На тази дата, 26 декември, се отбелязва годишнина, която никой не помни и не чества. Освен в Украйна, а също и Естония, Латвия и Литва. На същия ден през 1991 г. една голяма по територия страна официално престана да съществува.
Когато това се случи, хората в България и страните, в които демонтажът на еднопартийното управление и централното планиране беше започнал близо две години по-рано, почти не забелязаха датата на разпускане на Съюза на съветските социалистически републики. Те имаха други грижи, а СССР за тях вече не съществуваше.
1991 година в "Нова" Европа
Към края на 91-а средната загуба на доход, измерен през спад на БВП на човек от населението, в тези страни е над 20%. Политически положението в тях също предполага интерес към случващото се в СССР.
България е избрала ново правителство. Между юни 1991 г. и април 1992 г. четири Югославски републики (Босна и Херцеговина, Македония, Словения и Хърватска) обявяват независимост, само Сърбия и Черна гора остават в рамките на федерацията.
Чехословакия е пред разделяне. Юнските избори от 1990 г. са дали само непълна победа на Гражданския форум (36% от местата в парламента, приблизително колкото резултата на СДС, и само 13% за бившите комунисти). Страната се готви и за нови избори, които се провеждат на 5 и 6 юни 1992 г., с не много ясни планове за стопански промени.
Полша в края на октомври 1991 г., след като през година по-рано е избрала Валенса за президент, е минала през първите си свободни избори. В тях участват над 100 партии, от които нито една няма повече от 13% от местата на Сейма.
В Унгария през май е избран нов парламент, в който бившите комунисти от Унгарската социалистическа партия печелят най-значимо представителство, а правителството им с Алианса на свободните демократи прави първия си бюджет и планира реформи. Премиерът Дюла Хорн е един от предпочитаните от Кремъл политически водачи.
Румъния по това време е два пъти по-бедна от България (която впрочем е по-богата от Полша). Фронтът за национално спасение Йон Илиеску (състудент, приятел на Михаил Горбачов и подкрепен от него), макар и с 85% мнозинство в парламента, трудно се справя възстановяването на нормалността в обществения и стопански живот.
Балтийските страни са започнали протести срещу съветския режим още през 1986 г. (в Рига) и 1987 г. (в Талин), а към края на 1988 г. във всички страни опозицията има най-значима тежест в реалния обществени живот. Естония вече е обявила пълна автономия в рамките на СССР през август 1988 г. Година след това е образувана известната 600-километровата жива верига между трите страни на 23 август.
Литва обявява независимост на 11 март, а Латвия - на 4 май 1990 г. Отговорът на Москва се забавя, но идва - на 11-13 януари 1991 г. тя прави опит да спре със сила отделянето на Литва от СССР. 13 души загиват, а случилото се влиза в историята като „Вилнюското клане“.
Естония и Латвия обявяват пълна независимост на 21 август 1991 г. – деня на преврата срещу Горбачов. Съветският съюз признава независимостта на трите страни на 6 септември – една знаменателна за България дата, която тогава (всъщност до 1998 г.) дори не се празнува.
Междувременно през май 1990 г. Грузия обява частична независимост, подобна на тази в Балтийските страни. На 16 август същата година парламентът на Украинската ССР приема Декларацията за държавен суверенитет, която обявява намерение Украйна да стане "постоянно неутрална държава, която не участва във военни блокове" и че няма да приема, нито да произвежда, нито да набавя ядрени оръжия.
През март 1991 г. Федерална Германия вече е договорила обединението си с ГДР. Остава да бъдат договорени разходите по изтеглянето на Червената армия.
Общата сума за това, платена от германските данъкоплатци, се оценява на 50-80 милиарда германски марки (25-40 милиарда евро или до 3.5 пъти БВП на България).
СССР и останалите републики
От всичко това се вижда, че 26 декември е датата на формалното, а не реалното разпускане на Съветския съюз. Конституционният процес на това разпускане, с неизбежните му несъвършенства, започва много по-рано.
Изборът на Михаил Горбачов не е сам по себе си опит за промяна. Реформите, свързани с неговото име започват след катастрофата в Чернобилската АЕЦ. Признак за радикална промяна е завръщането на Андрей Сахаров от изгнание от гр. Горки, по покана на самия Горбачов, където академикът и Нобелов лауреат за мир от 1975 г. е бил пратен след критика на агресията на СССР в Афганистан.
