Тези дни дългогодишният синдикален лидер на българските учители Янка Такева отново заговори в една телевизия как „турското робство“ е откраднато от днешните ученици. По този повод тя се закани, че заедно с конституционния съдия Атанас Семов (изкушен да размишлява по исторически въпроси - б.а.) мислят да вземат мерки. Такева побърза да информира зрителите и колко е близка с образователния министър Галин Цоков, с когото от пет години мислят за промени.
Всичко това провокира един основателен въпрос - кога ли ще избухне поредният скандал с познатия рефрен: „искаме си робството“?
Ислямизационните процеси сред християнското население в Османската империя от XV в. насетне попадат сред невъзможните теми за свободно и безпристрастно академично занимание по време на комунистическия период. Този проблем беше важен и за съвременната история доколкото историографската теза за насилствената ислямизация лежеше и в основата на политиката за асимилация и по-сетне етническо прочистване, която режимът в България води срещу българските мюсюлмани и турци от началото на 60-те години на XX в. насетне.
Самите историографски възгледи на българските историци, заредени със силен емоционален и психологически заряд, криеха неизказано оправдание на едно бъдещо насилие и отмъщение. В рамките на това мислене, макар и невинаги изречено, на популярно равнище краят на османското господство през 1878 г. започна вече да се схваща като една проста размяна на ролите.
„Домашни извори“ с легендарен характер, доказани фалшификати и несигурни народни предания, резултат от едно фолклорно мислене, бяха изведени през десетилетията в първостепенни исторически сведения. С тях се градяха „научни“ тези, дело на професионалисти историци.
Дори набелязаната още от края на 60-те години на XX в. втора линия поставяше под съмнение единствено автентичността на домашните извори, ала не и информацията, която те съдържат за случило се в миналото „насилствено помохамеданчване“.
Малцинствата се завръщат
При новите условия след 1989 г. обаче, при свобода на медиите и възстановяване на правата на мюсюлманите и турците в България, за пръв път след края на 50-те и началото на 60-те години, стана възможна появата на темата за малцинствата в историческата наука.
По съвършено нов начин започна да се гледа и на мюсюлманската култура в България. Създадената фондация „Център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия“ издаде огромна продукцията през първите петнадесетина години след промените, посветена на мюсюлманските общности и тяхната култура.
Не закъсняха да се появят и проучванията на Божидар Алексиев и Евгения Иванова, които се занимават с помаците в историята на модерната и съвременна българска държава.
По този начин, въпреки своята чувствителност, нито темата за малцинствата, нито тази за „турското робство“ и „насилственото помохамеданчване“ можеха да останат непокътнати в новите условия. За това помогна и подобряването след 1989 г. на отношенията със съседна Турция. То доведе до придобиване на огромен брой нови документи от тамошните архиви, достъп на български специалисти до архивите в Истанбул и Анкара, както и до организиране на немислимите преди това съвместни конференции на български с турски историци.
Всичко това водеше и до неизбежни промени в разказа за колонизацията и ислямизацията в Османската империя.
Съпротивата на статуквото
Промените обаче се натъкваха на огромна съпротива, която стимулираше продължаването на дотогавашния разказ за „робството“ и „насилствената ислямизация“. Привърженици сред самите историци на стария разказ за масова, насилствена ислямизация възроптаха срещу опити за „денационализация на българите мохамедани в Родопите, свързани с изопачаване на фактите за техния език, произход и минало“. Същите тези историци биеха тревога, че се извършва замяна на „романтичния подход“ с „нихилистичен“.
Престъпления на българските власти, както и на бившия комунистически режим, не на последно място и поради съпричастност и съучастие на самата историография, бяха наричани от Страшимир Димитров просто „съдбовни политически и културно-религиозни решения“.
Авторите от това направление обикновено говореха неточно по отношение на преднационалния период за „българска история“, „отечествената ни история“, „историческа истина“, „българите през XVII в.“, „българското общество“, „българските земи“, „българската народност“, „ислямизация на българи“, „българския народ“. Те продължаваха да се базират на несигурни сведения и да не поставят в сравнителен контекст съществувалата религиозна дискриминация в Османската империя.
Тази група не даваше на несъгласните с нея да търсят обяснение за религиозното обръщенство, вместо в масово насилие на османската държава, в икономически интереси на селското и градското население. Както и в пропаганда на дервишките ордени и в слабост на православната църква. За привържениците на стария исторически разказ мисленето в подобни посоки се превръщаше в предателство към българските историци.
