Поредното отбелязване на Деня на независимостта на България на 22 септември (5 окт. н. ст.) премина с преповтаряне на утвърдили се през последния вече четвърт век клишета. Отделни страни на случилото се бяха пропуснати или разказани сладникаво и пристрастно.
В разказа присъства един половинчат преврат и изпълнени с национализъм младотурци, като едва след тях идват инцидентът с непоканването на галаприем на българския дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов и стачката на работниците от Компанията на Източните железници.
Те трябва да създадат определено усещане сред слушателите за принуда над българското правителство да действа по набелязания начин, макар решението за това да е взето още през август 1908 г.
Кое по-точно се спестява?
Защо България е независима и преди 22 септември 1908 г.?
Еднo от спестените неща е, че и до 22 септември 1908 г. Княжество България притежава вече немалко от атрибутите на суверенните и независими държави.
Например, в редица случаи то не позволява на Османската империя да си гарантира правата, които има по самия Берлински договор. Нещо повече, васалното Княжество дори настоява за изпълнението на самия договор в своя полза.
„Васалната“ България отдавна фактически е включила в своята територия като неделима част Източна Румелия. София разполага със свои дипломатически агенти в европейски столици. Тя заобикаля капитулационния режим и е сключила редица търговски договори и политически съглашения с други държави. Участва и на международни конференции.
Не на последно място в българския парламент се гласуват от години протекционистки закони, които защитават местната индустрия. Не са един и два случаите, в които София разговаря с Цариград от позицията на силата.
Следователно, смело можем да кажем, че след Съединението от 6 септември 1885 г., както и в резултат от изхода на политическата криза от 1886-87 г. и Стамболовото управление (1887-1894 г.), България е де факто независима държава.
В нея, за разлика от времето между 1879 и 1885 г., всички външнополитически решения се вземат в София.
Нова интерпретация ли е това?
На тези, които ще видят в това някаква кой знае колко новаторска интерпретация на периода отпреди повече от столетие, си струва да напомним някои факти.
Още през 1960 г. историчката Цветана Тодорова отбелязва как зависимостта на България спрямо Османската империя е до голяма степен „формална“. В края пък на 60-те години на миналия век, неслучайно тя и колегата ѝ Елена Стателова изтъкват как на 22 септември 1908 г. България се превръща и в „де юре“ суверенна държава, след като преди това е била „де факто“.
И историкът Туше Влахов разглежда през 1977 г. васалитета на България спрямо Турция като изцяло формален.
Тази имагинерност на българската зависимост спрямо Османската империя се усеща през 1908 г. дори и от българският политически свят. Стамболовисткият печатен орган „Нов век“ призовава в броя си от 5 септември за „скъсване на всички васални връзки с Турция, колкото и фиктивни да са те“.
На 23 септември, ден след обявяването на независимостта, това признава и сам официозът на правителството на Демократическата партия, в. „Пряпорец“.
Той пише: „В Цариград си позволиха дързостта да се месят в нашите чисто вътрешни работи, като се оправдаваха с обстоятелството, че България била васална държава. А ние фактически бяхме самостойна държава и нямахме никаква нужда да бързаме с провъзгласяването си формално в независима.“
Струва си също да припомним, че и в самия манифест, прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново се изтъква как България отдавна е „фактически независима“.
Младотурската революция
Нерядко в разказа за обявяване на независимостта се пропуска изобщо Младотурската революция от 11 юли 1908 г.
В други случаи пък споменатият инцидент с непоканването на Иван Ст. Гешов в Цариград, както и стачката на работниците от Компанията на Източните железници, се поставят смислово преди непосредствените действия на българските управляващи среди с оглед на предстоящо обявяване на независимостта.
Дори и тогава, когато се говори за избухналата Младотурска революция в съседната империя, тя продължава да се разглежда като някаква хитра маневра за запазване на всичко по старому. Нещата обаче с младотурците съвсем не са толкова праволинейни и еднозначни.
