Внимателно следилите през последните десетилетия полемиката не може да не забележат, че картината все повече започва да се запълва. Премълчаването и отричането на бодящи очите факти от изворите става все по-трудно.
Депортирането и недепортирането на евреи през 1943 г. десетилетия наред се разглежда като нещо, свързано с други, на пръв поглед съвсем различни политически залози. Същото се отнася и за оценките, давани на приемането на Закона за защита на нацията (ЗЗН) през декември 1940 г.
Тезите, които се изричат за тези две събития, и до днес са странни смесици от авторитаризъм на 30-те и 40-те, живковизъм на 70-те и 80-те, ДС-партиотизъм на късния комунизъм и на прехода, както и путинизъм от 21-вия век.
Но нека припомним случилото се.
Преди 80 години
Връщаме се в 1943 г. Предстои депортирането на евреи, които са български граждани и живеят на днешната територия на България. Сред тях има 998 жители на Кюстендил.
Около 6 и 7 март 1943 г. сред тях настъпва паника и те се свързват с местни кюстендилски първенци. През следващите дни в София и Пловдив разтревожени представители на еврейската общност също ще потърсят помощта на свои приятели от български произход.
В резултат на усилия, в които участват кюстендилският народен представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев, дупнишкият народен представител Димитър Икономов, подпредседателят на парламента Димитър Пешев (също кюстендилец), както и пловдивският митрополит Кирил, на 9 и 10 март 1943 г. депортацията временно е отменена.
Ето защо след много години 10 март е обявен за „Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и престъпленията срещу човечеството“.
Но пак така след много години има извинително отношение към депортирането на 11 343 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. Тогава то се нарича "вдигане" и е извършено от българските власти. Представлява събиране на евреите на едно място и предаването им на нацистите. Тези евреи намират смъртта си в лагера Треблинка.
Дори и в момента, през 2023 г., вървят няколко реторични стратегии за омаловажаване на случилото се. Нека ги припомним и да видим доколко издържат на фактите.
Бил ли е прилаган стриктно Законът за защита на нацията
Сблъсъкът с документи и факти превръща в пресилено съждението, че Законът за защита на нацията (ЗЗН) не се е прилагал строго.
Светлина върху онези събития проливат тогавашните оценки, дадени от самите представители на Светия Синод на Българската православна църква. На реторично равнище понякога те се съобразяват с политическата конюнктура, но все пак не са ненаясно с казаното на 2 април 1943 г. от врачанския митрополит Паисий по време на извънредната сесия на пълния състав на синода.
Там архиереят изтъква как „не е съгласно с християнското учение и с християнската нравственост да се изключва и поставя вън от законите едно малцинство.“ Затова и почти всички митрополити са съгласни с оценката за твърде суровото прилагане на ЗЗН.
ЗЗН "започна да бъде прилаган по един начин, пропит с жестокост и дори бих казал с варваризъм"Митрополит Йосиф
Варненско-преславският митрополит Йосиф например изтъква, как „тоя така създаден закон за защита на нацията започна да бъде прилаган по един начин, пропит с жестокост и дори бих казал с варваризъм.“
Доростоло-Червенският митрополит Михаил пък е категоричен: „Трябва да се съжалява, наистина, че законът за защита на нацията се изроди в едно гонение срещу евреите.“
Врачанският Паисий също смята, че „законът за защита на нацията премина в един антисемитски закон, закон за гонение, притеснение и унищожение на евреите.“
Не по-назад остава и софийският митрополит Стефан: „Когато питаме държавната власт с какво се провиниха евреите в страната ни, те не могат да ни кажат. Взеха им всичко, но когато посегнаха да им вземат и живота, душата и съвестта, тогава евреите потърсиха защитата на църквата.“
Софийският митрополит дори си позволява да припомни издевателствата на младежите от „Бранник“ над евреите по софийските улици, завършили понякога и със смъртни случаи. Той припомня също и стореното от Екатерина Каравелова за спиране на „изстъпленията на „Бранник“. Старозагорският митрополит Климент пък е възмутен от начина, по който се възпитава в момента, и то от самата българска държава, младежта в редиците на „Бранник“.