Раздялата със старите авторитети
Свързаната с предишната асимилационна политика на комунистическия режим след началото на 60-те години тематика за „робството“ и „насилствената ислямизация“ демонстрира и трудното справяне с мрежите на българските исторически институции и персоналните обвързаности в тях.
Твърде често си личеше невъзможността да се каже истината и да се атакуват авторитети. Дори някои от онези, които говореха с абсолютна категоричност за „позорния “възродителен процес”, не пропускаха да споменат как „историята за помохамеданчването представлява достоверна картина на широко споделяни представи сред българското общество през ХVІІІ и ХІХ век“. За да добавят: „Зад тези представи стоят популярни легенди, които в някои случаи биха могли да се изведат от ХVІІ век.“
Новият поглед
И все пак, нямаше как в новите условия да няма и промяна както в отношението към малцинствата, така и в разказа въобще за османския период и протичалите тогава ислямизационни процеси.
Това видимо пролича още в първите опити за нови учебници в училище и нови цялостни истории свързани с османския период. Там описанията на Вера Мутафчиева, Цветана Георгиева, Олга Тодорова и редица други представяха една вече доста различна картина на османските столетия.
В хода на годините този език ставаше и по-решителен. За Евгени Радушев „Възродителният процес“, т.е. опитите за асимилация и последвалото етническо прочистване на турците в България, е без „аналог в друга модерна държава масово и насилствено преименуване“, при което аргументи на властта са взети от историята. Той не пропусна още да изтъкне:
- как поселищната мрежа и жителите на Средновековна България и околните земи не са били фатално засегнати от османското завоевание;
- как османската колонизация се осъществява първо в градовете, където мюсюлманското население надхвърля християнското;
- как обръщенството е дълъг процес започнал от втората половина на XV в. и продължил поне две и половина столетия.
Заедно с това Радушев подчерта, че не насилието, а действието на фактори като упадък на църквата, данъчни облекчения и мюсюлманско мисионерство са били решаващи за това религиозно обръщенство.
Разбира се, Радушев не премълчава и насилствените „отвличания на девойки с цел женитба, подмамване в исляма на по-видни люде, демонстративно прилагане на смъртни наказания за върналите се в лоното на християнството и други“. Както и ролята на данък като девширмето, с който от християнските поданици на империята се набират момчета за попълване на еничарския корпус.
Нарисуваната от него картина обаче е балансирана и твърде далеч от фолклорното и митологично мислене за „робските векове“.
Страхът от смяна на "робство" със "съжителство"
Но дори и тези нормализиращи описания не тушираха масовото възприемане на „турското робство“ и „насилственото помохамеданчване“ като същностни теми, съдбоносни за българската национална идентичност.
През 2007 г. проект на Улф Брунбауер и Мартина Балева, разработван в Свободния университет в Берлин, доведе до обществена истерия. Той като че ли за пръв път демонстрира, че идва ново време. Съпротивата в академичните среди, сред интелигенцията, както и сред някои политически кръгове, показаха, че историята „ала Божидар Димитров“ започва вече да дотяга на все по-широки среди в обществото.
И все пак темата изглежда продължаваше да бъде своеобразна заровена мина. През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България, „Време разделно“ беше избран от зрителите на БНТ за „филм на всички времена“. А това е филм по роман, базиран на исторически фалшификати от XIX век за протекла масова насилствена ислямизация през XVII век.
Скоро след това, след внушен от някои медии пореден опит за „погазване на българщината“ и „разпад на националната идентичност“, в началото на 2016 г., премиерът Бойко Борисов поиска оставката на тогавашния образователен министър Тодор Танев.
Причина за това бяха учебните програми и учебниците по история в средното училище. Заговори се как било недопустимо да се правят промени в сферата на образованието, които преди това не са били предмет на обществено обсъждане. Медиите бяха вече внушили, че терминът „робство“ оттук нататък се заменял с нов - „съжителство“.
По-сетнешните обяснения, че няма такава замяна, че терминът „съжителство“ е присъствал само на едно място в контекст на битови отношения не свършиха много работа. За да продължат Борисов и кабинетът напред, министър Танев трябваше да бъде жертван.
* Статията е адаптиран откъс от публикация на Стефан Дечев в новата книжка на “Contemporary European History”, издание на Cambridge University Press. Авторът благодари на Нов български университет за осигурения открит достъп до публикацията.
** Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум