Защо продължава борбата за паметта около Втората световна война и България

През последните дни и седмици получихме няколко доказателства, че паметта около Втората световна война продължава да е обект на противопоставяне и сериозни политически залози у нас.

Повдигнаха се множество въпроси. Имало ли е фашизъм на власт в България? Каква е характеристиката на безпартийния режим в страната след 1934 г.? Как да се оценява съюза на страната с Тристранния пакт и Хитлерова Германия? Какво е по своя характер правителството на Богдан Филов? Как да се оцени държавната антисемитска политика? Кой спомага за оцеляването на над 48 000 български евреи от старите предели на царството? Каква е ролята на българската държава при „вдигането“, събирането в етапни лагери и предаването на нацистите на 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, които по-сетне намират смъртта си в лагера Треблинка?

Около споровете по тези въпроси са видимо ангажирани различни институционални и политически фактори. Някои стоят пред кулисите, а други са разположени зад тях. Ангажирани са и много сили по веригата от бившите служби за сигурност, вече подчертано добиващите казионен вид институции за производство на исторически знания. Те бълват "общи становища“, което трябва да се чете като официални и задължителни позиции. Привърженици на тези позиции са и разрешените гости „отгоре“ за основните медии. Те се наричат "независими историци", но получават мощна подкрепа от президентството.

В тази ситуация преди дни, на среща с Михаел Бар-Зоар, президентът Румен Радев нарече отново разкриването на съучастието на българската власт в депортацията на евреи от „новите земи“ „недостойни опити миналото да се преиначи“. При откриването на пилона в Рожен пък всички несъгласни с неговата линия бяха обвинени в „нихилизъм и безродие“.

Комунистическата памет за войната и нейните мълчания

Да поясним най-общо, че става дума за проблематичността на постепенно изградената след началото на 90-те години и особено от началото на новия век насетне посткомунистическа памет за Втората световна война и участието на България в нея. Тя замени господствалата в продължение на десетилетия казионна и задължителна за обществото комунистическа памет за войната. В нея, до промените в края на 1989 г. комунистите от миналото бяха представени като единствените антифашисти в България, В същото време се мълчеше например по тема като пакта Рибентроп-Молотов, за пасивността на комунистическото ръководство между 23 август 1939 г. и 22 юни 1941 г., както и за наличието през цялото това време в България на широк антифашистки и антинацистки спектър включващ политици от консервативната десница през центъра до левицата от социалдемократи и земеделци .

Подминаваха се и обвиненията на Комунистическата партия за подпалване на войната, насочени не към Хитлер, а към англо-френския империализъм, както факта за сравнително слабото партизанско движение в годините на войната.

Заради режима непозната беше и темата за невъзможността да се свали властта в страната дори и в края на август и началото на септември 1944 г.

Посткомунистическото историческо махало и неговите мълчания

Изваждайки на показ всичко това от началото на 90-те години насетне, посткомунистическата памет за Втората световна война и ролята на България в нея придвижи махалото далеч надясно. Тя дори практически се идентифицира с пронацисткото правителство на премиера проф. Богдан Филов и съюза на България с Тристранния пакт от 1 март 1941 г.

Нещата стигнаха дотам, че в предаване за история по БНТ не кой да е, а сам съпредседателят на смесената българо-македонска интердисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси, без никакво колебание, се изказваше със снизхождение и от високо спрямо антинацисткия и антифашистки политически спектър в страната ни тогава. А дейността на тази разнообразна политическа палитра, не бива да забравяме, е свързана с такива защитници на Търновската конституция, демокрацията, правовата държава и хуманизма като политиците Атанас Буров, Петко Стайнов, Григор Василев, Никола Мушанов, Димитър Гичев, Вергил Димов, д-р Г. М. Димитров, Никола Петков.

Напразно ще търсите и нещо за тяхното писмо до царя от 21 фервуари 1941 г., което се противопоставя се на съюза с Третия райх и войната. За сметка на това Ангел Димитров предлага днешна, европейска и евроатлантическа България да се идентифицира с позицията на премиера на пронацисткото правителство Б. Филов и съюза с Хитлер.

Защо се стигна до тук европейска България да се идентифицира в пронацистка политика?

Това появило се като отговор на комунистическия тоталитаризъм и фалшификации придвижване на историографското махало неприлично надясно тръгна, както вече се спомена, през 90-те. Ала от 2001 г. и влизането на Симеон Сакскобургготски в българската политика (не без бабуването и на кръгове от късната Живкова Държавна сигурност, които отдавна бяха минали на великобългарски позиции) и последвалата от 2005 г. насетне тройна коалиция БСП-НДСВ-ДПС, окончателно създадоха и институционална среда, и мрежа, и атмосфера за съществуването на тази посткомунистическа памет.

Тогавашните телевизионни формати за история допълнително набиха в главите на публиката тази картина. От едно известно време и всяка събота сутрин по БНТ се лее примитивен и повърхностен антикомунистически дискурс все едно сме 1992 г., а отношението към пришилите страната към съюза с Хитлерова Германия е извинително и дори възхвалително. Да, съучаствали във "вдигането" на евреите и предаването им на нацистите за да бъдат убити, но били "велики дипломати".

Втвърдяването през последните десетина години

Споменатата добре вчесана картина на царска България по време на Втората световна война неслучайно непринудено се превръща в "общи становища" на историци.

