Овидий, който знаеше, че ще живее

„Тегли духът ми да пея как в нови тела се превръщат / формите. О, богове – та нали ги превръщате вие – / почина мой вдъхновете, водете стиха ми неспирен /до настоящите дни от самото световно начало“.

Няма как по-добре да се започне разказ за Овидий, освен с началните думи от „Метаморфози”. Всеизвестно е - животът на поетите не се разказва със свои думи, защото е самата поезия.

Една от най-любопитните истории в книгата е за скулптора Пигмалион, който не се интересува от жени, но извайва от слонова кост толкова красива жена, че се влюбва в нея и моли Венера да я съживи. Коя богиня на любовта ще устои на такава любов? Тя изпълнява молбата, Пигмалион се жени за Галатея - и двамата са обезсмъртени от Овидий.

Много истории за това „как в нови тела се превръщат формите” разказва певецът в „Метаморфози” - цели 246, разделени в 15 книги. И всичко започва с картина на Сътворението:

„Преди морето, земята, небето, покриващо всичко, / само един бе ликът на природата в тази Вселена, / Хаос наречен — сурова и неразчленена грамада / нищо, освен тежина неподвижна и заедно сбрани / кълнове срещуположни на свързани зле елементи“.

Сътворението свършва с човека и се превръща в химн, изпят от слабия иначе човек Овидий. Бог, или „природната по-добра сила”, прави човека по познатия от Библията начин – смесва шепа земя с плюнка, омачква творението и му придава „образа на боговете всевластни”.

А как творецът прави творението господар на реалния свят? „Докато другите твари наведени гледат земята, / стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето, / и повели на човека да свръща очи към звездите“.

Нагоре гледа и Фаетон, син на океанидата Климена от бог Аполон, който вози слънцето с колесница по небето. Приятелите не вярват на Фаетон, че е божи син и той отива за доказателства в небесния дворец. От радост и бащина гордост, богът прави глупост - обещава да му даде всичко, което поиска. Фаетон, който цял живот гледа небето, иска да кара колесницата. Аполон пък не може да се откаже от дадената дума и се заформя трагедия.

Фаетон подкарва страховитите коне, но не ги удържа, колесницата пада, слънцето изгаря земята, а, за да предотврати по-голяма катастрофа, Зевс удря със светкавица конете, колата и момчето.

На земята - пустинята Сахара, на небето - Млечният път, това са белези от вселенската катастрофа. И парчета кехлибар – златните сълзи на скърбящите сестри на Фаетон. Ето какви ни ги разказва Овидий.

„Метаморфози” е книга, която е в основата на цялата европейска цивилизация, а, също като героя си Нарцис, сам Овидий е прочут като силно влюбен в себе си. Критиците казват, че той пише за живота си повече от всички римски автори. Харесва се човекът и иска да се обезсмърти. Но се харесва с право - поезията му е страхотна. А тя осигурява и безсмъртието.

Овидий е роден през 43 г. пр.н.е. в семейство на конници. Пращат го в Рим да учи риторика, но той зарязва училището и обикаля големите културни центрове по света. В Рим заема дребни държавни служби, но зарязва и тях заради поезията. Не е ясно как се издържа от нея, но вероятно защото има богати приятели и е в кръга на Гай Меценат. Той пък е приятел и съветник на Август, нещо като културен министър, който се грижи за императорския поетичен кръг.

На 18 Овидий постига голям успех с първото публично четене и оттогава славата му непрекъснато расте. Той е и в кръга на известния патрон Корвинус, популярен с разкрепостеното си дори за тогавашен Рим отношение към секса. А това в голяма степен влияе върху творческата и житейска съдба на Овидий.

До 30-та си година той се жени и развежда три пъти. Като поет пък е известен с еротични стихове.

„Героини” е най-старата запазена книга, а стиховете са под формата на писма на митологични жени до техните любими. „Любовни елегии” са еротични поеми за девойка на име Корина. На 45 пък публикува „Любовното изкуство”, която разказва как човек може да съблазни жени в Рим.

Но пародийната форма не го спасява от гнева на Август, който се бори за повече морал. Без съд, Овидий е заточен в Томис, днешна Констанца. Съмнително е обаче, че това става заради „разпуснатата“ му поезия. Истинската причина е неясна, но е факт - Овидий е захвърлен в далечен край, където няма библиотеки, природата и варварските племена са агресивни, а животът е тежък. Това идва, когато той току-що е завършил венеца на живота си – „Метаморфози”, а не може да се радва на успеха.

В следващите десетина години на бурния и неприветлив бряг той пише още „Писма от Понта”, „Фасти” и поемата „Ибис”. Те дооформят поетичната му слава, но не носят онова, което иска най-много – завръщане в Рим. Императорът е безмълвен за молбите.

Овидий умира край Черно море и е погребан там някъде. Последните думи от знаменитите „Метаморфози” са: „Аз ще живея”.