“През първите дни тук постоянно се събуждах, защото си мислех, че бомбите падат. Минава трамвай, а аз си мисля, че нещо се взривява.”
Думите са на 65-годишната украинка Наталия, която се разплаква, докато разказва. Доскоро е живяла в Киев, но сега е в София. Избягала е от войната. Разплаква се и доброволката, която превежда - тя от години живее в България, но близките ѝ са в Украйна.
Наталия е пристигнала от Киев на 21 март заедно с мъжа си. Успели са да заминат и двамата, защото са пенсионери. Тръгнали са почти месец след началото на войната.
“Все се надявахме, че ще приключи”, казва Наталия и поглежда навън през прозореца. Снахата и внукът ѝ също са в България. Синът ѝ обаче е останал в Украйна.
Срещаме Наталия в ситуационния център “Отворени врати за Украйна” в кв. "Младост", София. Седи в залата, в която доброволци посрещат и регистрират бежанците, и чака мъжа си.
Наталия е една от над 4 милиона украинци, напуснали страната си заради войната, която Русия започна. И една от десетките хиляди, които са потърсили закрила в България.
“Имаше взривове, ракети, убиваха наред”
Десетки хора минават през ситуационния център в рамките на няколко часа следобяд. Идват предимно жени и деца.
По-голяма част от бежанците от Украйна са жени и деца. Мъжете не могат да напускат страната, защото подлежат на мобилизация. Мъжът на Наталия е изключение, защото е пенсионер. Синът ѝ обаче е останал в Украйна. Именно той е убедил родителите си да заминат.
За нас като пенсионери е много трудно да напуснем дома си.Наталия
“За нас като пенсионери е много трудно да напуснем дома си”, казва 65-годишната жена. “Дълго се чудихме дали да тръгнем, или не. И после синът ми настоя да заминем.”
Синът на Наталия сега е в Западна Украйна. Не може да напусне страната, защото всички мъже между 18 и 60 години подлежат на мобилизация и им е забранено да излизат извън Украйна. Нейната снаха и внукът ѝ обаче също са в България.
Семейството е дошло в България, защото IT-фирмата, в която работи синът на Наталия, им е осигурила жилище и транспорт до страната.
“Много сме им благодарни, че се погрижиха за нас”, казва Наталия, докато към нея идва мъжът ѝ с торба дрехи, от които да си вземат. Тръгнали са от Киев със съвсем малко багаж, но намират помощ в центъра.
В центъра срещаме и Дария. Тя е от Ирпен - малък град близо до Киев, който се озова в центъра на едни от най-интензивните сражения в Украйна от началото на руската инвазия. Украинската армия си върна контрола над града, но голяма част от него е разрушена.
Не можем да се върнем още. Там има много минирани места.Дария
Дария е дошла в България, защото тук има познати. Тръгнала е заедно с приятелки на 5 март. Пътували са три дни с кола, за да стигнат в София.
“Тръгнахме си от Ирпен защото там имаше взривове, ракети, убиваха наред цивилни, войници, не подбираха”, казва Дария. “Сега Ирпен е вече свободен, но ни казаха да не бързаме да се връщаме. Не можем да се върнем още. Там има много минирани места.”
“Какво правиш в мирно време?”
По време на разговора ни с Дария с нас е доброволката Марина. Тя превежда, но понякога и допълва разказите на хората. Познава ги, защото тя ги регистрира в центъра и на нея те казват какво им трябва - храна и други продукти от първа необходимост, дрехи, помощ с намирането на работа и с установяването в България.
“Гледаме да решим всичките им проблеми, които възникват”, казва 62-годишната Марина. “Те не взимат нищо, което не им е нужно. Дори връщат това, което са взели. Имахме един случай… ние сме им дали количка, а те я връщат, защото тяхната е пристигнала и те искат да има за следващите.”
Марина прекарва почти цялото си време в ситуационния център. Тя има собствена фирма за производство на облекла, но оставя работата си там за часовете, в които центърът не работи.
“Просто няма как да си отидеш”, казва Марина. “Това са деца, това са майки, възрастни хора. Всички са пътували, за да стигнат до тук. [...] Тук виждам реалната помощ, която мога да дам.”
Със същите мотиви в центъра идва доброволецът Атанас. Когато идваме, той посреща хората на входа и ги регистрира, но в други дни се заема и с друга работа - например пренасяне и сортиране на дарения.
“В момента най-засегнати от войната и най-много сред бежанците са майките с деца. Аз съм баща на четири деца. И когато стане дума за деца, компромис няма. Тези деца не трябва да разберат тежестта на войната. Те не трябва да знаят какво е това война”, казва Атанас и добавя, че никога не си е представял, че ще живее по време на война толкова близо до дома му.
“Тези хора имат нужда от помощ. Самотна майка да отглежда едно, две, три деца. Не мога да си представя без помощта ни такава жена как би оцеляла”, казва още Атанас.
