очакван жест беше и препотвърждаване на влезлия само преди две години Aachen Treaty за сътрудничество и интеграция между двете страни. През ноември 2021 г. обаче Франция и Италия също подписаха подобен договор, Quirinal Treaty, чиято ключова цел е „по-интензивно сътрудничество и конвергенция на позициите“ по ключови европейски въпроси.
На пръв поглед случващото се е донякъде парадоксално. Европа говори все по-често и настоятелно за своя „стратегически суверенитет и автономия“, а започналото френско председателство на Съвета на ЕС ще е сред най-амбициозните в това отношение.
На практика, от няколко години „старият континент“ не просто говори, но и работи по тази тема в области като външна политика, отбрана, индустриална политика и други. Погледнат от повечето европейски столици, светът се структурира по линия на острата конкуренция между САЩ и Китай, което поставя съюза в ситуация на неизбежна интеграция и превръщане в активен глобален играч. Това е налагащата се политическа нагласа и нейната изява през тази година ще стане още по-очевидна.
Форми на сътрудничество, които се множат
Защо обаче на този фон нарастват примерите за двустранни и многостранни инициативи успоредно или извън европейската рамка? Може би най-същественото е, че в момента не всички държави членки интерпретират случващото се по един и същи начин.
Някои от тях са по-умерени в оценките си за нарастващата заплаха от страна на Китай например. Те избраха да не се включат в европейския механизъм за скрийнинг на чуждестранните инвестиции. Към 1 юли 2021 година, едва 18 държави в ЕС имат такъв механизъм (България дори не е инициирала дискусия по тази тема).
Друг пример е тенденцията за създаване на „европейски индустриални шампиони“ във възникващата епоха на конкуренция с глобалните компании на САЩ и Китай. В Централна и Южна Европа тази политика често се възприема като нова форма на държавна, в случая европейска, подкрепа за няколко западноевропейски корпорации.
Най-конфликтните теми - миграция, сигурност и отбрана
Най-точното обяснение за множащите се форми на сътрудничество обаче идва от непълнотата на различни европейски политики и отсъствието на съгласие за точната посока и степен на интеграция в тях. Нещо повече, актуалните кризи са фокусирани именно при тях – миграция, сигурност и отбрана. В тези области ЕС има най-малко правомощия за сметка на продължаващата сила на националните държави.
Тук са и най-съществените разминавания относно възприятията за заплахите за Европа и подходящите реакции спрямо тях. Затова и не е изненада, че именно на това ниво е скокът от инициативи на подевропейско ниво.
Липсата на силни европейски структури по външните граници на съюза например ще продължи да стимулира регионалното сътрудничество на държавите по неговите периферии. Виждаме го при всички бежански и миграционни кризи през последните години, ще продължим да сме свидетели на подобна солидарност и занапред.
Примери не липсват и в други области като енергийната политика. Най-големият LNG терминал в Прибалтика стартира като проект на Полша и Литва преди да получи европейско финансиране и към него да се присъединят Швеция, Дания и Германия. Това обаче не е цялата история. Подобни мини-коалиции не просто осигуряват по-добра защита на конкретните интереси на група държави, но им дават възможност да влияят върху посоката на движение на самия ЕС.
Историческо погледнато, многообразието от различни форми на сътрудничество носи важни политически ползи. То не просто уплътнява непълноти в различни европейски политики, но и трасира нови такива.
Подобна е историята на свободното пътуване в рамките на Шенгенската зона. В средата на 80-те години на миналия век, идеята за премахване на граничния контрол се оказва неприемлива за много от тогавашните страни членки на ЕС. Пет от тях обаче подписват отделен договор с тази цел през 1985 г., който дълги години остава извън рамките на европейското право. През 1997 г. идеята вече става общоприемлива, а всички правни норми са интегрирани в него.
Малко по-късно същото ще се случи с идеите за по-тясно сътрудничество в областта на правоохраната, обмена на различни видове данни и борба с тероризма. През 2005 г., седем страни членки подписват конвенцията от Прюм, към която впоследствие се присъединяват всички без Дания. По подобие на Шенген, почти всички тези правни норми са вече част от европейското право.
Завръщането на „Крепостта Европа“
В сегашната ситуация множеството нови инициативи всъщност започват да оформят важни промени в незапълнените полета на европейските политики в областта на миграцията, външните граници, сигурността и бежанците. Една от тях е трансформацията на външните граници на съюза, тяхното „втвърдяване“, превръщането им в трудно преодолими прегради и все по-често стени.
Ерата на пропускливите гранични линии, на идеята за тяхното постепенно изчезване, за плавното преливане между европейски и неевропейски територии приключва. „Крепостта Европа“ се завръща, това е линията на развитие, която просто още не е формализирана на политическо ниво.
Всъщност, списъкът с оформящи се политически промени е доста дълъг. Бежанското право, дефинирано преди повече от половин век, вече не удържа на променения свят. Либералните му основи постепенно се изместват от далеч по-рестриктивни режими и достъп. Свободата на движение на допуснатите е все по-ограничена, сроковете все по-скъсени и одобренията все по-малко.
Държавите членки по-бързо и организирано връщат тези, които нямат право да останат на тяхната територия. В ход е пребалансиране между права и задължения, което е най-видимо в множеството програми за езикова и културна интеграция във все повече държави.
Цялата тази палитра от политически размествания се движи с различни скорости, често от различни държави или групи от страни. Погледнат по този начин, ЕС във всеки един момент има поне няколко траектории и дебати, които постепенно формират архитектурата на необходимото съгласие.
В този смисъл, съюзът показва качество, в чието отсъствие е често обвиняван. Неговата гъвкавост не просто предоставя рамка за постигане на консенсуси, които впоследствие се материализират в общи правни норми. Тя му придава и онази специфична легитимност, която често убягва на коментаторите и рутинно вбесява злонамерените.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
