„Хората, когато с тях се отнасят зле и в противоречие с правото, са готови при всеки удобен случай да се освободят от наложеното им тежко бреме.“
Джон Лок, Втори трактат за управлението, 1689, стр. 224
Този и следващите пасажи от класическото разсъждение на Джон Лок са известни във философията на юриспруденцията и теорията на демокрацията като право на съпротива, бунт или революция. Това право в момента се упражнява в Грузия, Сърбия, Словакия и други страни.
В България правото на бунт е използвано със забележителен успех. Ако под „успех“ се разбира отхвърляне на подтисничеството, подобряване на живота и възможностите за избор на отделния човек, такъв е резултатът от българската „зима на недоволство“ (по Уилям Шекспир и Джон Стайнбек) от края на 1996 и началото на 1997 г.
Протестите тогава принуждават Жан Виденов да подаде оставка (и като партиен лидер, и като премиер) преди Коледа. Тя е приета от парламента преди Нова година.
В началото на януари преди 28 години президентът Желю Желев отказва да връчи на новия председател на БСП Георги Първанов и нейния кандидат за премиер Николай Добрев мандат за съставяне на правителство. Аргументите на двамата да управляват се свеждат до приемането на бюджет за 1997 г., антикризисна програма и въвеждане на валутен борд (последните две са предложени преди това от СДС в парламента като част от програма за национално спасение, но са отхвърлени от БСП).
Президентът тогава нарушава духа и буквата на члeнове 99 и 111 от конституцията. За него замисълът на БСП не е нов.
В края на 1990 г. второто правителство на Андрей Луканов прави опит с подобна програма, предложена в общи черти от Международния валутен фонд (МВФ), да запази БСП като ръководна сила в управлението на България. По подобен начин, но вече при видим за всички провал (фалит на банки, стопени спестявания, 300% инфлация, увеличаване на крайно бедните до 40 на сто от населението), БСП се опитва да остане на власт и през 1997 г.
Самото правителство на БСП (подкрепено от мнозинство на „Демократичната левица“ с Екогласност и БЗНС „Стамболийски“ от 125 народни представители) управлява от 25 януари 1995 до 12 февруари 1997 г.
Ето какви са развитията на политическата криза от онзи период.
След приемането на бюджета за 1995 г. (в края на месец май) политиката за връщане на авторитарно управление, централно планиране и преференции за държавните предприятия (и техните управители) довежда до споменатия провал. Той се усеща остро след Великден през 1996 г.:
- реалната заплата спада с 19% на месец;
- петнадесет банки фалират;
- 80% от спестяванията на фирми и граждани са изядени от ръста на цените;
- семейното и фирмено счетоводство е в конвертируема валута;
- поради високата инфлация данъчните задължения се актуализират по няколко пъти на месец с писма на министъра и де факто никой освен държавните структури не ги плаща.
Протестите започват в края на септември 1996 г. През ноември има обща стачка. В началото на януари 1997 г. опозицията предлага декларация на националното спасение. Тя е отхвърлена, стачката става политическа и придружена с естествено възникнало гражданско неподчинение.
На 10 януари 1997 г. протестът пред Народното събрание настоява за неговото разпускане и предсрочни избори. Току що встъпилият в длъжност президент Петър Стоянов връчва на БСП мандат за съставяне на правителство, той е върнат изпълнен на 4 февруари.
По-късно същия ден свиканият от президента Консултативен съвет по национална сигурност стига до споразумение за провеждане на предсрочни избори.
Правото на бунт е подкрепено от президента. Назначеното от него служебно правителство на Стефан Софиянски започва, по израза на Лок, освобождаването на обществото от наложеното му тежко бреме.
Последиците за днешна България
Днес онези събития са забравени. Понякога се припомнят дати и се обсъждат незначителни подробности. Но ето какво е сторено в тези дни и месеци на 1997 г.
На 17 февруари 1997 г. България подава заявление за членство в НАТО. До края на месеца е извършена огромна работа за освобождаване на цените (и премахване на дефицита). БНБ престава да печата пари. Министърът на финансите Светослав Гаврийски (избран през 1997 г. за гуверньор на БНБ) подготвя фиксирането на разменния курс и въвеждането на валутния съвет и правителството договаря „мостови“ заем с ЕС и стабилизационна програма с МВФ. Последното е заслуга на Александър Божков и безпартийните членове на кабинета – Ангарски, Гаврийски, Бобева и Сталев.
Към 2007 г. предисторията на бунта и стореното от правителствата на Софиянски и Иван Костов е подменена с легенди:
- политическата криза е „наложена отвън“, била следствие на споразумението с МВФ за намаляване на външния държавен дълг отпреди 1989 г.;
- банките фалирали заради него, а не вследствие на политиката на правителството;
- приватизацията и реституцията са разрушили „индустриалната база“ на икономиката;
- банковите фалити били „подготвени“ от правителствата преди това на БСП, а спестяванията на населението изчезнали при Софиянски;
- членството на България в НАТО и ЕС не е с положителни резултати.
Накратко: правителства Софиянски и Костов не са „оправдали очакванията“.
Всъщност тяхната политика доразвива стореното от правителствата преди БСП, като завършва политическата преориентация на България от Русия към Европа и НАТО, започната от президента Желев и СДС през 1990-1991 г. След 1997 г. България навлиза в най-дългия в историята си период на икономически ръст и благосъстояние на населението.
Правото на бунт сега
Средногодишната инфлация за периода 1991-1996 г. в България е 130%. Спадът на БВП е 3.2% на година.
През следващите шест години инфлацията е 8% на година, а икономическият растеж – 4.2%. Това са изчисления на Уорън Коутс, експертът от МВФ, който най-много е подпомогнал правителството и БНБ при въвеждането на валутния съвет.
Без преувеличение днес може да се твърди, че България е спасена от житейски и стопански упадък от президентите Желев и Стоянов, от споменатите две правителства, МВФ и членството си в НАТО и ЕС.
В сравнение с положението преди 28 години, през януари и февруари тази година „протестите“ и „предизвикателствата“ са просто несъстоятелни.
Бюджетният дефицит тогава е поне 12%, но е невъзможно да се изчисли точно, защото не се плащат данъци, а разходите за лихви по правителствени дългове са почти 60% от приходите (през 1996).
Има недоволство, протести пред Националния статистически институт (НСИ) и спор за „висока“ инфлация от 2.5%. Протестиращи са „недоволни“ (за четвърти път след 2014) от търговските вериги. Но доходите от заплата растат (средно) пет пъти по-бързо от хармонизирания инфлационен индекс, а за храна домакинствата изразходват не целия, а малка част от дохода си.
Политическото разположение на силите не допринася за разрешаване на много по-елементарните проблеми.
Партиите в правителството и около него са със силни авторитарни тежнения. Те се доказват от политиката им за заплати в ДАНС, МВР и държавната администрация. Намеренията им за бюджетни инвестиции са в добре познатата схема „ин хаус“ и без разширяване на конкуренцията. Подобно на правителството на Виденов, сега управляващите търсят привилегии за държавни предприятия и назначени от тях управители на тези предприятия.
Част от партиите в управлението предпочитат централно планиране, разходна философия на бюджета и на дело са против съпротивата на Украйна и НАТО. И ЕС е „колонизатор“, дава пари за усвояване.
Президентът Румен Радев, за разлика от Желев и Стоянов, споделя същите външнополитически нагласи, харесва само назначените от него правителства и не използва поста си за насочване на законодателната и изпълнителната власт към освобождаване на хората от авторитарните намерения на управляващите.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Форум