В началото на ноември 1984 г. населението на село Подкова, Кърджалийско е изплашено. Мобилизирани са запасни. На тях им предстои да вземат участие в предстоящото мероприятие, свързано с „националното осъзнаване“ на турците в България.
Немалка част от хората спират да нощуват по домовете си. Други заминават при роднини в различни части на България. Много се крият и в горите наоколо. Жителите вече чувстват, че се преминава не към частична, а към масова смяна на турско-арабските имена с български.
Тя е започнала още преди години, като първо принудително са сменени имената на българоезичните мюсюлмани, после на хората от смесени българо-турски бракове. Това се случва като част от кампания на комунистическия режим, който тогава управлява страната.
От средата на ноември 1984 г. преименуването вече се обсъжда в канцелариите на Държавна сигурност (ДС) – репресивните структури на комунистическия режим. Самите турци пък възприемат случващото се като силово налагано побългаряване и не са съгласни с него.
В тези дни ДС забелязва чувствително нарастване на изпращаните писма към Турция. В тях открито се говори за масово и насилствено преименуване.
Населените места се блокират едновременно от войска и милиция. Села са нападани с танкове и оръжие
Съвсем очаквано службите констатират и нарасване на това, което те наричат "националистически настроения" сред самите турци. Писмата обикновено завършват с отчаяни молби към роднините в Турция да им помогнат да се изселят от България.
Преименуването наистина се осъществява с изключителна бруталност. Населените места обикновено се блокират едновременно от войска и милиция. Села са нападани с танкове и оръжие. Затова не са учудващи и актовете на съпротива. Те особено се засилват в последните десетина дни от годината.
Изненадващо ли е случилото се
Решението за тотална асимилация на турското наеление в България се очертава някъде през втората половина на 70-те години на 20 век.
Историческата наука обаче съучаства в изграждането на една протоидеология за оправдаване на насилствена асимилация още от края на 50-те години. А това, което става в началото на 80-те, е допълнението, че се втвърдяват и вижданията на комунистичекото ръководство.
Улеснение за властите е обстоятелстото, че българите растат и минават през образование, което е изпълнено с антитурска пропаганда и идеята за „турското робство“. И макар откъм 70-те години на 20 век терминът да поизчезва от строгите учебници по история, заменен с „османско владичество“, него го поддържат литературата и медиите.
Поради това не е проблем когато пожелае, политическата власт да използва този ресурс и да възпламени до максимална степен общественото мнение.
Колебанията и съмненията
Въпреки това тоталната асимилация на цялото турско население в България изглежда на немалко хора твърде амбициозна и нереалистична задача.
Ето защо и през 1980 г., в един сякаш твърде „либерален“ доклад на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, все още плановете за смяна на имената на турците са окачествени като опасни.
Изказват се дори страхове, че подобен подход би могъл да предизвика засилване на стремежите за културно-национална автономия или пък да увеличи ненужно желанията за изселване в Турция. Смята се още, че това може да доведе единствено до по-голямо отчуждаване на турците от българската държава.
Изказват се и опасения, че подобна линия може да засили и турския национализъм в страната. Изтъква се още опасността от засилване на националистическите настроения и сред българите, като по този начин може да се стигне до конфликти и стълкновения между двете общности в държавата.
Нещо повече, документът предрича, че подобна политика няма да бъде разбрана и в „братските социалистически страни“.
Дори се дават указания да не се прави паралел между „съвременните турци в България“ и „турското робство“
Документът признава още, че огромното мнозинство от турското население в страната се занимава единствено с непрестижна работа, за която не се захващат българи – тютюнопроизводство, строителство, селско стопанство. Поради тази причина се отбелязва, че едно изселване в големи мащаби би довело до „сериозни икономически трудности“.
Накрая дори се дават указания да не се прави паралел между „съвременните турци в България“ и „турското робство“.
Завоят към тотална асимилация
През 1982 г. обаче председателят на Държавния съвет на Народна република България Георги Джагаров вече изтъква как поради опасност от превръщането на турците в „резерв на международната реакция“ и опасност за „сигурността на българската държава“ се предлага да се премине към политика на „национално единство“ и изграждане на „единна социалистическа нация.“
С двата термина, разбира се, се желае единствено прикриване на истинските намерения, свързани с асимилация на турското малцинство.
На съвещание в МВР, проведено на 5 май 1984 г., министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов все пак отрича намерение за преименуване на турците. Той говори обаче за борба с „турския шпионаж“ и „турския национализъм“. Една от репликите му е ясен призив: „Качествена агентура и повече агентура!“
Отново през май 1984 г. се появява строго поверителен документ за „сплотяване и приобщаване на българските турци към делото на социализма.“ Макар преименуването да не се изтъква и по-скоро да е налице отказ от него, втвърдяването на тона и политиката на Българската комунистическа партия (БКП) е вън от съмнение.
