"Не си заключвахме вратите". Защо е мит, че в комунизма не е имало престъпност

На 6 октомври 1979 г. в 16.00 ч. в Централната дежурна част на софийската милиция постъпва сигнал за извършено жестоко убийство. В мазето на изоставена къща в София милиционерите намират окървавен и обезобразен труп на млада жена. Убита е с 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Дори следователите са потресени.

Тялото е на 19-годишно момиче с „леко“ поведение - такъв е изразът, използван в документите.

Това е само началото на серия убийства на жени. Петият труп буквално изплува на 16 април 1980 г. в малкото езеро на Западния парк в София.

Серийният убиец се оказва софиянец, на 23 години с инициали с Х. Б. Г. Първата му жертва е убита, защото го е заразила със сифилис. Той е извършил още много убийства, изнасилвания, побои, нападения, взломни кражби, грабежи. А няколко месеца е работил в системата на МВР.

Медиите, контролирани от управляващата тогава Българска комунистическа партия (БКП), не съобщават за този сериен убиец. Нито за серийния убиец от Розово през 8о-те години на миналия век, нито за задържания през август 1954 г. В. Х. В. на 26 години, който е признал за 512 изнасилвания.

Хората не научават много и за терористичните атаки във Варна и Пловдив на 30 август 1984 г., както и за атентатите в Буново, Сливен и Варна на 9 март 1985 г..

Изследването

В наши дни още се случва да чуваме фрази като тази: "Едно време живеехме по-сигурно, даже не си заключвахме вратите".

Всъщност истинската картина за престъпността по времето на комунизма (1944-1989 г.) се разминава драматично с разказите на съвременници от онова време.

За всичко това - в документи и статистически данни, разказва книгата на историка Стефан Иванов “От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989)”, издадена от "Сиела". Тя е историческо изследване, резултат от почти 5-годишен труд и работа предимно с архивите.

Оказва се, че убийствата тогава са били два пъти повече от сега, а престъпността е била по-висока, отколкото в Европа.

Документи срещу спомени и пропаганда

Изследването на Стефан Иванов, на което стъпва книгата му, продължава години в ровене из документи.

“[Книгата] се базира само на официална информация, регистрирана в рамките на Министерството на вътрешните работи, а над 90% от намерените данни се публикуват за първи път”, каза Иванов пред Свободна Европа.

Преди дни историкът д-р Стефан Иванов представи в София своето изследване „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“.

"Обществената памет и личните очаквания на хората много сериозно се разминава с действителната картина, която е описана в тези документи", каза Иванов.

В книгата има данни за това как се развиват престъпленията по години. От тях може да се види, че нещата, които се случват веднага след 89-та година и падането на комунистическия режим - в така наречение “мутренски години” и до днес, имат своята основа. "Нищо не започва само по себе си. Всичко това е един процес”, каза Иванов.

"Чисто статистически ако подходим, всъщност престъпността тогава е в по-големи нива отколкото днес", добави Иванов в отговор на въпрос дали "едно време е било по-сигурно".

Думите му се потвърждават от сравнение на данните и статистиката на МВР на периодите преди и след 1989 г.

Два пъти повече убийства

Стефан Иванов казва, че е проучвал престъпността и като абсолютен брой, и като коефициент на криминалната престъпност, който показва броя на убийствата на 100 000 души население. И по двата показателя случаите на отнет насилствено живот тогава са се оказвали два пъти повече, отколкото са в момента.

Ето пример с абсолютните числа. През 1945 г. убийствата в България са 509 (в това число не влизат политическите убийства). Те намаляват до 111 през 1961 г., което е най-ниското число за периода.

През последното десетилетие от комунизма - 1980-1989 г. - убийствата са между 159 и 210 годишно или средно 195. За сравнение в последните 10 години (2012-2021), за които има данни в НСИ, убийствата са между 66 и 141, или средно 89 годишно. Разликата е около два пъти.

В изследването се отбелязва, че за убийство съдът в социалистическа България е налагал и смъртно наказание, но това не е имало превантивен ефект.

Ако се направи сравнение с останалия свят, и се използва т.нар. „коефициент на престъпност“, ще се окаже, че престъпността в България е била много по-висока от тази в Европа, според данните в книгата.

В различните периоди на социалистическа България годишният коефициент на умишлените убийства варира между 2,3 и 6,6 на 100 000 жители. В т.нар „развити страни“, коефициентът средно е 1,9 – 2,8, а в т.нар. „развиващи се държави“ той е между 3,5 и 5,8 на 100 000 население.

"В резултат на цитираните данни можем да заключим, че в разглеждания период умишлените убийства са по-голям проблем, отколкото за повечето европейски държави", пише авторът.

Храна и дрехи. Кражби, колективизация и "възродителен процес"

Книгата показва, че в социалистическа България има няколко периода, в които има увеличаване на престъпността.

Кражбите например се повишават паралелно с периода на отнемане на земеделската земя от собствениците ѝ, наричан "колективизация" (1944 – 1959). Това е индикатор за две неща.

"Тогава наистина е царял глад, защото са се крадяли неща от първа необходимост - храни, дрехи, такива елементарни неща. Вторично, по данните на МВР, те не са били продавани. Тоест, хората са крадяли, за да ядат и да носят дрехи", казва Иванов.

Според него това показва още, че продоволствената криза в България тогава продължава много по-дълго, отколкото в други държави след края на Втората световна война.

Иванов вижда връзка и с насилственото отнемане на земята от българските селяни от комунисти, и с последвалия процес на масова миграция от селата към големите градове и особено към София. "Това също се явява криминогенен фактор и увеличава броя на престъпленията", казва историкът.

Ръст на кражбите и убийствата има и към края на режима, през 80-те години, въпреки че статистически тогава заплатите са били най-високи. Втората половина на десетилетието е белязана от най-голямата криза на социалистическа България - политическа, стопанска, финансова. "Разбира се, има и криза на полето на криминалната престъпност, имаме голям брой криминални престъпления, а тяхната разкриваемост спада", каза Иванов.

Той добави, че през 1984-85 е пикът на така наречения Възродителен процес - име, което е дадено на насилствената асимилация на българските турци, последвана от депортирането на над 320 хил. от тях в Турция.

"[Тогава] се чуват и първите опозиционни гласове, и МВР е принудено да ангажира собствен ресурс, който да се занимава с тези неща, вместо да се занимава с криминална престъпност".

Репресиите водят и до терористичните актове, за които тогава не излиза информация. "Цензурата и криенето на тази информация от “обикновенните” хора всъщност се явява още един криминогенен фактор, защото са приспивали бдителността им. Хората са живеели в измамното спокойствие, че всичко е окей и това е улеснявало престъпниците", казва Иванов.

Изкривена обществена памет

Спокойният живот по времето на комунизма според Стефан Иванов е "един мит, който се гради на изкривена обществена памет, защото хората си казват: "Ама ние си живеехме много добре, прибирахме се по нощите без да ни бъде страх, не си заключвахме вратите".

"Те вярват в това, защото не са имали информация и не са знаели реалната картина", казва историкът.

Има огромна разлика между това да казваш, че в онези години е нямало престъпност, защото наистина си вярвал в това, и да твърдиш същото сега, когато излиза изследването на архивите. Вече всеки може да се запознае с данните от официалните документи на комунистическата власт. И да се каже днес, че тогава не е имало престъпност "означава всъщност да си затваряш очите през действителността", добавя Стефан Иванов.