Ето защо и в изложението от 2 април 1943 г. всички синодални старци се обединяват около становището, че приетият през декември 1940 г. закон „се обърна в едно средство за ограничаване и преследване на еврейското малцинство в страната.“
Търновският митрополит Софроний дори свидетелства за „последните ексцесии станали в страната.“ „В Скопие, - казва той - където бях по това време, бяха арестувани всички евреи, мъже, жени, деца, болни. Всички бяха събрани в един голям тютюнев склад. Държаха ги известно време под строг арест и впоследствие ги откараха в Полша. Последва разпореждане и за евреите в Щип. Създаде се голямо вълнение у народа поради тия действия.“
Тук дядо Софроний изглежда малко се е заблудил, смятайки, че Скопие се намира „в страната“, а не „там, където администрираме само.“
Богдан Филов и документирането на антисемитизма
Представянето на „политиката на спасение“ като трайно следвана и планирана държавна линия, няма как да не се съчетае с премълчаване и скриване на случаи, в които открито се изразява антисемитизъм и се оправдава антисемитската политика.
Вредно влияние упражняват у нас евреите и и ние имаме право да се защищавамеБогдан Филов
Някои от подобните изяви са пряко свързани не с някакви опозиционни формации, а с личности, заемащи дори най-важните постове в държавата. Така например след разговора си с швейцарския посланик в София Редар от четвъртък, 11 март 1943 г., премиерът проф. Богдан Филов оставя запис в дневника си, който гласи съвсем ясно: „Казах му какво вредно влияние упражняват у нас евреите и че и ние имаме право да се защищаваме с оглед на това, че и ние можем да станем театър на военни действия.“
Тук оставям настрана финала, достоен за днешна политическа декларация на самоуспокоението: „Ние сме били винаги най-толерантният народ, обаче сега сме принудени да вземем мерки, каквито в нормални времена сигурно не бихме взели.“
Изблик на антисемитски чувства се проявява и в нервната реакция на министър-председателя на 19 март, петък, при коментара му около полученото писмо от подпредседателя на парламента Димитър Пешев с над 40 подписа на депутати от мнозинството, въпреки предупрежденията да не го изпраща. Сега Филов записва: „Тази сутрин получих едно изложение по еврейския въпрос от Д. Пешев, подписано от 43 народни представители, макар Пешев снощи по моя молба да беше обещал на Калфов да не ми го изпраща, преди да говори с мене. Това е голяма демонстрация, която ще има последствие. Сега виждам действително, какво голямо влияние имат евреите и колко са те вредни.“
По искане на ограничения състав на синода наместник-председателят, видинският митрополит Неофит, занимава премиера Филов с преследванията на евреите и депортацията. В доклада за пълния състав на синода на 2 април 1943 г. Неофит споменава как Филов му отговорил, че „милиони хора се избивали по бойните полета и че евреите били виновни за това.“
И в средата на април 1943 г. подобни възгледи сякаш също идват от върховете на властта в София. За това поне говори протоколът за срещата във Врана от 15 април където подкрепата за курса на Филов идва от реч, продължила „повече от половин час“.
Нека да дадем думата на синодалния протокол: „Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух всъде е създал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна на народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух в голяма степен се дължи и сегашния световен катаклизъм.“
И още: „Вярно е, че някои от големите народи добре използват събраните с тоя спекулативен дух богатства на еврейството. Други, обаче, от европейските народи са се уверили вече, че еврейската спекулация е фатална спънка за свободното тяхно духовно, културно и национално-стопанско развитие. У тях е узряло съзнанието, че колкото по-скоро бъдат освободени от влиянието и експлоатацията на еврейството, толкова по-скоро и по-здраво ще се засилва и укрепва тяхното национално чувство и тяхното родолюбие.“
На практика в горните случаи присъстват всички класически антисемитски теми.
Как отложената депортация се представя за трайна и убедена политика на „спасение“
Подобно обяснение не само че не се потвърждава от изнесените дотук документи и факти, но и противоречи на други. Нищо от случващото се на знаковите дати 9 и 10 март 1943 г. и в следващите дни (с изключение писмото на Д. Пешев и действията на Синода) не показва, че министър-председателят Б. Филов го преживява като объркване на някакви планове или засечка в осъществяването на някаква предварително замислена политика. На 10 март, сряда, когато пловдивските евреи се завръщат по домовете си, дневникът му остава празен и без запис.
