Микеланджело Антониони - любов преди финалните надписи

Докато гледат филми на Микеланджело Антониони, мнозина настръхват – разбират ли нещо и има ли изобщо нещо за разбиране в тях.

Е, сам маестрото казва, че във филмите му няма смисъл, освен онзи, който зрителят влага. Но проблемът е как с думи да се представи темата за великата тишина, централна за цялото му творчество.

„Това звучи, сякаш някой пуска радиото или прави запис” – казва пианистът Хърби Хенкок за музиката си към филма „Фотоувеличение”. Лентата е безспорният шедьовър на Антониони, който се нрави не само на критиката и на публиката, но и на великия швед Ингмар Бергман, според когото почти всички останали филми на италианския майстор са отегчителни.

Трябва да си Бергман, за да го кажеш, без да се притесняваш какви ги дрънкаш. И да си Господ, за да измислиш иронията Бергман и Антониони да умрат в един и същи ден – 30 юли 2007. Но и нищо чудно, че именно така Господ даде знак за края на голямата епоха на режисьорското кино. Не му е за пръв път - около четири века по-рано, на 23 април 1616, той уби едновременно гениите на словото Шекспир и Сервантес, само за да ни покаже къде точно свършва Ренесансът.

„Фотоувеличение” разработва темите, които наистина ме интересуваха тогава - отношението между реалността и нейните проявления. Смятам, че това е моят най-дълбок филм, свързан с тази мания. Всъщност онова, което наистина ме интересува в правенето на кино, са експериментите с формата и съдържанието едновременно” – казва маестрото. В основата на сценария е „Лигите на дявола”, разказ на Хулио Кортасар, с който филмът няма нищо общо.

Но това няма значение.

„Няма значение” – казва Антониони на актрисата, която го пита дали актьорът, с когото има любовна сцена във филма, е неин съпруг или любовник. Няма значение. И няма значение дали фотографът Томас наистина снима в парка мъж с пистолет, насочен срещу друг мъж, когото после, върнал се да провери, намира мъртъв. Няма значение, важното е дали онова, което мислим, че преживяваме, онова, което чувстваме, че преживяваме и онова, което преживяваме в действителност, са едно и също нещо.

Българският превод на заглавието - „Фотоувеличение”, не дава пълна представа за смисловата му натовареност. Оригиналът - Blow up, е с много по-широк обхват, ползва се за фотографска светкавица, за изстрел, за оргазъм – все значими пластове от филма. В края на краищата, blow up носи връзка и с взривната представа за реалност, с която е изпълнена финалната сцена и която избухва у зрителя.

Пак в парка, Томас вижда не само, че труп липсва, но и среща мимове, които играят тенис. Играят тържествено, но без топка. Топката зрителят само чува като пулс на сърце, застанало пред загадките на света.

Творбите на италианския майстор са изградени по схема, която в Холивуд не понасят. Филмите уж започват с история, но щом се събудиш от хипнозата, разбираш, че история няма. Има само усещане за докоснат смисъл, без реалния докоснат смисъл.

Микеланджело Антониони е роден във Ферара и цял живот се занимава с кино. С документалния „Хората от По” открива италианския неореализъм две години преди италианският неореализъм да открие себе си.

Първия си игрален филм снима през 1950, когато е на 38, а последния – „Отвъд облаците”, през 1995, когато е на 83. Но и вселенската игра на цифри няма значение. Важното е, че накрая, след голямото прекъсване заради инсулта, почти парализиран и ням, той снима още. До смърт.

Една от идеите на Микеланджело Антониони по темата какво да правим изобщо, е да правим любов. Не само любов вместо война, не само любов вместо пари, а любов като форма на живот, като непрекъсната изненада от живота, преди да текнат финалните надписи.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.