"Най-лошите дни". Говорят жените, чиито мъже избягаха от мобилизацията

"Частичната" военна мобилизация в Русия се оказа много по-мащабна от официалните заявки на Кремъл. Хиляди рускини изпратиха съпрузите, братята, синовете си зад граница, вместо на война, и останаха сами, без подкрепа.

Някои от тези жени се подготвят да емигрират, други чакат края на инвазията, трети нямат надежда, че ще видят пак близките си. Всички обаче предпочитат мъжете им да са далече от дома, но животът им да не е в опасност. Душите им също - защото никой от тях не иска да убива хора.

Филмът "Най-лошите дни" на документалния проект "Признаци на живот" представя историите на жени, останали сами. Разказва ги Радио Свобода.

"Там се диша по-лесно, не те е страх като тук"

"Той реши, че трябва да тръгне, след като се опитаха да му връчат призовка – отговаря на всички условия, служил е в армията. Купи самолетния билет, чакахме да дойде времето за полета – това бяха най-лошите 8 дни в живота ни. Просто чакахме и се страхувахме да не дойдат и да го отведат", разказва Юлия. Тя е педагог, а съпругът ѝ има късмет - остава свободен и успява да отлети от Русия преди да го застигне мобилизацията. Тъй като няма международен паспорт, изборът му е между три държави и той избира Армения.

"Обича да си седи вкъщи, предпочита да не пътува и сега му е много трудно. В началото беше нервен. Когато се установи в едно общежитие, изненадващо за мен се успокои. Но видях, че на него му е по-лесно, отколкото на мен. Там се диша по-лесно, не те е страх като тук", допълва младата жена, останала сама в Русия.

Мъжът ѝ успява да си намери работа на непълен работен ден в Армения – занимава се със социална дейност, придружава възрастни хора със специални нужди. И помага на руснаци като него.

"Не мисля, че ще ми е по-спокойно, ако е тук, ще се страхувам да не го приберат - в метрото или някъде другаде", казва Юлия, която преди всичко мисли за живота на мъжа си.

Тя споделя, че никога не е мислила, че ще ѝ се наложи да напусне Русия. Винаги е живяла в Москва. Харесва ѝ, че градът е толкова динамичен.

"Сега започнах да усещам, че хората стават все по-груби. Стана странно да се говори за някакво развитие, всички просто оцеляват", добавя рускинята, която вече обмисля дали не трябва също да събере куфарите.

Иска да се премести в държава, в която ще може да се развива, защото има амбиции. Но има и 4-годишно дете и ще ѝ е трудно да му обясни подобно решение - за него са важни собственото му леглото, играчките.

"Бих искала убийствата да приключат скоро - това е най-важното. Ние ще живеем зле и това ще е дълъг период. Учудва ме, че хората са станали толкова бездушни, не осъзнават стойността на живота. Не ходя на митинги, но изразявам мнението си, докато не са ме вкарали в затвора. Докато никой не ме е заплашил", казва още Юлия.

"Прекъснахме контакта, защото е непоносимо"

"Той е много по-млад от мен и е от традиционно азербайджанско семейство. Естествено, никой не знае, че имаме връзка - това би било недопустимо, защото не съм от същия произход, разведена съм, имам дете и съм еврейка", разказва своята история преподавателката Анастасия. И нейният любим, който е с руски паспорт, вече е в чужбина.

"Много съм щастлива, че е в безопасност, но за съжаление, не мога да говоря с него. Не мога да повярвам, че човек, който ми е толкова близък, може да бъде толкова далеч и може никога да не го видя", допълва тя.

Приятелят ѝ получава призовка от властите още през март, въпреки че е редовен студент, не е служил в казармата, няма военно образование и има здравословни проблеми - т.е. по всички правила не би трябвало да го викат в армията. Но се случва.

Тогава той за първи път напуска Русия. След време се връща, но след обявяването на мобилизацията отново веднага заминава, по настояване на баща му. Дори нямат време да се сбогуват с Анастасия. Но тя е съгласна с това решение.

"Наистина, ако човек има възможност, трябва да избяга оттук. Той е израснал в Москва. Липсвам му, липсва ми и той. Но през последната седмица някак си прекъснахме контакта, защото е непоносимо", добавя учителката.

Самата тя има дъщеря.

"Много се страхувам от ядрена война, затова исках да я заведа в друга държава. Но бащата на дъщеря ми се ръководи от принципа, че ако се преструваш, че проблемът не съществува, той не съществува. И сега няма да ходим никъде против волята му, а и той и детето са много близки", казва още Анастасия.

За нея мобилизацията не свършва само с мъжа, когото обича. Брат ѝ се оказва сред тези, които влизат още в първата вълна, тъй като е старши офицер от резерва.