На 11 март, четвъртък, на вече споменатата среща с швейцарския посланик Редар, двамата си говорят за изселването като за течащ процес. Записът в дневника на премиера е категоричен: „Стана дума за евреите от новите земи, които изселваме. Той предложи да телеграфира да ги приемат и тях всички в Палестина. Възразих му, че е вече много късно, понеже те след няколко дена тръгват.“ На въпроса му къде отиват, отговорих: „В Полша“. „Това значи, че отиват на смърт“, каза той.“
И тук вече добавката на Филов и оправданието пред швейцарския дипломат, разбира се, няма как да са убедителни. Той пише: „Обясних му, че това е пресилено и че те ще бъдат използвани като работници, каквито и ние изпращаме. Отговори, че това не е същото и че с евреите се постъпва нечовечно.“ Филов е повече от неубедителен. Разбира се, че се изпращат работници от България в Германия. Но никога с един вързоп покъщнина, събрана за половин час, и заедно с болните, старците, родилките, децата и пеленачетата.
И в извънредната сесия на пълния състав на Св. Синод от 2 април 1943 г. още в изложението си в началото на събитието наместник-председателят, видинският митрополит Неофит, изрично изтъква, говорейки за изселването на евреи в „пломбирани вагони“, че то само „временно било спряно“.
Политиката срещу евреите продължава
И наистина, временната отмяна от 9 и 10 март на депортацията от „старите земи“ не е промяна на правителствената политика. Записите във Филовия дневник определено говорят за продължаването ѝ. А освен липсата на каквито и да било записи от 9 и 10 март, че в дните на „спасението“ се е случило нещо фатално за правителствената политика по еврейския въпрос, налице са други, които демонстрират непрекъснатост на курса.
Такъв е да речем този от понеделник, 15 март 1943 г., който гласи: „Аудиенция от 4 ½ - 6 ½ ч. Говорихме главно по еврейския въпрос, по който Царят държи за едно твърдо поведение.“ То ще се и осъществи през следващите дни. Вдигнатите и транспортирани от българските власти беломорски евреи ще отпътуват за Треблинка от пристанището в Лом, а македонските от Скопие.
Именно продължаващата депортация от „новите земи“ ще доведе и до бурни протести на парламентарната опозиция, особено в лицето на Никола Мушанов, Петко Стайнов и Тодор Кожухаров.
Продължаващата депортация от „новите земи“ води до протести на парламентарната опозиция
Филов успява да си осигури и вот на доверие, включително и по еврейския въпрос. Самото му осигуряване разглежда и като част от една по-обща политика, защото, както отново записва в дневника си от 20 март, събота, „въпросът за евреите (т.е. продължаването на досегашната политика с прилагането на ЗЗН и течащата депортация) е удобен агитационен сюжет, ако станат избори.“ Следователно – ако се наложат избори, премиерът смята защитата на провежданата антисемитска политика да бъде основна тема в кампанията.
Когато във вторник, на 23 март 1943 г., Филов споделя с царя какви мерки смята да вземе срещу инициатора на подписката на мнозинството, той записва: „Царят е съгласен да бламираме в мнозинството Пешева, за да го обезвредим веднъж завинаги.“ А след заседание на мнозинството на 24 март 1943 г. Филов държи да отбележи, че 114 присъстващи са му гласували доверие „включително и по мерките против евреите.“
Точно временното отлагане на депортацията и усещането за продължаване на започнатото в началото на март кара в извънредната сесия на пълния състав на синода от 2 април 1943 доростоло-червенският митрополит Михаил да каже на колегите си: „Затуй в Русе нищо особено не се случи. Това не значи, обаче, че не е изключено да стане нещо.“
Отлагането, оцеляването, спасението и страхът от бъдещето
Знаците на известна колебливост, които могат да бъдат забелязани в линията на царя също лежат в дневника на Б. Филов.
Записът от 29 март, понеделник, преди заминаването на монарха за среща с Хитлер, е показателен: „На Царят този път не му се ходи, отива без сърце, счита в края на краищата германската кауза вече за пропаднала. Помъчих се да го окуража, като изтъкнах големите още възможности на Германия, и че ако нейното положение не е добро, не е по-добро положението и на нейните противници, между които съществуват големи разногласия.“
Страх от възмездие и срам могат да бъдат понякога мотиви за действия и решения. Неслучайно в едно от изказванията си митрополит Стефан казва: „И ако Църквата ни не се намеси, за да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди.“
Днес за хей този срам и тези несгоди най-после е дошло време, колкото и на някои да не им се иска.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа
