Mиналата седмица, като финал на регионалния проект „Кой пръв започна?“, Центърът за културна деконтаминация в Белград излезе с декларация, озаглавена „В защита на историята“. Документът е подписан от над 470 историци, академични лица, писатели, личности от обществения, политически и културния живот на държавите, възникнали с разпадането на бивша Югославия.
Декларацията е резултат от тригодишен проект, развивал се между 2017 и 2020 г. от белградската неправителствена организация „К.Р.О.К.О.Д.И.Л.“ (Книжевно, регионално, собирање (окупљање на сръбски) кое ја отстранува досадата и летаргијата).
В неговите рамки историци от Словения, Хърватия, Сърбия, Черна гора и Северна Македония обсъждаха злоупотребата с миналото за политически цели, както и ревизионистичното отношение към историята в отделните държави. Сред участниците личаха познати имена в професионалите среди на историците като Дубравка Стоянович, Божо Репе, Твърдко Яковина, Хусния Камберович, Аднан Прекич, Миливой Бешлин, Петър Тодоров (последният член от страна на Скопие и на смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси), Флориан Бибер, Александър Хемон, Иво Голдщайн и др.
Самата историческа наука беше използвана психологически за обосновка на войните през 90-те
Инициаторите на проекта са си давали сметка, че всички държави имат свои политики на историята, но в югославския случай националистическите идеологии и войните при разпадането на федерацията доведоха до това злоупотребата с миналото в този случай да е особено изразена. Самата историческа наука беше използвана психологически за обосновка на войните през 90-те, а и след тях възникналите национални държави продължаваха да експлоатират националистическите страсти.
Различни годишнини и юбилеи се използваха с цел националистическа мобилизация и затвърждаване на авторитарните режими в региона. Липсва все още разбиране за „чуждите“ жертви, както и желание всяка държава от дистанцията на времето да застане лице в лице със собствените си приноси и отговорност за военните конфликти от 90-те. Отделните народи, в резултат от историческия наратив в училище и в медиите, се изживяват като вечна жертва на „другите“.
Ето защо проектът си поставя за цел да създаде условия за исторически и междукултурен диалог, както и да изгради наднационална мрежа от историци, писатели, журналисти, студенти и представители на по-широката публика от отделните държави, която да работи за надмогване на историческите спорове и изграждане на разбиране към историческите разкази на Другия. В този смисъл, македонски участници в проекта изтъкнаха, че залегналите положения в документа са важни и с оглед на историческите спорове с България и Гърция.
Десет принципа в отбрана на историята
В Декларацията са залегнали десет принципа. Според тях историята е наука, която е динамична дисциплина, с критично мислене, мултиперспективна, цялостна, наднационална, контекстуална, рационална, свободна и отговорна. И тъй като тези принципи звучат прекалено общо, всички те са и разтълкувани накратко в документа. С изтъкването, че историята е наука, подписалите декларацията подчертават, че тя не може да бъде плод на произволно мислене, а трябва да се основава единствено на исторически извори, на прецизни и проверени факти, на техния анализ и синтез.
Историята е дисциплина, осигуряваща пространство за критично мислене, а не просто средство за засилване на националните чувства
Историята е динамична и се развива, достигайки непрекъснато до нови знания, извори, които могат да доведат в резултат от нови изследвеания и до преразглеждане на предишни възгледи. Авторите обаче държат да подчертаят разликата между тази ревизия и манипулирането на самите факти със задна дата поради политически съображения. Застъпва се и позицията, че историята е дисциплина, осигуряваща пространство за критично мислене, а не просто средство за засилване на националните чувства, за градене на идентичност чрез разпространяване на стереотипи и предразсъдъци.
Особено важен е принципът за мултиперспективност, който нормализира различните тълкувания на фактите, без да насърчава обаче произвола, релативизацията или криенето им, както става често. Принципът за цялостния характер на историята насърчава изследването на всички периоди, народи, обществени групи и движения, без тяхното скриване заради моментна политическа конюнктура. Историята е на практика наднационална и преобладаването на националните истории в отделните държави единствено скрива миналата реалност на преплетеност и взаимни контакти.
