Папа Урбан Втори и кръстоносните походи

Една от най-важните речи в европейската история е произнесена през единадесети век - на 27 ноември 1095, по време на църковен събор в Клермон.

С нея папа Урбан Втори призовава свещеният град Йерусалим да се освободи от мюсюлманите и слага начало на кръстоносните походи, чиито морални и материални следствия са живи и днес, близо 1000 години по-късно.

От речта на папата са запазени пет различни версии, но разгледани паралелно, те дават добра представа и за начините, и за причините, поради които е подпалена кръстоносната искра.

„Всеки, който отива там, в случай че умре, да знае, че отсега му се опрощават греховете”, казва той.

„Нека да встъпят в бой с неверниците, който ще им донесе изобилие от трофеи, онези хора, които досега воюват срещу своите едноверци – християни… Който тук е беден, там ще стане богат”.

Така чрез обещанието за богатство и съзнанието за мисия в служба на Бога, с походите се търси постигането на няколко цели - да се завоюват Светите земи за прослава на Римската църква, да се изпусне парата от изпълнената с напрежение Западна Европа, да се обогатят хората и обществата.

Неизказаната цел е да се помогне на Византия срещу селджукските турци – стъпка, която евентуално да помогне за преодоляване на схизмата от 1054 и ново обединение на двете християнски църкви, разбира се, под скиптъра на папата.

Папа Урбан Втори е роден във френския град Шампан около 1035 - 1040 г. като Одо или Одон от Шатильон сюр Марн. Той е от стар благороднически род, има добро образование и става архидякон.

Назначен е от епископа на Реймс за административен помощник, през 1067 става бенедиктински монах, а след три години е помощник абат на манастира в Клюни – най-важния монашески център за реформи през ХІ век.

Тези постове му дават богат опит в църковната политика, срещат го и го сближават с влиятелни хора. През 1079 абатът на Клюни го праща в Рим на мисия, която му отваря пътя към папския престол след 9 години.

Одо подкрепя реформите на Григорий VІІ, става кардинал и епископ на Остия. През 1084 е папски легат в Германия, а преди смъртта си Григорий VІІ го сочи като един от най-достойните приемници на престола.

Избран е обаче Виктор VІІІ, който също е от кръга на кардиналите реформатори, а Одо го подкрепя в краткия му престой на поста. Следва тригодишно безвластие, докато реформаторите се борят с антипапата Климент ІІІ, но през 1088 Одо е избран за папа под името Урбан Втори и остава на престола 11 години.

Урбан Втори трябва да закрепи властта си в Рим, да неутрализира антипапата Климент ІІІ и да продължи реформите на Григорий VІІ, свързани с църковното единство и балансите със светската власт.

Много европейски владетели се късат от влиянието на Рим и искат местните епископи да са предани на тях, а не на папата. Това е заплаха за църквата и една от целите на събора в Клермон е да разреши този проблем. Той обаче остава в историята с факта, че поставя началото на кръстоносните походи.

Класификацията е спорна, но се приема, че тези походи са 8 за близо 200 години – от 1096 до 1270.

Всъщност те започват десетилетия по-рано, с нашествието в Испания и Италия на норманите, които се изправят срещу арабите. При папа Григорий VІІ все повече поклонници, които се връщат от Светите земи, разказват, че са подложени на гонения от селджукските турци.

На фона на силна кампания срещу мюсюлманите, в Западна Европа се трупат напрежения, свързани със сериозни социално-икономически проблеми. Първо, феодалната система е на върха - рентите няма накъде още да растат и няма как да се налагат нови повинности на селяните.

Второ, на континента няма вече свободни земи и често става преразпределяне със сила. Трето, в сила е следната система - наследник на земевладелеца е първият син, а останалите да се оправят както могат. И те се оправят - стават „скитащи рицари“, тоест, разбойници.

Четвърто – селяните са изтощени от тежките феодални зависимости и поредица сухи, неплодородни години. Всичко това е благодатната почва, върху която папа Урбан Втори в Клермон хвърля семена, готови тутакси да поникнат.

Речта е наистина вдъхновяваща, слушателите веднага започват да се готвят за поход на Изток, те убеждават роднини и съседи, а същото правят и всички църковни служители. Искрата се раздухва, избухва и първият пламък.

Той не е особено качествен и това е разбираемо - словото на Урбан Втори ражда движение, но не създава организация за него. Още през пролетта на 1096 тръгва „Походът на голтаците”, воден от Петър Пустинника и Валтер Голтака, в него се включват най-бедните и отчаяни люде.

Недобре екипирани и въоръжени, без военна подготовка и водени повече от идеята за грабеж, те са избити по пътя от унгарци, българи и византийци. Които все пак стигат Константинопол, са бързо прехвърлени от императора в Мала Азия и там ги довършват селджуките.

Истинският Първи кръстоносен поход започва същата година, но добре организиран от френски, немски и италиански благородници. Те са въоръжени и снабдени, разбират от военно дело, имат обща цел и, поне донякъде, спазват дисциплина.

В Константинопол рицарите са подкрепени от византийския император и се справят с първите селджукски турци. Походът към Йерусалим продължава дори след завладяването на Едеса, когато възникват противоречия.

За успеха роля има и фактът, че мюсюлманските владетели са раздробени и всеки се страхува повече от съседа си, отколкото от новопоявилите се кръстоносци. Така на 15 юли 1099 европейските рицари завладяват Йерусалим и още докато буквално газят в кръв до глезените, основават новото християнско кралство, начело с Готфрид Булонски.

Две седмици преди вестта за това да стигне до Рим, папа Урбан Втори умира и така никога не разбира, че най-голямото дело на живота му е наистина реализирано.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.