“Особено ако децата са малки и тя няма как да работи”, добавя Светлана. Тя също е доброволка и също посреща и регистрира бежанците, когато идваме. По-рано същия ден е придружила човек от центъра на интервю за работа. Старае се да прекарва възможно най-много време с хората в центъра.
“Във всяка пауза, която имаме, ходя да говоря с тях. Да занимавам децата, да им дам да си изберат играчки или игри, за да се почувстват по-спокойни и докато чакат толкова дълги часове, да не скучаят”, казва Светлана.
И тя като другите доброволци прекарва всяка свободна минута в центъра, въпреки че има своя работа “в мирно време”.
“Преди няколко седмици една украинка, колежка тук, ме попита: “Какво правиш в мирно време?“ Беше много хубав въпрос, защото ние реално не знаем какво правят другите в другия си живот. Тук всички сме хамали, преводачи - каквото трябва.”
“Много от тях чувстват вина”
Докато сме в центъра непрекъснато пристигат не само хора, но и дарения. Само за няколко минути идват голяма количка детски храни, чувал с бебешки играчки и кашон с бебешки пюрета. Всички те отиват в складовете, а след това се сортират и описват, за да може бързо да бъдат раздадени на хората, които имат нужда от тях.
Внася ги 18-годишният Иван. Той е от черноморския пристанищен град Одеса и е тръгнал след началото на войната. Връстниците му не могат да напуснат страната, защото подлежат на мобилизация. Но той има здравословни проблеми и затова му е разрешено да замине. Пътувал е до България от Румъния. Дошъл е тук, защото има роднини. Сега си търси работа, но междувременно помага в ситуационния център.
Подобна е историята на Елена. Тя е от град Днипро (Днепър) в Централна Украйна. Пристигнала е в България с дъщеря си. Избрали са България заради близостта на българския език с руския и украинския.
“Аз нямах кой знае какво намерение да си тръгвам, но дъщеря ми тежко го преживяваше”, разказва 53-годишната Елена. “Спеше облечена, [...] стана ясно, че ѝ се отразява психически. По едно време ми каза: “Трябва да се махна оттук, тръгвам, ще дойдеш ли с мен?” И аз казах да.”
Много от тях чувстват вина, ако са оставили някой близък там.Елена
Първата работа на Елена след пристигането в България е да провери къде може да помага. Тя е психолог и сега предлага безплатно помощ на другите бежанци в центъра.
“Сега е такова време, че хората просто искат да имат някого до себе си, аз им казвам, че тук могат да намерят опора”, казва Елена. “Много от тях чувстват вина, ако са оставили някой близък там, а са дошли тук с друг близък човек.”
“Губим време сега”
Повечето хора, с които говорим, са убедени, че скоро ще се върнат в домовете си в Украйна. Дори тези от най-тежко засегнатите населени места, които са почти изцяло разрушени. Доброволците разказват, че някои бежанци искат да се върнат веднага, независимо че в страната им войната продължава.
“По-голяма част от хората мислят, че ще се върнат вкъщи след две седмици”, казва Андрей Николов, основател на ситуационния център. “Виждаме, че това продължава вече повече от месец и не знаем още колко [ще продължи]. Според мен някои няма да видят отново съпрузите си, домовете си, приятелите си.”
По-голяма част от хората мислят, че ще се върнат вкъщи след две седмици.Андрей Николов
Затова центърът цели да помогне на украинците, бягащи от войната, не само с храна и консумативи.
“Нашата основна цел е да интегрираме хората на пазара на труда – или да си намерят работа, да получават заплата и да си плащат данъците, или да започнат свой бизнес”, казва Андрей.
Той се мести от Одеса в София през 2014 г., а в Украйна са останали всичките му приятели от училище и университета.
“Аз лично имам няколко души, които вече са мъртви, бяха убити. Това е огромен кошмар. Но се случва. Аз правя всичко това и за себе си, защото ми помага да оцелея. Ако само гледам новините, не знам как бих се справил.”
Той поставя началото на ситуационния център в офиса на своята фирма още в първите дни след началото на войната.
“Започнах да помагам на приятелите си. [...] И осъзнах, че има много проблеми”, разказва Андрей. “След това се замислих, че мога да помогна и на някой друг. И просто публикувах пост във фейсбук [...] и така започна всичко.”
Организацията бързо се разраства и затова има нужда от по-голямо пространство. Осигурява го конкурентът му в бизнеса - СофтУни. Сега центърът се намира в неговата сграда. Там десетките доброволци помагат украинските бежанци да започнат да се приспособяват към новия си живот.
Ситуационният център не работи с помощ от държавата. Но според Андрей властите трябва да се приспособят и да реагират по-добре на бежанската вълна. Той вижда проблеми в административните процедури, в комуникацията между институциите и хората и дори в комуникацията между самите институции.
“Очакваме 500 000 души за 3-4 месеца – все едно цял Пловдив да се премести в нова държава, без [хората] да говорят езика”, казва той. “За съжаление нямаме много време. Губим време сега. И очакваме проблемите да стават повече.”