Примитивната антибългарска кампания на македонския премиер Никола Груевски около филма "Трето полувреме" и първоначалната версия на разказа за депортацията в мемориала на Холокоста в Скопие (след 2018 г. експозицията претърпя сериозни промени), допълнително тласнаха всички политически сили в страната ни към втърдяване на позицията изляла се в декларацията на парламента от 8 март 2013 г. посветена на мартенските събития през 1943 г.

Заедно с това, влизането по-късно на Обединени патриоти в правителствена коалиция с ГЕРБ от 2017 г. направи българската памет за миналото още по-националистическа и антиевропейска. В момента това събиране на крайния национализъм от времето на авторитарния безпартиен режим от втората половина на 30-те и годините на Втората световна война, Сталинската реторика срещу „безродните космополити“, Живковия националкомунизъм от годините на "Възродителния процес" и "Голямата екскурзия" (кампанията срещу "родоотстъпници и предатели"), измислените консерватори воюващи срещу „либералната истерия“, „джендъра“, Истанбулската конвенция и „световната конспирация“ намира своя апогей в кампанията на президента Румен Радев срещу „нихилисти и безродници“.

От Драмското въстание до евреите - бремето на посткомунистическата памет

Както имахме възможност по-горе да изтъкнем, докато комунистическата памет имаше свои твърде чувствителни слаби места, около които се чувстваше неловко и предпочиташе да премълчи, подобна беше ситуацията и с посткомунистическата. Тук слабите места ясно се очертаваха около съюза на България с Третия райх; обявяването на война на Великобритания и САЩ през декември 1941 г.; жестокото потушаване от българската власт на Драмското въстание през септември 1941 г.; растящото недоволство във Вардарска Македония, за разлика от Първата световна война ; суровите мерки на властта срещу съпротивата надхвърлящи разумната отбрана ; съучастието на българската армия, полиция и власт във "вдигането", депортирането и предаването на нацистите на евреите от "новите земи".

Повдигащите тези въпроси историци и общественици са обявявани за "нихилисти и безродници" и контраатакувани от техни колеги с "общи становища", зад които стои президента и които са признати за истина единствено в България.

Рожба на подобно мислене са изнервените реакции и тези дни на моя материал за убитите без съд и присъда младежи в македонското село Ваташа на 16 юни 1943 г.

Аргументите стигаха до там, че след като ставало дума за "комунисти", "ятаци" и "партизани", тук съдебните процедури не бивало да имат значение. Оказа се, че дори един Б. Филов вижда в случката от 16 юни 1943 г. проблем, ала днешните защитници на царска България и правителството му не виждат.

А независимо дали говорим за младежите от Ваташа или за ястребинчетата, няма друга позиция за оценка освен конституцията, законите, процедурите и хуманността. Все пак те са намерили невръстни смъртта си и нито едните, нито другите са виновни за по-сетнешните Белене, Идризово, Голи Оток, за разстрела на Струмичката петорка на 13 август 1951 г., за привилегиите на "активните борци против фашизма и капитализма" (АБПФК), за потъпкването на Унгарското въстание през 1956 г., на Пражката пролет през 1968 г. или за т. нар. "Възродителен процес".

Нямат вина дори и за това, че Живковият или Титов комунизъм са злоупотребявали с Ястребино или Ваташа. Убийството на невръстни без съд и присъда си е убийство и престъпление. Изнервените реакции са и поредното доказателство, че не само не всеки антифашизъм е непременно демократичен, но същото се отнася и за антикомунизма.

Антиевропейският патриотизъм в действие

Към разгледаната по-горе ревизионистична и негационистка посткомунистическа памет напоследък започна силно да гравитира и президентът Р. Радев. Той все по-настойчиво артикулира публично това, което са му казали неговите съветници. Те са съумели да го убедят, че е възможно да води битка, при която българското съучастие в депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот успешно да се замете някак под килима и извини, въпреки бодящите очите факти.

Нещо повече, оцеляването на близо 50 000 евреи от старите предели на Царството, да се свърже не с действията на кюстендилската група (народният представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев), подпредседателя на парламента Димитър Пешев и депутатите от мнозинството, подписали писмото му, с митрополит Стефан и митрополит Кирил, а да се представи като целенасочена и премислена още от самото начало държавна политика начело, на която стои цар Борис III. И то въпреки подписите му под антисемитското законодателство в страната, реакциите му както през март, така и през май 1943 г. в последния момент , под натиска на фактори, които са извън монархическата канцелария.

Но въпреки това, старателно оркестрирано, не без помощта и на професионални историци, тази му приписана роля получи въплъщение в тазгодишните възпоменания на 80 годишнината от "спасяването на българските евреи". Те събраха заедно Радев и Сакскобургготски в знакова идеологическа сглобка. Срещата може би съвсем не е случайна, доколкото и досега ги събираше „по-особеното“ им мнение за Путин и неговата политика.

Има ли надежда?

Забелязва се обаче и един факт, който дава надежда. Докато подписката за поемане на отговорност за съучастие в депортацията набира сили в сравнение с времето преди 10 години, казионните "общи становища" определено не събират очаквания впечатляващ брой последователи сред професионалните историци. Масата от тях видимо се страхува да отиде при историците, настояващи за един достоен и зрял европейски подход и перспектива при разискването както на оцеляването на евреите в "старите земи", така и при депортацията от тогавашните български власти на онези от "новите". Те явно се страхуват да не бъдат обвинени и от най-високо място в "нихилизъм и безродие".

Ала тази маса от историците се чувства определено неловко да попадне и в компанията на "родолюбците", неуважаващи бодящите очите факти, дори и последните да се ползват с благословията на президентството и повечето медии, следващи „опорките“ идещи от Външно, още от времето на служебните кабинети.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.