Как и защо последните станаха първи в овладяването на епидемията от COVID-19

„Никое правителство няма правото да пречи на друго правителство да се съревновава в предлагането на сигурност или да изисква търсещите сигурност да се обръщат само към самото него, за да я получат.“

Густав дьо Молинари, 1849

Със сигурността винаги има някакви проблеми. Включително със здравната сигурност. Хората имат право да намират здраве където си поискат, включително в юрисдикциите на други държави, или сами да си го създават както намерят за добре.

След март 2020 г. и началото на пандемията от COVID-19 настъпи нещо като съревнование между страните по повод политиките в здравеопазването.

Какво е здравна сигурност

Световната здравна организация (СЗО) определя „здравна сигурност“ (докторски български) като „дейности, както проактивни, така и реактивни, за да бъде сведена до минимум опасността от остри обществени здравни събития, застрашаващи здравето на хората в и отвъд границите на отделните страни и региони“.

На основата на това определение, след няколко години работа от страна на Центъра за обществено здраве на Университета Джонс Хопкинс, Института за ядрена сигурност и списание Икономист, през октомври 2019 г. бе публикуван Глобален индекс на здравната сигурност – ГИЗС, изключително интересно четиво.

Индексът измерва тази сигурност според 34 индикатори, разпределени в шест категории: превенция (на патогени и рискове за здравето), откриване и отчетност (наблюдение на заплахите в реално време и споделяне на информация), бързина на действията, устойчивост на здравните системи, спазване на международните норми и „рискова среда“. Последната група индикатори е съставна - от областта на политическата, националната сигурност, политическата икономия и опазването на околната среда.

Този индекс изглеждаше толкова разумен, че почти никой не му обърна внимание. Освен частният статистически портал „Статиста“. Но през януари и февруари тази година списание Форбс и Световният икономически форум в Давос му обърнаха специално внимание.

Здравната сигурност преди COVID-19

ГИЗС подрежда по тези показатели 195 страни. България, заедно със страни като нея (например Полша, Румъния, Словакия, Унгария и Чехия) се наместват в горната третина на здравно добре осигурените страни. Но те са далеч след групата „най-добре подготвени за справяне с пандемия“ страни, където със съответния ранг са подредени по качества на сигурността САЩ, Великобритания, Холандия, Австралия, Канада, Тайланд, Южна Корея, Швеция, Дания, Финландия, Франция, Швейцария и Словения.

Ако сравним нашите страни със съседи от ЕС, ранговете в здравната сигурност са, или по-скоро бяха, както е посочено в таблицата

Класация според ГИЗС:

Тук изненада няма. Германия бе близо до най-добрите, България и Румъния са два пъти по-зле от Централна Европа (и пет пъти по-зле от Словения). Но не е ясно защо Словакия е по-близо до Румъния отколкото до Чехия. Между другото Грузия и Армения са на равнището на Чехия.

И след COVID-19

Както е ставало дума и преди, 2020-та година политизира медицината и превърна политиката в медицина. И обърка класациите.

От групата на „най-добрите“ само Словения запази името си и бе първата страна в ЕС, която обяви край на пандемията на 14-ти май.

На 26-ти май положението след другите най-добри бе следното: Заемащите първото място в класацията според ГИЗС Съединени щати - 30.2 смъртни случая от COVID-19 на 100 хил. души, Великобритания (№ 2) - 55.64 на 100 хил. души, Нидерландия (№ 3) – 33.94, и Швейцария (№ 13) – 22.6 смъртни случая на 100 хиляди души. Франция и Швеция са представени в таблицата (по данни от 28 май).

Отчетена смъртност от COVID-19 на 100 хиляди жители – стари и нови страни членки на ЕС:

Източник European Centre for Disease Prevention and Control (ECDPC)

Възможните обяснения

Сравнението между двете таблици дава свобода на въображението. Може да се твърди, че правителствата са масажирали отчетността, че в смъртта прозира фактът, че тя е Божа работа, че географското положение, гъстотата на населението или хранителните и питейни традиции са решили изхода от пандемията. Нека все пак видим какво е известно.

Смята се, че двустепенната здравна система (т.е. публично плюс частно, или частно-финансирано здравеопазване) е в основата на здравната сигурност. В „нова“ Европа частният етаж на системата е сравнително нов – от 20-ина години.

Но има страни като Грузия, където почти няма публичен етаж в здравеопазването отвъд спешната помощ, нямат дори здравна каса. Там, пак по данни от 28 май, смъртността от COVID-19 е 3.1 на сто хиляди души. И няма държавни стимули да се манипулира отчетността.