"Той е възпитан от великата руска литература, основана на фалшиво благородство – вярва, че щом са му казали, значи трябва да тръгне. Помолих баща ми да говори с него, с надеждата да го вразуми, той е единственият човек, когото слуша. Но баща ми каза, че съм истерична, че имам западни ценности и че ако може, сам би отишъл на война", разказва жената.

Според нея тази идея му е хрумнала заради позицията на Московската патриаршия, която подкрепя инвазията в Украйна - защото баща ѝ редовно ходи на църква.

"Войната е разединение", казва Анастасия.

Тя работи в държавно училище, където преподава испански и английски език, но дава и уроци на украински бежанци в Испания онлайн: "Страхотни жени - силни, умни, любопитни, дават ми огромен положителен заряд".

"Не би могъл да стреля по хора"

"Съпругът ми не искаше да ходи никъде, казваше, че нещата ще се оправят. Но го убедих. Той е и израелски гражданин, а аз не съм. Казах му: "Аз трябва да си извадя паспорт, ти можеш да летиш сега, а аз и кучето ще те настигнем", разказва Мария. Тя е преводач по професия.

Мъжът ѝ обаче не бърза да тръгне без нея. В крайна сметка заминава чак на 2 октомври. Компанията, за която работи, има офис в Израел, така че продължава работата си там. Наема апартамент. Трябват му дългосрочен договор с компанията и банкова сметка, за да може да вземе жена си при себе си. Но тя все още събира нужните документи.

Мария казва, че съпругът ѝ е избягал от мобилизацията, защото не може да убива хора.

"Той цял живот се е занимавал с благотворителност, обича да спасява хора, не мисля, че би могъл да стреля по хора. Имам приятели, които са се сражавали в Чечения и Афганистан, и те разказват за преживяното там. Всички казват, че не биха пожелали това на никого", добавя тя.

"Имам чувството, че сме като Валирия в "Игра на тронове" - област с много вулкани. Когато вулканите утихнат, е много хладно, вулканичната пепел наторява, цветята цъфтят. А когато започне ново изригване, се питаме: защо живея върху вулкан? Разбира се, Израел също е вулкан, но сега той е по-неактивен", казва още Мария.

"Ще загубя последния си шанс да имам деца"

"Една вечер просто накарах съпруга ми да изпие голямо количество алкохол, уговорих се с колегата му, че ще тръгнат сутринта и той ще кара. Дадох на мъжа ми един куфар, торба с храна и вода и го изпратих", разказва следващата жена, която е останала сама - Стася. Тя е скулптор и се занимава с керамика.

Три дни съпругът ѝ и неговият колега пътуват и три дни стоят на контролно-пропускателния пункт с Казахстан. Служителите се подиграват с тях, унижават ги, викат ги поотделно на разпит. Накрая все пак двамата пресичат казахстанската граница.

Продължат към Шимкент, където живее техен роднина. Чичото обаче се оказа пропагандист, който гледа само руски новини, мрази казахите и им казва: "Защо бягате като плъхове от кораб?". Веднага започват да си търсят друго място за живеене и крайна сметка наемат апартамент.

"Докато има пари, може да живее с тях, но не мисля, че има смисъл да си търси работа в Казахстан. Планираме да отидем при приятел на семейството в Азербайджан. Един скулптор ме покани, ще ме учи, ще правим сувенири и ще ги продаваме заедно, ще отворим магазин. И мъжът ми може да работи там известно време", добавя Стася.

Тя споделя и нещо много лично - че е имала два неуспешни опита да роди дете. Второто бебе губи през лятото. А сега мъжът ѝ го няма. Не може да си позволи да отиде в друга държава, за да опита изкуствено оплождане.

"Вече съм на 37 години и разбирам, че заради войната ще загубя последния си шанс да имам деца", казва жената.

Според нея през 2014 г. - когато Русия анексира Крим и започнаха бойни действия в Донбас, е станало ясно, че руснаците не могат да очакват нищо добро за много години напред.

"Не отидох в Крим нарочно, отидох на нашето море, но когато дъщеря ни почина, отидохме там, за да разпръснем праха, защото Крим е много свято място за мен. Сега малко съжалявам - не трябваше да ходя, докато "Крим е наш", не трябваше да подкрепям всичко това дори с парите си, с присъствието си", казва още Стася.

И разсъждава - месеци наред руснаците живеят в очакване, че все нещо ще се случи някой ден – че "старецът ще умре", че ще има революция, че всичко ще свърши.

