"Лъжа, която помага да разбереш". Как сам да напишеш книгата, която си искал да прочетеш

Когато Горан е на 11, в страната му започва война. В края ѝ страната е разделена. Над 100 хиляди души умират. А въпросите на Горан остават без отговор.

Когато Андрея е на 10, в страната ѝ избухва революция. Тя слага край на комунистическия режим. Но ако другаде, където е имало комунизъм, той приключва почти без насилие, у дома Андрея вижда кървав бунт. Никой нищо не обяснява.

Днес Горан и Андрея вече не са деца. Те са двама от най-известните писатели на Балканите.

В книгите си често говорят за травмата от близкото минало, на което са станали свидетели. Горан Войнович от Словения пише за разпадането на Югославия, а Андрея Расучану от Румъния - за последното десетилетие на комунизма.

„Литературата за мен е начин да се върна назад и да се ориентирам в света, който е пълен с противоречия“, казва Войнович пред Свободна Европа. „Да сравнявам различните истини и да установя диалог“.

Расучану също изпитва нужда да пише, за да се справи с травмата. „Това е жест на ментална хигиена“, казва тя пред Свободна Европа. „Да се върнем, да разберем и да приемем миналото, за да продължим нататък.“

В началото на април двамата писатели гостуваха в София по време на събитието „Литературни срещи“ и разказаха защо пишат за миналото, паметта и травмата.

Горан и Югославия

Горан Войнович пише за Югославия - социалистическа държава, която вече не съществува. Тя обединява Западните Балкани от 1945 г. до 90-те години на XX век. В нея попадат днешните Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия, Северна Македония, Черна гора, Косово и Словения, откъдето е самият писател.

Писателят Горан Войнович на пролетните „Литературни срещи“, 6 април 2024 г.

Югославия започва да се разпада на отделни републики през 1991 г. с най-тежките войни в Европа след Втората световна война. Основна причина за разпадането ѝ е национализмът. В Босна, където населението е с най-смесена етническа и религиозна принадлежност, войната между 1992 и 1995 г. е най-кръвопролитна. Извършени са военни престъпления, престъпления срещу човечеството и геноцид. Издирването на масови гробове, изчезнали и убити хора продължава до днес.

Горан Войнович е дете, когато това започва. „Изведнъж времето се раздели на минало и сегашно, на преди и след. Останах с много въпроси.“

Писането за него е начин да намери отговорите и да потърси разбиране на това, което се е случило.

В книгата на Войнович „Югославия, моя страна“ героят Владан също е на 11, когато започва войната. Години наред той мисли, че баща му - сръбски офицер, е загинал. Докато не открива в интернет, че всъщност баща му е дезертьор, съден за военни престъпления. Книгата проследява пътя на Владан през цялата бивша Югославия в търсене на истината.

"Особеният" социализъм. Как живяха хората в бивша Югославия

Войнович казва, че всичките му романи са „донякъде автобиографични“ - пространството е бивша Югославия, времето е това на неговите родители, баби и дядовци. Освен войната и изчезването на една държава, основните му теми са миграцията и търсенето на идентичност.

„Войната увреди света, в който живеех. Затова пиша за нея“, казва Войнович. Неговото семейството е смесено - баща му е сърбин от Босна, майка му е от Хърватия.

„Те се намериха от различни страни, имаха различни истини. Когато имаш различни истини, литературата е начинът да навигираш между тях“, казва писателят.

И добавя, че литературата може и да е лъжа, защото е фикция. „Но това е лъжа, която помага да разбереш.“

На български език са излезли още 2 негови книги - семейната сага „Смокинята“, в която също се говори за войната и паметта, и „Джорджич се връща“, в която млад човек търси мястото си в постюгославския свят. Тази година ще излезе и дебютният му роман „Чефурите - вън!“. Всички книги са на издателство ICU в превод на Лидия Мързликар.

Андрея и румънската революция

Андрея Расучану пише за много неща, но едно от тях е комунистическият режим в Румъния.

