Как поколението на 1968 вкара Източна Европа в ЕС и НАТО и какви избори предстоят днес

Преходът към бъдещето отшумя и по едно време незабелязан свърши, започна преходът към миналото.

Красен Станчев, 21 януари 2021 г.)

Красимир Терзиев издаде книга "Между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било" (по изложба от 2015 г.) и инсталация (от 2024 г.). Това съвпада точно с мои наблюдения на обществените избори от последните години.

Преди 35 и 25 години изборът на НАТО и “Европа” е направен от хора, започнали житейския, мисловния и обществения си живот в средата на 1960-те в страните от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) и Варшавския договор .

Те са поколението, размило авторитарно-еднопартийните управления през 1980-те, разрушило Берлинската стена, смъкнало Желязната завеса, премахнало централното планиране в икономиките и върнало моментно и насила създадената “Източна Европа” в Европа.

Струва ми се очевидно, че подобни избори предстоят и тази година, и в бъдеще. Затова не е излишно да се вгледаме в случилото се от 1944 до 2004 година.

Случилото си и запомнено като събития от 1989 г., често невежествено тълкувани, е резултат от продължило години несъгласие с античовешкия характер на съветската система. Моментът на “завръщане“ към някакъв нормален обществен и политически ред остава без необходимото внимание. Той започва като съпротива срещу наложеното държавно устройство след 1944 г. Но се разгръща като латентно, неофициално обществено движение двадесет години по-късно.

В този процес има известни закономерности. Те не са точно тези, които теорията описва като критерии за край на прехода.

Военни трудности на “връщането към Европа”

През 1980-те “Европа” не е същата като преди Втората световна война (ВСВ). Светът е променен. В Западна Европа няма войни и военно подтисничество след 1945 г. Заплахата от световна война на практика изчезва след т.нар. “Карибска” (или “Кубинска”) криза от 1962 г.¹ Смъртността поради военни баталии след 1970 г. е 1-2 на 100 хиляди души.

Светът се демилитаризира: от 6.5% за отбрана на БВП по време на Кубинската криза, разходите за отбрана спадат глобално до около 3% през 1980-те и до 2% от БВП през 2021 г. (преди войната на Русия срещу Украйна).

Което е вярно за света, не е действително за Варшавския договор.

По консервативни оценки разходите за отбрана на СССР през 1970-те години са 13-14% от БВП. Със скритите договори на военно промишления комплекс и квази-военните научно-технически бюджети - вероятно между 15 и 17% от БВП.

За страните от “лагера” процентът на военните разходи е средно 3-5, с другите разходи до 7% от БВП.

Числеността на армиите на Варшавския договор, техният броневи и оръжеен капацитет се увеличава, в някои измерения почти два пъти, след 1960 г. В страните от НАТО тези параметри се запазват относително непроменени.

Съветското ядрено оръжие, разместено в централна Европа без знанието на властите, увеличава разрушителната си мощ поне 200%.

Страните изразходват значителни бюджетни средства за издръжка на съветски войски на своя територия. Този разход е най-голям в ГДР - 10% от годишните правителствени разходи, Чехословакия - около 5% (след 1968 г.), Унгария - 2-3%.

За България е очевидно, че издръжката на съветската армия на нейна територия, е една от причините за драстично обезценяване на лева и обедняване на в края на 1940-те и началото на 1960-те години.

Сумирано времето на окупация от съветските войски на страни от Източна Европа продължава 142 години. През 1989 г., според различни оценки, съветските войски в региона наброяват 500-600 хиляди души, приблизително 10% от персонала на червената армия.

Причината са две основни институции обслужват управлението в страните от Варшавския договор:

• Желязната завеса - военно съоръжение - призвано да възпира на хората от “Изтока” да бягат на Запад;
• Военният съюз е с основна мисия да не допуска страните да се отклоняват от Съветската зона на влияние и контрол.

Икономически институции и класовото преподреждане

След Втората световна война (ВСВ) СССР отказва участие в международни стопански инициативи и учреждения. Между 1945-1957 година за Йосиф Сталин е достатъчно да заеме почетно място сред учредителите на ООН и право на вето в решенията на организацията.

Икономическите учреждения след ВСВ предполагат сътрудничество, а не противопоставяне; търговия, а не протекционизъм; здрава парична политика вместо манипулиране на разменните курсове, проценти и цените в зоната на рублата. Не последно по значение влиза и участие в споделянето на разходите за възстановяване на Европа (през Световната банка) и риска от държавни фалити при членство в МВФ.

