Стратегията на Запада в Украйна. А има ли такава?

Войната в Украйна навлиза в нова фаза. От една страна, на фронта, където се очертава дълга война. От друга, в представите, намеренията и, в крайна сметка, стратегическите схеми на западния свят. В момента и през следващите месеци те ще бъдат поставени на изпитание.

Още през април-юли 2022 г. в аналитични среди главно в САЩ се повдигна въпросът: какви са крайните цели на САЩ? И оттук, каква стратегия следва администрацията на Джо Байдън? Въпросите са валидни и за европейските държави. Но за САЩ са критични, тъй като става дума за значителни разходи по ангажимент отвъд океана.

Може ли помощта да е цел?

Целта не може да се свежда до подпомагане на Украйна. Това е средство към цел. Наглед може да не е така, тъй като разногласията обикновено са за и против помощ. Помощта обаче е самоцелна само в хуманитарни акции.

С Украйна ангажиментът нараства и трябва да бъде обоснован през сериозно обоснована цел. Тя трябва да се извежда с аргументи далеч отвъд моралната оценка за престъпния акт на Русия.

Целта трябва да е легитимна, валидна, както по принцип (морално), така и за избирателя (вътрешнополитически); да допуска измеримост в отделни фази на постигането си; да е ясно дали, при какви условия и в какви граници търпи промени; да е реалистична с оглед ресурсите нужни за достигането си. И така нататък, следва редица от изисквания за рационално поставяне на цели.

Върху тях се разгъва стратегия, която отговаря на въпроса как да бъдат постигнати. Една стратегическа схема рядко се изпълнява според замисъла си. Но тя дава основни ориентири, без които върху полето на конкретните действия пада мъгла.

По кардиналния въпрос за Украйна и до днес този въпрос няма категоричен отговор. А става дума за война с дългосрочни рискове за реда и стабилността на европейския континент, който има склонност да подпалва световни войни.

Може да кажем, че искаме Украйна да победи. Това е неясно, защото думата „искаме“ не си е на мястото. Хората казват „искам да спечеля джакпота“ или „искам да съм вечно млад“. Това обаче не е „искане“, а фантазиране, мечтаене, бленуване и пр. Искането предполага собствено намерение, цел, въвличане, действия по постигане.

Действията досега се изразяват в подпомагане на Украйна. Но последната цел остава неизказана. Тя е по-скоро надежда, че с предоставената до еди кой си момент помощ Украйна ще победи. Един вид стискаме палци ей сега, може би с тази контраофанзива, Украйна да се справи. И следва неоправданото разочарование, че не става точно така. Има нещо неправдоподобно и дори наивно в тези колебания.

Реактивните решения на Запада

Свидетелство е динамиката на оказваната помощ. Вече година и половина военната помощ преминава от по-прости, традиционни оръжия към по-мощни, технологично по-сложни, за да стигне до касетъчни снаряди, боеприпаси с обеднен уран, а напоследък и до заявката на Дания и Нидерландия за предоставяне на 60 изтребителя F-16.

Примерът с F-16 е показателен. Защо сега? Защо не есента на 2022 г.? Защо не след година? На такива въпроси се отговаря с приблизителна яснота, ако имаш стратегическа рамка.

Цикличните скокове в помощта означават, че някакви сметки се правят без стратегически ориентир, който определя и графици, макар гъвкави. И добре артикулирана стратегия за войната няма.

Стратегията за Украйна (ако употребим тази дума) следва действията на фронта. А трябва да е обратното.

Решения за помощ и до днес са реактивни. Ефективна стратегия по този път трудно се изгражда. Управлението, казва Александър Хамилтън, трябва да е последователно и да е носител активно начало. В случая с Украйна не изглежда да е така. По-скоро правителствата са носители на реактивно начало.

Руският президент Владимир Путин има по-ясна стратегия и към момента може да е по-доволен, пребивавайки в своя имперски делириум. Той искаше да подчини Украйна; безумно, но ясно. Оказва се, че не може. Коригира целите си. Завзема източните области и главно територии по бреговете на Черно море. Сега иска да ги задържи. Те са достатъчни, за да се похвали с успех. Войските му се окопават, преминават в защита, задачата им е да задържат плячката. Престъпна схема, но доста рационална стратегия.

В тази ситуация най-решителна позиция имат Балтийските републики, Полша, Чехия. По-умерена е позицията на много по-богатите страни в Западна Европа. Най-несигурна дългосрочно е политиката на САЩ, поради падаща подкрепа и предстоящи избори. А зависимостта на войната от международни фактори е точно обратна. САЩ имат най-съществена роля, следват основни държави в Западна Европа, накрая страните от Източна Европа са с най-ограничени ресурси.

Разговорът за стратегическите цели е мъгляв и постоянно отлаган. Този разговор предстои и може да се окаже доста труден, предвид очертаващата се продължителност на войната. Но в него трябва да се постигне максимална яснота по въпроса какви рискове поема Западна Европа, ако не вдигне значително нивата на подкрепа за Украйна. Това предполага сценарии, преценка за вероятността им, след това проясняване на крайните цели.

Целите винаги са въпрос на политически избор. Той не зависи пряко от рационални оценки, а от избиратели, обществени нагласи, посоката на масовите страхове, местни политически кентаври (като дясно-левите партии в България) и т.н. Това означава, че различията между западните държави, дори при съгласие за оценка на дългосрочни рискове, ще останат. Но без такива оценки дори остава неясно какви са тези различия.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.