Съдебно дело в жестоки времена. Всички дават показания срещу всички. След смъртта им историята на взаимното предателство е укрита от държавата, а всеки участник е обявен за герой. Минават 80 години и потуленото излиза наяве.
Става дума за нови открития по делото „Вапцаров“. Разказани са в книга, която на 1 декември ще излезе в издателство „Жанет 45“: „Оловна тишина. История на един разстрел“. Авторката ѝ е Ивайла Александрова, която 9 години работи върху книгата. Резултатът е 770 страници в жанра на документалния роман.
Заедно с книгата идва поне една голяма новина: в големия процес от 1942 г., довел до смъртта на поета и на още петима комунисти, предателят не е един, както десетилетия наред се твърди. И двама не са. Не може да се твърди, че за разстрела на Вапцаров е виновна Елисавета Багряна или царят, както допускат много хора.
„Всеки предава абсолютно всеки“, каза Ивайла Александрова за Свободна Европа. Тя стига до този извод след като изучава показанията на подсъдимите и новооткритите документи, които от години се търсят от изследователите. А тя ги е намерила.
Но какво толкова може да има в това откритие за повсеместно предателство, извършено преди цели 80 години?
Вапцаров след смъртта
Приживе Никола Вапцаров има само една издадена книга – „Моторни песни“.
Георги Господинов за "Моторни песни"
Самата книга излиза с един заем, който Бойка Вапцарова тегли от банката - „Помогни си сам“, така се казва заемът - от Спомагателна каса. Няма издателство. Всъщност тази стихосбирка се печата в една печатница на „Калоян“, излиза в 1500 бройки, като по-голямата част от тях са подарени и раздадени.
Вапцаров е осъден на смърт по дело № 585, изучавано в учебниците като процес срещу Централния комитет на БРП (к), както тогава се казва комунистическата партия. Сред обвиняемите, които са общо 60 души, има хора от ръководството на партията. Издадени са 12 смъртни присъди, но шестима от осъдените са "в отсъствие".
Вапцаров е един от другите шестима, чиято присъда е изпълнена на 23 юли 1942 г.
Само две години по-късно, на 9 септември 1944 г. комунистическата партия идва на власт. И какво прави още на втория ден?
Откъс от "Оловна тишина"
Веднага след деветосептемврийската победа, още на 11 септември 1944 г., дело No585 е засекретено. Разсекретено е чак в 2011 г.
Седемдесетгодишно засядане и амнезия. Защо тези преживявания в истинския им вид е трябвало да бъдат скрити?
Ивайла Александрова има няколко отговора на този въпрос, но основният е този – скрити са, за да се прикрие предателството и да продължи процесът по героизирането на всички участници, който е започнал веднага след разстрела.
В книгата за първи път се публикуват и неизвестни досега показания на Вапцаров от устните му разпити.
Публикуват се и откъси от показанията пред полицията на други ареестувани, в които всеки дава сведения срещу всеки – с дати, часове, места, шифри, псевдоними, прякори, подривни действия, партийни задачи, получени пари, пренесени експлозиви. Дегероизирани чрез собствените им думи.
Показания „срещу всеки“ означава и „срещу себе си“. Така пише Вапцаров – не само срещу приятели и познати, но и с думи, с които сам се изпраща на смърт. Текстът в обвинителния акт срещу него е изграден само на основата на личните му показания.
Из показанията на Никола Вапцаров
"Стигнахме в покрайнините на града, мисля че беше последната спирка на трамвай No4. Слезнахме и взехме две сандъчета... Моето сандъче тежеше към 20 килограма. Влезохме в една двуетажна къща... Пропуснах да кажа, че вътре имаше и един 30 годишен мъж. Стоян разтвори едното съндъче. Вътре имаше 3 или 4 парчета, които приличаха на черен хлеб. Отдоле под тех имаше люспеста материя прилична на нафталин... Тогава ни каза, че в сандъчетата имало тротил".
Докато властите готвят смъртоносно дело срещу десетки комунисти, самата комунистическа партия организира срещу своите хора паралелен процес – морален. Това става в самия затвор, докато един от лидерите на партията - Трайчо Костов - контролира останалите.
Арестуваните Антон Иванов, Никола Вапцаров, Петър Богданов, Атанас Романов, Георги Минчев - дават и писмени обяснения пред ЦК на комунистическата партия за това как са се озовали зад решетките и как се държат там, кого предават.
Сведенията им напускат затвора чрез адвокат. В „Оловна тишина“ за първи път се публикуват тези обяснения.
Книгата разказва и за самата епоха, без която разбирането на този разстрел е невъзможно – за Втората световна, за съюза на България с нацистка Германия, за изтезанията в Дирекцията на полицията, за Москва и Коминтерна, които изпращат в България свои агенти, планират атентати, преврати и превземане на страната.
Разказът се движи по спомени на участници в събитията и откритите архивни материали. Нищо чудно, че работата по книгата отнема 9 години. Някъде в тях авторката попада на непубликувани документи, организира експертиза на почерка на Вапцаров, за да се увери, че текстът е негов, намира специалисти по криптография, които да разчетат шифрирани бележки на поета.
И покрай целия устрем да опише делото минута по минута открива оригинала на още едно стихотворение на Вапцаров, писано в затвора. Досега се смяташе, че са две – „Предсмъртно“ и „Прощално“, но преди тях, по време на разпит, е написано още и „Хроника“.
За авторката
Предишната книга на Ивайла Александрова е за трагичната участ на Райко Алексиев - „Горещо червено“ (2008), която спечели наградите „Елиас Канети“ и „Хеликон“, както и наградата на Съюза на журналистите. Тя също е работена 9 години.
Предшественик на сегашната ѝ книга за Вапцаров е документален филм по неин сценарий - „Пет разказа за един разстрел“ (2013) на режисьора Костадин Бонев. Филмът спечели „Златен ритон“.
Ивайла Александрова е завършила журналистика и кинокритика в София. След дълги години пред микрофона на БНР, сега вече прави само исторически разследвания на свободна практика.