Самите те са представители на либералните и проевропейски среди в империята. Превратът е извършен от офицери младотурци, като целта му е ограничаване на монархията и превръщането на империята в конституционна държава.
Дори непосредствените развития нагледно демонстрират популярността, на която се радват подобни идеи сред елита на нетурските и немюсюлмански общности. В този смисъл, както изтъква още Христо Силянов, младотурците са решени да използват за каузата си и „арменските, а евентуално и македонските революционери“.
Редица нововъведения в империята съвсем не могат да се пренебрегнат с лека ръка. Във възстановената от султан Абдул Хамид конституция от 1876 г. водеща е вече не лоялността към султана, а към отечеството, и то независимо от религиозна и етническа принадлежност. Осигурени са равни права пред закона и равни данъчни задължения на поданиците, пълно равноправие на мюсюлмани и немюсюлмани, амнистия за политическите затворници, свобода на словото и печата, свобода на сдружаване, включително и политическо.
ВМОРО след революцията
В резултат на тези нови развития четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) излизат от нелегалност, разоръжават се и са посрещнати дружелюбно от самите младотурци. Те дори ги славят като заслужили в борбата срещу режима на Абдул Хамид.
На 15 юли в Солун от специална делегация на младотурския ЦК е посрещнат пристигналият от Серес Яне Сандански. В своя „Манифест към всички народности в империята“ от 18 юли 1908 г. Я. Сандански подкрепя Младотурската революция и отправя апел за задълбочаване на преобразуванията.
Промените са толкова очебийни, че дори и десницата на ВМОРО не може да ги пренебрегне. Всъщност, още преди преврата от 11 юли 1908 г., младотурците търсят контакти с ВМОРО, но Кюстендилският конгрес от март 1908 г. отхвърля предложението. След десетилетия Хр. Силянов ще оцени това решение като груба грешка. Ала след преврата, макар и работейки в тясна връзка с политиката на официална София, десницата все пак се приспособява към младотурското управление.
Дълбочината на промените е забелязана и от български дипломатически представители, както и от управляващите в София.
Още в доклад от 25 юли българският външен министър ген. Стефан Паприков пише до княз Фердинанд: „С една реч, става нещо необяснимо и невероятно. Границата е отворена. Отиването в Македония е най-свободно … Падналите българи-четници се величаят и от турците като народни герои. Всичко това е невероятно, но е вярно. Това, което революцията даде на македонците в десет дни, реформите не можаха да го дадат толкова години.“
Реакциите в България
Една немалка част от българския политически спектър още в първите дни се отнася твърде съчувствено и с ентусиазъм към промените в Османската империя. Сред общественото мнение дори е налице тенденция към налагане на курс на сближение с младотурците.
Съчувствено се отнасят към новата власт народняци, радикалдемократи, земеделци, широки и тесни социалисти, както и част от останалия политически спектър.
И все пак, стамболовистите, както и другите две либералски партии – радослависти и тончевисти – се застъпват за един по-националистически курс.
Част от университетската интелигенция също изповядва подобни позиции и организира шумни събрания в университета. Към подобна линия, както предстои да видим, бавно ще се придвижи и управляващата Демократическа партия.
Българската политика след Младотурската революция
Сред правителствените среди в София младотурският преврат води до първоначална изненада и дори известна тревога. Правителството на министър-председателя Александър Малинов обаче решава в първите дни да запази мълчание. И макар отношението му към случващото се в империята да е на практика негативно, на повърхността то изглежда единствено като резервирано.
Цели десетина дни след преврата правителственият печатен орган „Пряпорец“ не помества нито едно съобщение за случващото се в съседната държава. След това, без всякакъв коментар, е поместен единствено документът, с който се възстановява конституцията от 1876 г.
За негативното отношение на официална София има причини. Те се коренят в страха, че с премахването на предишния режим се отстранява възможността да се търси в бъдеще някакво по-радикално решение на споровете с империята.