Тъй като историята е и контекстуална, затварянето в тесните рамки на малък проблем е манипулация с историческата наука. Принципът за рационалния характер на историята пък иска да я освободи от функциите, които изпълнява в отделните държави да бъде мит, догма, идеология или просто емоция. Отстоява се и свободата на историческото изследване и познание, като тя се противоспоставя на политическите, идеологически, верски и икономически натиски, на деленето на историците на „патриоти“ и „предатели“. И последно, принципът на отговорността е насочен срещу премълчаването на факти от миналото или дописване на онова, което не се е случило с цел създаване на фалшива представа за настоящето ни.
Факти, а не подпалване на националистически страсти
С Декларацията в защита на историята се настоява за откриване на нови исторически извори, ново тълкуване на вече познати извори, възприемане на нови методологии и парадигми в историческите изследвания, постоянно преразглеждане и реконтекстуализация на материала. Изисква се историците да се придържат към фактите и най-восоките стандарти в прилагането на научни историографски методи. Настоява се политическите елити в отделните държави да преустановят злоупотребите с миналото, както и да използват историци и интелектуалци, които единствено подпалват националистически страсти. Апелира се към парламентите да престанат да излизат с документи, с които налагат „историческа истина“.
Министерствата, отговорни за науката, да финансират изследвания, включително и на неудобни теми от собствената история
От съдебната власт се изисква да се придържа към установените исторически факти и да не допринася за създаване на псевдоистория чрез реабилитация на колаборационисти от Втората световна война и участници във военни престъпления от 90-те.
Подписалите настояват министерствата, отговорни за науката, да финансират изследвания, включително и на неудобни теми от собствената история, както и съвместни проекти със съседни държави, които единствено биха дали живот на споменатия вече мултиперспективен подход. Заедно с това се апелира към министерствата на образованието да не превръщат преподаването на историята в училище единствено в средство за формиране на национална идентичност и разпространение на омраза, а да възпитават критично мислене сред младите, без теми табута, като насърчат и размяна на преподаватели в средното и висшето образование.
Настоява се министерствата на културата и институциите, които се занимават с паметта за миналото, да преустановят изграждането на паметници и музеи на лица и организации, които са разпространявали омраза и извършвали престъпления.
Когато се занимават с миналото, медиите да не използват параисторици или историци, които утвърждават нетолерантност към съседа, антагонистична политика, премълчаване на факти. Местните власти да преустановят именуването на обекти на личности, които през Втората световна война или през последните войни са ширели етническа омраза и антисемитизъм, извършвали са военни престъпления. Самите учители по история да следят новите методи за изучаване на миналото, да насърчават критично мислене у учениците си, с което да създават от тях антиавторотарни нагласи и да се борят с чувството за национална изключителност.
Първите коментари
След публичното огласяване на декларацията се появиха и първите коментари. В югозападната ни съседка режисьорът Наум Пановски обвини македонците, подписали декларацията, че са оставили в нея страната да присъства с името „Северна Македония“. Македонският историк и културолог Славчо Ковилоски пък смело обяви, че поставените въпроси в декларацията изобщо не се отнасят за Македония, а само за нейните съседи.
Особено остро реагира Ковилоски на понятието „наднационална“ история, защото както бил казал още Пърличев „ние прво треба да се осознаеме себе си.“ Не много добър пример, тъй като именно твърде изразеният на моменти охридски партикуларизъм на Пърличев, македонското му регионално чувство, но и многократно изразяванета му българска идентичност, по-скоро потвърждават именно позициите, изразени в декларацията.
Появиха се и мнения, че чрез софистицирана реторика декларацията се опитва - изтъквайки опасността от изтриване на ясните морални координати и загубата на границата между фашизма и антифашизма, - да затвърди на практика постановки на югославската комунистическа историография от миналото, след като им наметне някаква нова либерална и европейска дреха.
Подобна опасност, разбира се, съществува, ала само и единствено, ако позицията срещу „историческия ревизионизъм“ се вземе сама за себе си и изолирана от другите принципи, както и без задълбочените изследвания от последните десетилетия в световната историография върху фашизма и фашизмите.
Разбира се, авангардният характер на документа е вън от съмнение. Той определено надмогва разбиранията и ценностната система на мнозина балкански историци. Четейки го дори се питах как ли би реагирал един школуван в българските институции за подоготовка на исторически кадри и извършване на исторически изследвания историк на постановките в него. Или пък служител на бългасрското Министерство на образованието и науката. Всъщност, много от залегналите положения биха били изключитено полезни ако се приложат в работата и на смесената българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси. Но документът е вече факт и предизвикателството е отправено.