Бизнес инсайдър, Юроактив, Гардиън, Уолстрийт джърнал, Файненшъл таймс и Ню Йорк таймс още в средата на април забелязаха доброто представяне на „нова“ Европа и го обясниха с ранната карантина и послушанието на населението. Друго, посочено от тях (и често споделяно от медици в нашите страни) обяснение, е ваксинацията от началото на 50-те години. Третият фактор е финансирането. Убеждението е, че системите на Чехия, Полша и Словакия са добре финансирани, докато в останалите страни това не е така.

„Плащанията от джоба“ (ПОД) в тази система се смятат за показател за нейното качество. И съответно за измерител на здравната сигурност - колкото повече ПОД, толкова по-зле. У нас това дава повод да се настоява за „повече държава“. През април 2019 г. СЗО – Европа също алармира общественото мнение по повод ПОД, посочвайки, че заради тях „между 1% и 17% от домакинствата изпитват катастрофални разходи за здраве, което може да означава, че вече не могат да си позволят да задоволят други основни нужди като храна, жилища и отопление“.

Последна статистиката за ПОД на Евростат в страните, които сравняват тук, е за периода 2012-2017 г. и дава следната картина:

• Само Чехия с ПОД средно около 14% от всички плащания за здраве е близо до ниските дялове на ПОД в „стара“ Европа (Франция - под 10%, Германия - 14%, Люксембург - около 11%, Швеция и Великобритания - 15% средно за периода);
• От новите страни членки Естония, Словения и Хърватия са много подобни на тази „стара“ Европа; Литва прилича на средиземноморските страни, където ПОД доста надвишават 30% от здравните плащания;
• Всички останали страни, с изключение на България, са между 20 и 30% от плащанията за медицински услуги: Румъния - 21% (подобрена от 23% в началото на периода); Полша - 23% (средно); Унгария - 27% през 2017 г. (намаление от приблизително 30% през 2012 г.); Словакия - подобрена от 23% преди 2014 г. на 18,5% през 2017;
• Изглежда, че нивата на ПОД в Централна Европа се доближават до нивото на Австрия (със средно 19% за периода), Финландия и Ирландия;
• България е далеч от това ниво с 47% ПОД през последните десет години; на нея прилича само Латвия с 40% средно за периода.

Според ГИЗС бързината на действията при пандемия донякъде зависи и от броя на леглата в болниците на 1000 души от населението. Тази статистика също е от 2017 г. Според нея:

• Лидер е България с 616.8 легла; Германия я следва с 601,5 легла;
• Румъния (с 525.3 легла), Словакия (490.7 легла), Полша (485.1 легла) и Унгария с 427.1 легла са някъде в средата на групата нови членове на ЕС;
• Най-ниският брой легла е в Чехия – 410.9 легла, но и тя е значително по-добре от средния брой легла на 1000 души в ЕС – 372.2 легла.

Голямата картина

Въпреки всички „недостатъци“ на здравеопазването, във всички страни от тази част на Европа след 1991 г. продължителността на живота непрекъснато и нетривиално бързо се подобрява. Като преди това, от 1960 до 1990 г., тя остава на почти едно и също ниво и изостава значително в сравнение с Австрия и Германия. (В България през 1996 и 1997 г. този показател се връща до нивото от 1960 г.)

Една от причините за това развитие е намаляването на общата смъртност и на тази от заразни болести в тези страни (общо 3.5-4 пъти в сравнение с 1990 г.)

Отчитайки тези факти, може да се предположи защо „последните“ от първенците по ГИЗС се оказаха първи.

• Няма значение дали се „плаща от джоба“ или през държавни каси или частно по друг формален начин, по-добре е да се плаща за здраве, отколкото обратното. (В България ПОД са на това равнище, заради привилегиите на НЗОК.)
• Статистиката на общите (частни + публични) плащания в страните от „нова“ Европа показва, че те са почти еднакви на човек от населението (при отчитане на общото равнище на доходите).
• Принципът „да не си богат не е съвсем здравословно“ не е напълно валиден. Тези страни са по-бедни и като цяло, и поотделно от „стара“ Европа.
• Недоразвитостта на здравната система (броят на леглата не непременно означава качество на болниците) също донякъде помага. Заедно донякъде с конформизма на населението.

Очевидно и общото наблюдение на Молинари за сигурността е валидно тук и за здравната сигурност - никой, дори и правителството не може да ти забрани да я търсиш, както намериш за добре.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.