Причината за това решение на Кремъл е поддържане на сила за влияние върху световните и европейски дела. Съветският съюз, за разлика от Европа, не се денацифицира и демилитаризира чак до 1989 г.

Без насилие е невъзможно класовото преподреждане на обществата от Източна Европа по съветски образец. През 2021 г. Този процес за България бе подробно описан в книга на Институтът за изследване на близкото минало, издадена под редакцията на Михаил Груев - “Преподреждането на обществото (Страници от социалната история на комунизма в България)”.

Автори са Даниел Вачков, Даниела Колева, Иван Еленков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Момчил Методиев, Петя Кабакчиева, Петя Славова, Пламен Дойнов и Райна Гаврилова.

Те подробно показват как без насилие е невъзможно закрепостяването на селяните и работниците, унищожаването на “дъртата реакция” и управлението на “активните борци”, унищожаването на “бившите хора”, потисничеството на културата и всекидневието. Подобна е историята на всички страни, с различна степен на антихуманност и жестокост.

Защо поколението на 1968

Опозицията срещу комунистическото управление присъства в Източна Европа от 1944 г.

Тя приема различни форми: въоръжена съпротива на “горските братя” (от България и Балканите, до балтийските държави и Полша), некомунистически и антикомунистически фракции в парламента, открито обществено недоволство , въстания (в Унгария, 1956 г.), изселване отвъд Желязната завеса, дисидентски движения, спонтанни протести по конкретни битови въпроси, мълчаливо несъгласие, нелегален печат, тихо и не съвсем тихо увлечение по “западна” мода и музика, и фалшива подкрепа на режима като лична стратегия за оцеляване.

Различните форми на опозиция принадлежат на различни поколения.

Въоръжените партизански отряди губят срещу редовните армии и милиционерските части. Политическата опозиция беше ликвидирана, изгонена, изпратена в ГУЛАГ и е дискриминирана. Семействата на “бившите хора“ са експроприирани, забранено им е, без съответните компромиси и връзки, да живеят в столиците, да заемат престижни длъжности или да преподават.

Военно задушаване Унгарското въстание и нахлуването в Чехословакия имат дълготраен вреден ефект върху обществата в тази част на Европа.

Всяка важна обществена инициатива, културна, синдикална, в икономическата област или в международните отношения се съобразява със заплахата от насилие и спомена за 1956 и 1968 г. [Пражката пролет 1968 г. бел. ред.]

След сред края на 1960-те в страните от източната част на европейския полуостров просто няма други хора, които да осъществят промяната някакъв нормален обществен ред, установил се тук след ВСВ.

Приносът

Поколението на 1968 има следните няколко политически задачи. То трябва да възстанови плурализма и демократичните процедури на държавно управление, преучреди човешките права, създаде обществен ред, който зачита достойнството и инициативата на отделния човек.

То се справя с тези задачи. Включително (в повечето страни) с участието и подкрепата на бившите комунисти.

Предварителното условие на успеха е премахването на заплахата от насилие, съответно - на Желязната завеса и Варшавския договор.

То прави възможно членството в МВФ, Световната банка и други подобни банки и организации. Членството в НАТО дава гаранции за сигурност, инвестиции и спестявания. А членството в ЕС - разширяване на диапазона възможности, отворени за отделния човек, както и икономика от мащаба и сътрудничество със засега най-благоденстващата част от човечеството.

Заплахата от ново връщане към миналото

Поколение на 1968 година увенчава своя избор и обществени реформи с успех, платило е цената на тези реформи, но то си отива. Новите поколения живеят много по-добре от своите предци. Не знаят и не е интересно как собственото им благоденствие е постигнато.

Още през 1939 г. Питър Дакър забелязва, че национал-социализмът е етап на социализма, настъпил след като комунизмът се е доказва като илюзия в сталинистка Русия и в пред-хитлеристка Германия.

Малко по-късно, през 1944 г., в “Пътя към робство” (цитирайки Дакър), Фридрих фон Хайек отбелязва, че и нацизмът, и комунизмът ненавиждат най-много онези идеи, на които не могат да влияят. А това са класическите либерални идеали за свобода и достойнство на отделния човек и сътрудничество, включително международно, която осигурява тази свобода.

Не е изключено новите поколения да се върнат към утопиите на комунизма и национализма. Предишното връщане е към нещо, за което исторически достоверно се знае, че от полза отделните хора и страни.

За новите утопии на миналото се знае, че са вредни. Но утопиите не се интересуват действителността.