В книгата си „Вятърът, духът, дъхът“ Расучану разказва историята на беглец, който през последното десетилетие румънски комунизъм решава да преплува Дунава, за да избяга в Сърбия, а после - в САЩ. Бягството и неизвестната му съдба нанасят тежка травма на жена му и децата му, които остават в Румъния.

Писателката Андрея Расучану (в центъра) на пролетните „Литературни срещи“, 5 април 2024 г.

Расучану казва, че често я питат как е успяла толкова добре да опише периода на комунизма, през който е била дете.

„Мисля, че през първите ми 10 години натрупах много впечатления от света, в който живеех. Те започнаха да излизат от мен, докато пишех, когато се опитах да възстановя този период“, разказва Расучану.

Румънският комунизъм приключва през декември 1989 г. По същото време комунистическите режими в цяла Източна Европа започват да се разпадат ненасилствено, но в Румъния назрява революция. В бунтовете умират над 1100 души, а 3000 са ранени. Комунистическият лидер Николае Чаушеску и съпругата му са публично екзекутирани.

Революцията е отвъд способностите за разбиране на 10-годишната Андрея. Тогава в ума ѝ се запечатват няколко „сюрреалистични“ кадъра на насилие от румънската телевизия. Нуждата от подреждане на пъзела подтиква Расучану и другите писатели от нейното поколение да гледат назад към миналото.

„Всички пишем за начина, по който сме преживели този момент. Ако някой прочете романите ни един след друг, ще разбере какво е станало в Румъния през 1989 г.“, казва Расучану.

За нея това се обяснява с нуждата да се преработи травмата. „Литературата е много силен инструмент за това“, казва тя.

Този интерес на Расучану идва и от работата ѝ като литературна изследователка. За нея архивните документи са „неизчерпаем източник“ на истории, които да се превърнат в литература.

Именно това прави тя в романа си „Непозната форма на живот“ (изд. ICU в превод на Лора Ненковска), където проследява живота на 3 поколения жени. Техните персонажи са вдъхновени от историите на реални хора, които Расучану намира в документите.

„В живота на обикновените хора можеш да намериш повече отговори за потока на голямата история, отколкото ако четеш учебниците“, добавя писателката.

Защо да пишем (и четем) за миналото

Според Войнович и Расучану повечето страни на Балканите не са справили с последствията от трудното си минало.

Когато през 2012 г. за първи път излиза „Югославия, моя страна“, Войнович забелязва, че хората искат да говорят за случилото се по време на войната. Но няколко години по-късно, когато той поставя и пиеса по книгата, историята вече не се приема така добре.

„Политиката и обществото се върнаха в етапа на отрицание. Не просто не искаме да говорим за миналото, а настояваме, че то не е било и не сме направили нищо грешно“, казва Войнович.

Според него на Балканите са се върнали разделенията, популизмът и национализмът. Те правят един нов конфликт - например в Босна - да изглежда все по-вероятен.

„Затова писателят има отговорност да разкаже какво се е случило наистина - по най-достъпния и най-убедителния начин“, смята Андрея Расучану.

Когато се появи нова война като тези в Украйна и в Ивицата Газа, отговорността нараства, защото въпросите изникват пак, казва Войнович. И добавя, че това значи, че „още много книги има да се напишат.“

Ще помогнат ли обаче тези книги да няма повече войни на Балканите? Войнович не е оптимист, че литературата може радикално да промени нещата.

Дискусия между Горан Войнович и журналиста Бойко Василев, 6 април 2024 г.

„Книгите са лекарство за човека, не за обществото“, казва той. Те могат да установят много дълбока комуникация, но само между двама души - автор и читател.

Войнович си спомня свое гостуване на панаир на книгата в Белград, което е привлякло големи тълпи от хора. „Бях в едно такси и шофьорът не можеше да ме измъкне. Тогава ми каза: „Всички четат, а гледай на какво прилича страната ни“.

Расучану също не смята, че четенето ще спаси света, но това не означава, че няма смисъл от книгите за миналото.

„Мисля, че никога не можеш да се справиш напълно с една травма“, казва тя. „Но трябва да се връщаш към нея, за да можеш да я приемеш и да продължиш. Литературата и изкуството могат да направят това за всички нас.“