Неслучайно външният министър ген. Стефан Паприков сам пише предпазливо и с тревога до княз Фердинанд: „Нормалното развитие на работите в Турция не е в наша полза. Установяването и укрепването на конституционния режим в Турция не е в наш интерес. Да попречим на това непосредствено не може и не бива. Тук ще ни помогнат македонците и младотурците.“
Ала това не значи, че всички мислят по този начин. В доклад от 3 септември Атанас Шопов, български търговски агент в Солун, пише: „Добре разбраните интереси на българите изискват новосъздаденото положение да закрепне, да се затвърди, строгото правово положение да добие дълбоки корени… Повръщането на старото положение е прямо противоположно на българските интереси и против него трябва да се борим с всички сили.“
Кога се взима решение за обявяване на независимостта?
От един момент нататък обаче в София решават да се възползват от затрудненията на сюзеренната власт. Постепенно управляващите осъзнават, че след преврата империята е заета с вътрешни проблеми и няма да може да реагира на едно обявяване на независимостта.
Още на 19 юли споменатият вече български дипломатически агент в Цариград Ив. Ст. Гешов, в частно секретно писмо до външния министър Ст. Паприков, пише: „Ние сме длъжни да потърсим някое възмездие. Такова не може да бъде друго в днешно време освен пълната независимост на България.“
Едва в споменатия вече доклад от 6 август Ст. Паприков обосновава идеята за независимост като „най-близка цел“ на кабинета.
На 23 август при среща в Австро-Унгария с княз Фердинанд, двамата с Ал. Малинов решават, че ще се върви към провъзгласяване на независимостта. Виждаме, че това е преди всякакъв скандал с дипломатическия прием в Цариград от 30 август, както и със стачката на Източните железници от началото на септември.
На 8 септември премиерът Ал. Малинов изпраща телеграма на Ст. Паприков със следното съдържание: „Инцидентът Гешов отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта.“
Всички ли са против българската независимост?
Обикновено се твърди, че великите сили са за статуквото и за запазване на Берлинския договор. И все пак, можем да кажем, че в София получават неколкократно, макар и плахи, насърчения за наличие на разбиране в посока провъзгласяване на независимостта.
На 17 и 18 август в Карлсбад, при среща на българския дипломат Димитър Станчов с руския външен министър Александър Изволски, той получава единствено съвет България да изчака Виена да направи първата стъпка към нарушение на Берлинския договор.
На 10 и 11 септември, в Будапеща, княз Фердинанд се среща с външния министър барон А. Ерентал, който го насърчава да се обяви независимостта, като обещава как Австро-Унгария няма да има нищо против.
Ако пък Англия в този момент е против едно обявяване на българската независимост, то е единствено от опасения, да не се подкопае новия конституционен режим в империята.
Що се отнася до Франция в лицето на своя дипломат Морис Палеолог, тя по-скоро насърчава Фердинанд и българското правителство.
Не се противи много и Османската империя, която сама си дава сметка, че за София е узрял моментът, а актът е само въпрос на време. Младотурското правителство също не е като да не разбира належащият проблем, но смята, че може лесно да се реши в подходящ момент между две приятелски държави и при укрепване на новия ред в империята.
Ала възприетата политическа линия в София не е свързана с укрепване на новата власт в Турция, а цели именно нейното подкопаване. Отделен въпрос е дали младотурците са щели да успеят в начинанията си, което е съмнително от днешна перспектива.
Липсата обаче на чувствителност за искрените им намерения, както и за отгласът сред немюсюлманите, определено ни лишава от памет и за периода на съжителство и равноправие.
Със сигурност обаче към момента на провъзгласяване на независимостта все още не може да се говори за провал на реформаторските начинания. Не други, а български историци признават, и то още в началото на 80-те години на 20 в., че преди реакцията от 1910 г., в Османската империя настъпва дори разцвет на българското просветно дело в рамките на Екзархията.
След бъдещата подялба при сключването на Балканския съюз и проведената Балканска война ситуацията е вече, меко казано, твърде далеч от подобна картина.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