В Съюза Горбачов прави нещо като опит за еднопартийна демокрация. В международен план промяната е отказът от използване на сила, станал достояние на част от „съюзниците“ по Варшавски договор през март-май 1989 г. Частично поради липса на възможности, но най-вече поради вътрешно убеждение на Горбачов и президентът на Грузия Едуард Шевернадзе.
Това не означава, че Москва се е отказала от влияние върху политическите процеси в страните от „Нова“ Европа. Плановете на КГБ за такова влияние най-вероятно са от началото на 1970-те и очевидно са следствие на развитията след завземането на Чехословакия от август 1968 г., извършено под ръководството на съветската армия и самия КГБ. Те продължават с избирателен интензитет до края на 1990 г.
След неуспешния преврат срещу Горбачов и признаването на независимостта на вече отделилите се републики, президентите на Беларус, Руската Федерация и Украйна (Елцин, Кравчук и Шушкевич) подготвят споразумение за взаимно признаване на суверенитет и усредяване на Общността на независимите държави (ОНД). То е подписано на 8-ми декември 1991 г.
В средата на месеца към него се присъединява и Казахстан, а до 21-ви декември това правят и останалите бивши съветски републики (без Грузия и балтийските държави). Става дума за т.нар. „Алма-атински протокол“. На 25 декември Горбачов прехвърля президентските си пълномощия (които включват и контрола върху кодовете за изстрелване на ядрени ракети) на Борис Елцин. Оттогава те са в прерогативите на президента на Руската федерация.
Причини и исторически резултати
До началото на агресията на Русия в Украйна в страните от бившия Съветски съюз разпускането му се определя като „разруха“, „провал“ и „колапс“. Официално те честват като ден на своята независимост не 26-ти декември, а дните, когато законодателните им събрания са приели съответните декларации за независимост.
Затворени географски, зависими във военно и търговско отношение от Русия и вързани към рублата като разплащателен механизъм, те се опитват да запазят в нещо като митнически съюз, след това Евразийски икономически съюз и взаимни споразумения за национална сигурност. Някои страни, например Азербайджан след 1993 г., имат специални отношения с ОНД и не влизат в по-нататъшни инициативи за интеграция. Въпреки тези опити, пост-съветските страни търгуват повече със света и ЕС, отколкото помежду си.
Тълкуването на датата като „провал“ на СССР има своите чисто политически мотиви: то позволява на вождовете да се представят като „спасители“, макар те самите да са в председателството на СССР през втората половина на 1980-те.
По повод „развода“ в рамките на СССР, Егор Гайдар отбелязва, че „границите на държавите, обявили се за независими, не са точни и исторически са спорни, което означава потенциална опасност от конфликти и кръв“. Това обстоятелство е „изключително важно препятствие пред формирането на стабилна демокрация след краха на една авторитарна империя“.
Самият той вижда причините за развода в липсата на икономически реформи, неефективност на управлението на природните богатства, промишлеността и на пазарите на потребителски стоки в рамките на империята.
Всъщност обаче причините са по-дълбоки. Русия не е демилитаризирана и демократичните процеси в нея от 1999 до 2003 г. се връщат към доминирането на вече известната еднопартийна демокрация.
През 2004 г. икономиката е подчинена на Кремъл и на реформираното КГБ, най-вече на основата на лични връзки и доверие. Правно-технически това е постижимо с подчинение на прокуратурата и съда на президента. Същата конституционна формула е в действие и в страните от ОНД.
Не по-малко съществен фактор е и илюзорното тълкуване на историята на СССР, основано на невежество, затвореност и многогодишна забележително успешна пропаганда. Дори Гайдар не забелязва агресиите спрямо Унгария и Чехословакия, да не говорим „меките“ форми на политическо и икономически влияние. Той самият си отиде от този свят малко след като сподели потресението си от войната на Русия в Грузия.
Светът, а може би и България, едва сега осъзнават последиците своята слепота по повод Съветския съюз и претенциите на Руската федерация да е негов наследник.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