Продължаващите колебания
Протоколите от заседанията на Политбюро демонстрират, че в своите предварителни становища при обсъждане на горния документ, министърът на отбраната Добри Джуров е срещу насилственото преименуване. За сметка на това министър-председателят Георги Атанасов е един от най-ентусиазираните и ярки застъпници на подобна политика.
Ние за асмилиция не говорим, но в края на краищата по същество в по-далечна перспектива към това отивамеПетър Дюлгеров
Изглежда най-откровен е Петър Дюлгеров: „Ние за асмилиция не говорим, но в края на краищата по същество в по-далечна перспектива към това отиваме.“
Единственият партиен деятел, живял сред турците и познаващ ги далеч по-добре, Пенчо Кубадински, изтъква как не трябва към тях да се прибягва с недоверие и като към „пета колона“.
Според него е нужен стремеж към печелене на доверието на това население и неговото приобщаване.
Ала макар да отстоява тезата, че турците не трябва да се преименуват, защото те никога не могат да бъдат асимилирани, Кубадински все пак изтъква, че турският език трябва да се ограничи на публични места.
Впоследствие действително комунистическият режим въвежда забрана за говорене на турски език.
Отново според мнението на Кубадински е нужно да се увеличи милиционерското и военно присъствие в Делиормана. И все пак, дори и в този момент той все още допуска факултативно изучаване на турски език след 2-ри клас.
Тодор Живков подкрепя по-твърдата линия
Прави впечатление, че в това оформяне и ясно очертаване на една по-твърда и една по-мека линия, намесата на Тодор Живков винаги е в полза на по-твърдата. Той се застъпва за премахване на турския език от публични места; стимулиране и насърчаване на смесените бракове; забрана на турския фолклор.
БКП смята, че може "да се разпореждат с всекиго, че държавата партия има пълни права върху всички брънки от живота"
Първият твърди още открито как „това са потурчени българи“. Иначе самите протоколи на Политбюро са описани от Румен Аврамов като издаващи мисленето на най-високата комунистическа върхушка от онова време, нейното чувство, че може „да се разпореждат с всекиго, че държавата партия има пълни права върху всички брънки от живота.“
Към тотална асимилация
Към решение на Политбюро от 8 май 1984 г. има и строго секретно допълнение, където със скрупульозност са набелязани най-конкретни мерки за асимилиране на турската общност и нейното побългаряване.
Предвижда се стимулиране, включително и финансово, на смесените бракове. Намерението е децата от тях да нямат право да носят турски имена. Предвижда се още „окончателно побългаряване на топонимията (имената на географските обекти – бел. ред.)“.
Набелязват се като задачи премахването на всякакви естрадни състави и театри на турски език
Планира се и заличаване на всякакви стари административни формуляри, в които се говори за „националност“. Набелязват се като предстоящи задачи премахването на всякакви естрадни състави и театри на турски език, както и страницата на турски на в. „Нов живот“. Особено настойчиво се поставя въпросът за контрол върху мюсюлманското духовенство.
През юни 1984 г. премиерът Георги Атанасов произнася реч пред партийния актив, в която заявява следното: „за нас „турски въпрос“ не съществува, но съществува въпросът за правилната работа с българските турци.“ Особено изследването на архивите на Окръжното управление на МВР в Кърджали демонстрира, че някъде през летните месеци на 1984 г. се налага изразът „възстановяване на имената“.
До ноември 1984 г. върви смяна на имената единствено на лицата от смесените бракове. Всички тези действия са определено част от една цялостна и добре премислена политика. Атентати, извършени през август 1984 г. в Пловдив и Варна, помагат на властите да засилят милиционерското присъствие в смесените райони, без това да изглежда съмнително
Тогава в навечерието на годишнина от Деветосептемврийския преврат са извършени два бомбени атентата, които според ДС са извършени от организация на български турци. При случая в Пловдив е убита жена и други 42 души са ранени.
Заради последвалата политическа упортеба на атентатите идват и съмненията за евентуална намеса на ДС и в двете събития. Разбира се, възможно е тези първи атентати да бъдат тълкувани и като понятна реакция от страна на отделни и изолирани турци в България спрямо една политика, която все по-ясно се очертава и която няма как да остане скрита за тях.
Видно е, че към ноември 1984 г. се преминава към опит за тотална асимилация на над 800 000 български граждани от турски произход, най-значителното етническо малцинство в страната.
Макар да има консенсус сред изследователите, че това е финал на една дълготрайна политика на режима, усещането за някаква внезапност на решението остава.
От друга страна не по-малко убедителни са и онези становища на автори, които търсят обяснението на комунистическата политика с националната политика още от преди 9 септември 1944 г. и смените на имената тогава.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум