Преминава поредната кандидатстудентска кампания. Поради пандемията от COVID-19 приемът в родните университети се осъществява основно по оценки от матури. Липсват каквито и да било белези от предишната кандидатстудентска треска. Отдавна останаха в миналото тълпите от млади хора и родители, трупащи се в определените за входни изпити дни пред висшите училища или пред „стената на плача“ с резултатите. Кандидатстванията по български език и литература, както и изпитът по „История на България“, вече не предизвикват онази едва ли не общонационална психоза, която добре познаваме от близкото минало.
Заветното място в университета
Всъщност мотивите на самото обявяване на изпита по „История на България“ като съдбоносен за отсяването сред зрелостниците на бъдещите добри юристи никога не са ми били твърде ясни. Ала това от години имаше своите последици за преподавателите по история и изграждаше у тях определено самочувствие, усещане за особена каста, специфичен манталитет и идентичност.
Специални кандидатстудентски курсове, които в тежките години на Прехода ставаха добри източници на допълнителни доходи.
Тъй като изпитът по „История на България“ ставаше съдбоносен за мнозина зрелостници, това предоставяше възможност на университетските историци да организират специални кандидатстудентски курсове, които в тежките години на Прехода ставаха добри източници на допълнителни доходи. Като резултат година след година един втвърден и застинал разказ, наречен „История на България“, започваше да изглежда на историческата колегия в страната като най-естественото нещо на света и да се набива в главите на подрастващите. След това, поради механизмите на житейска реализация, се формираха историческите знания за дълги години напред на елита на нацията, на политическата класа.
Най-големият "бисер"
Най-общо този разказ гласи така: През ранното средновековие на територията на трите класически провинции от античността – Мизия, Тракия и Македония - се заселват „славяните от българската група“. Пристигат и (пра) българите, които създават Дунавска България. Териториалното й разширение през IX и X век очертава „българските земи“, върху които тогава се образува „средновековната българска народност“.
Въпреки териториалните, политическите и културните промени през следващите столетия, „българската народност“ има своя „единна история“. Тя има непрекъснато съществуване и в целия период от XIV до XIX в. в рамките на Османската империя, независимо от липсата на самостоятелно политическо битие и твърде съмнителното усещане за общност. По този начин „народността“ достига до времето на „Българското възраждане“, което завършва с окончателното формиране завинаги на „българската нация“.
И всичко щеше да бъде прекрасно, ако още като минеш границата оттатък Осогово, не чуваш друга история. И не само - в Пирот пък ти разказват някаква трета. И на двете места, без да ги е еня за горния разказ. Ето защо винаги ми е била забавна настървеността, с която колеги историци изваждаха и по време на комунизма, и в годините на прехода т. нар. „кандидатстудентски бисери“. Та нали най-големите и най-опустошителни за съзнанието на подрастващите са именно „бисерите“ от самите учебници по история за училището, на които те или техни колеги са автори. Kaкъв по-голям бисер от горната приказка, често ненамираща никакво емпирично потвърждение?
„Така правехме в София!“
Като дългогодишен проверител на кандидатстудентски теми в извънстоличен университет си спомням как първоначално проверките вървяха нормално. После станалият пожизнен председател на тамошната кандидатстудентска комисия за провеждане на изпита по „История на България“ Йордан Шопов ни обясняваше как проверките ще започнат чак на другия ден следобед. За какво ли му беше необходимо това денонощие?
Жепейците международно имали споразумение да ползват привилегия за безплатно пътуване, та ние защо да не се подкрепяме колегиално.
После пък нямаше как да не се забележи, че определени двойки проверяващи си вървяха в пакет с години. Тук-там се чуваше шептене, предизвикващо дълбоки съмнения за запазването на анонимността. Когато отправяхме упреци към шефа Йордан Шопов, той първо казваше, че не е вярно и всичко е наред. Ала постепенно тръгнаха и други оправдания. Жепейците международно имали споразумение да ползват привилегия за безплатно пътуване, та ние защо да не се подкрепяме колегиално. Накрая дойде и простата легитимация на вършеното, която звучеше: „Така правехме и в София!“ (разбирай в Историческия факултет на Софийския университет).
Моделът се оказа наистина изкован първоначално там. В спомените си Илчо Димитров плахо повдига завесата върху това явление: „В първите години не бе се случвало да се занимаваме с ходатайства, да се ровим из листата, та по почерк или по текста да се открие нечий близък. Но постепенно се яви и това. Не зная как и кога точно стана, но мисля, че съвпадна с времето, когато се взеха мерки за „опазване на тайната“ – събраха ни в една аудитория, заключваха работите и т.н. Парадоксът е, че тъкмо мерките за сигурност подсещаха за възможността да се нарушава анонимния характер на конкурса. По едно време усетих, че привикват в канцелариите някои от преглеждащите. Разбирахме, че са разкрити анонимните писмени работи на деца на „отговорни другари“ – слабите оценки се повишаваха на отлични.“
Ако към тези си признания, свързани с работите на децата на „отговорни другари“, Илчо Димитров беше прибавил и случаите с „наши деца“ или „деца на колеги“, картината вероятно щеше да е по-пълна и по-близка до истината. Лошото е, че за подобни признания остават обикновено спомените, когато замесените в нередностите са вече или покойници, или старци, престанали да пречат на когото и да било.
Курсовете, ключовите думи и „нашите хора“
Залозите на едновремешното кандидатстване превръщаха в своеобразна корупционна институция и канидатстудентските курсове. Тук конфликтът на интереси бе очевиден, но никой не си мръдна пръста от Министерството на образованието и науката да го предотврати. От годините си спомням видимо ключовия израз за разпознаване на кандидатстудентите, посещавали определени курсове. Например, за дадени теми явно безпогрешното разпознаване на посещавалия „нашия курс“ ставаше със споменаване как въпросът е бил разгледан „още от Блазиус Клайнер“. В други случаи не бе излишно зрелостникът, мечтаещ да стане юрист, да знае, че обикновено се говори за три периода на Възраждането, но „според Пламен Митев Възраждането се дели на пет периода“.
Спомням си преди петнадесетина години, когато катедрата по „История на България“ при Историческия факултет на Софийския университет обсъждаше три варианта за провеждането на кандидатстудентския изпит. Попитах колега: „Има ли от трите варианта такъв, при който да не е необходимо кандидатстудентът да ходи на курсове?“ Явно неслучайно получих категоричен отговор, че подобен вариант не се обсъжда.
Общите ни срамни „тайни“
Тези действия създават един видимо паралелен свят на голямата корупция по високите етажи на властта. Просто образованието е само „постното дробче“ (с някои европари напоследък вече не чак толкова постно). Оказа се, че се изграждат по този начин и стабилни професионални идентичности, които са по-силни от всякакви правила и експертски критерии. Когато преди малко повече от десет години протестирах открито срещу опити за увековечаване на Йордан Шопов с аудитория на негово име се оказа, че има дълбока ценностна идентичност между него и представители от моето поколение в Историческия факултет на Софийския университет.
Видимо те вече се идентифицираха със споменатите корупционни практики и ги бяха превърнали в гилдийна гордост. Оттам и смайващата всеотдайност, проявена тогава във форума на електронното историческо списание „Анамнеза“ от Костадин Грозев и Валери Колев в отбраната на Йордан Шопов. Неслучайно забавили, но не забравили, след време колегията направи нужното, за да принуди модератора на форума, допуснал дискусионното поле, да бъде принуден да напусне университета.
Този феномен е обяснен отдавна в научната литература и най-вече в полето на културната антропология. Разглеждайки въпроса за идентичностите, американският антрополог Майкъл Хърцфелд въведе понятието „културна интимност“. „Културната интимност” е зона на вътрешно за индивида знание, където членовете на дадена общност от хора се разпознават, използвайки повече присъщите си недостатъци, слаби места, общи извършени подлости и нарушения, вместо идеализирания си колективен образ. Заедно с това твърде често „културната интимност” се състои от „това, което всеки знае”, от онова недопустимо и неприемливо знание пред съда на официално прокламираната норма. Следователно, това са лошите неща, негативните гилдийни практики, срамните тайни на една професионална група, общност, колектив, институции.
Защо е важно това да се припомни
През последните години вече няма такова блъскане на входа на университетите. Повечето от тях дори са тръгнали сами да си търсят студентите. И както моделът, изграден от Ахмед Доган в цялата ни държава, е някакво възмездие за „Възродителния процес“ и обществената несъпричастност на мнозинството българи със страданието и мъката на техните съграждани турци, така и изпразнените от студенти аудитории през последните години можем да привидим като същото възмездие за дългогодишните опорочени кандидатстудентски кампании, когато все още българите учеха само или пребладаващо в България. При създадените възможности с Интернет и отварянето на границите възможностите за подобна корупция първо намаляваха, та дори и изчезнаха.
Но през последната година се заговори, че много млади хора заради коронавируса оставали в България и е налице известна тенденция към покачване на кандидатстването в родните университети. Дали пък не се създават условия за ново разгръщане на гилдийната корупция около изпита по „История на България“? Още по-редно е да се запитаме това във време на протестите, когато сме тръгнали да борим корупцията по високите етажи, родила се в среда, която не вижда нищо нередно в корупцията на ниските. Едната съществува, защото първо я има другата.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