"В същото време ние страхливо не отиваме на барикадите, не правим нищо, за да спасим живота си. Нямам достатъчно сила на духа, смелост. Много се страхувам от системата, че ще вляза в затвора. Вероятно от това се страхувам най-много - от смъртта и затвора", казва скулпторката.

Нейното работно място е точно срещу военната служба в града. Често вижда мобилизираните мъже, натъпкани в автобуси. С колегите ѝ им дават чай и кафе. И се успокояват, когато покрай прозореца минава автобус с наборни войници.

"Не разбирам тези, които се съгласяват да отидат там. Казват, че нямат избор. Как така? Имаш избор да си тръгнеш, да се скриеш, да направиш нещо!", убедена е жената.

"По-лесно е да загубиш пари, отколкото свобода и живот"

"Още след 24 февруари заминахме с децата за Армения. След месец и половина осъзнах, че това е непоносимо. Децата бяха много неспокойни, не можеха да ходят на училище, оказа се, че наистина имат нужда от предсказуем живот. Съпругът ми беше против, но аз настоях да се върнем в Москва, за да завършат учебната година". Така започва историята на Екатерина.

След като започва мобилизацията, мъжът ѝ напуска Русия отново. Никога не е минавал през военно обучение, във военното му свидетелство пише, че е с ограничена физическа годност, има бронхиална астма и през цялото време ходи със спрейове. Много добре разбира, че ако се присъедини към армията, няма да оцелее. Но това е последната причина да замине. Първата е, че и той не е готов да стане убиец, да участва във войната изобщо.

"Колебаеше се дали да тръгне. Казах му: "Виж, по-лесно е да загубиш пари, отколкото свобода или живот. Така че събирай си нещата бързо и тръгвай!", допълва Екатерина.

Съпругът ѝ е специалист по информационни технологии и работи за чуждестранна фирма от повече от година.

"Винаги с гордост съм казвала, че нито веднъж не сме гласували за Путин, ходихме на всички митинги, мъжът ми е бил задържан неведнъж. Семейството ми е наполовина украинско и наполовина руско. Имам роднини, които се смеят помежду си и ни наричат предатели", казва още дизайнерката по професия.

Според нея това, което се случва в Украйна, е защото не са останали хора, които знаят какво е адът на войната, "които са я преживели, които се страхуват от нея и никога не искат да се повтори".

"Моята задача е да спася живота ти"

"Зададох си въпроса: ако беше друга война, през 1941 г. например, какво щях да правя? Разбира се, и тогава е бих искала синът ми да не отиде на война, но щеше да е ясно, че трябва да го направи, трябваше да го оплачем и да го пуснем. Но в тази ситуация сега...", разказва и журналистката Евгения.

Когато призовават нейния син в армията, той е много болен - с температура 39,2 градуса. Така отива на наборна комисия. Майката е спокойна, че когато го видят как залита, ще го пратят вкъщи да се лекува. Нищо подобно. Момчето ѝ се връща с лист хартия, на който пише: "Вдругиден да дойде с нещата си в сборния пункт, има тежък грип".

"Тогава усетих, че имам работа с машина. Той първо казваше, че нищо страшно не се случва. Но аз можех да му кажа само едно: „Моята задача е да спася живота ти, не ми трябва нищо друго“", добавя Евгения.

По това време полицаи обикалят квартала и търсят хора за мобилизация. Попадат на подпийнал узбек, празнувал рождения ден на жена си. Той започва да се съпротивлява. Оковават го с белезници и и го хвърлят по лице в микробус. После прибират мъж, който скоро трябвало да лети за Краснодар, но излязъл от хотела, за да си купи цигари.

Специален военен комисар ги събира в стая, говори им и им дава призовките. Те излизат напълно убедени, че нямат избор: или да отидат на фронта, или да заминат за чужбина. Затова тя моли сина си веднага да отлети.

След около ден той потегля към мястото, където билетите бяха най-евтини.

"Билетът до Душанбе струваше 77 000 рубли, до Тбилиси дори не погледнах, а до Казахстан беше 162 000. Това не беше избор - просто бягаше, където може", казва майката.

Тя не знае дали има нормални държави.

"Държавата, която виждам аз, е пластмасова каска, пластмасова палка, или нещо друго, толкова студено. Човек, който е в това, престава да бъде човек. Всички те са хора като вас, обичат да пият байкал и да ядат чипс. Но когато започнат да изпълняват функциите си, сякаш имат някакъв превключвател - завъртат го и се превръщат във функция. Очевидно това е някакво изображение на държавна машина", добавя Евгения.

И тя най-много се страхува от ядрена война, мисли за нея постоянно - трябва да научи повече за йода, как да затваря прозорци, какво да прави при взрив. Но по някаква причина все още не го е направила.