Европа e на ръба. Кои са нейните пет големи предизвикателства

„Мисля, че Европейският съюз днес навлиза в третия момент на своето създаване: трети момент, трети етап. Първият беше през 1957 година: общият пазар заедно с ограничен брой европейски публични политики. Вторият беше ускоряването на икономическата интеграция чрез единния пазар и общата валута. Третият започна с войната срещу Украйна, която ще доведе до раждането на силен стълб на европейска сигурност и отбрана.“

Тези думи са произнесени от Жозеп Борел, върховен представител по външните отношения на ЕС, на 9 април 2024 година в реч пред Forum Europa. Ако той беше дефинирал тази политическа програма в края на месец февруари 2014 година, когато руските проксита анексираха Крим, сегашните предизвикателства пред съюза щяха да бъдат далеч по-малко и не толкова спешни, а самата организация щеше да е много по-подготвена за тях.

Вместо това, задаващите се избори за Европейски Парламент носят усещане за изплъзващ се контрол, отсъствие на капацитет и закъснели амбиции.

Новата глобална среда

Първото предизвикателство е свързано с междувременно създадената нова глобална среда.

Годините след 2014-та оставиха предостатъчно геополитическо и геоикономическо пространство за всички конкуренти на Запада и им осигуриха множество възможности за подготовка и осъществяване на плановете за разклащане на либералния ред. Не е случайно, че и Русия, и Китай, и Иран ускориха своите експанзионистични стратегии в този времеви промеждутък.

Дори политическият стрес тест на първия мандат на Доналд Тръмп не произведе радикална промяна в ЕС. В самата Америка продължава да отсъства яснота как точно ще изглежда нейния международен ангажимент през идните години, какъв ще е неговия обхват и структура.

Мащабната руска сухопътна атака по посока Киев събуди и разтресе историческата памет на Европа и разклати нейните очаквания за сигурността и войната. Но това все още не означава единна и институционализирана интерпретация за бъдещето, адекватни и синхронизирани елементи за неговото моделиране, например точния баланс между НАТО и ЕС, или пък създаването на устойчива и дългосрочна рамка.

Вярно е, че има множество идеи, но все още отсъства система. Общото разбиране за заплахи и рискове и съгласията и ресурсите за реакция остават ключова трудност за новия европейски политически цикъл.

Бавната реакция срещу противниците

Второто предизвикателство произтича от характера, опонентите и начина на тяхна организация, пред които е изправен ЕС.

За дълъг период от време, Европа не очакваше нов системен сблъсък заради триумфа на либералния светоглед или си представяше петна от нестабилност - рискови, но управляеми. Продължаваше да си го мисли след откъсването на територии от Грузия, след Крим, след китайското настъпление в южно-китайско море, след сблъсъка между китайски и индийски войски в Хималаите и след множество други индикации, че нещо важно се променя.

В допълнение, Европа продължава да отказва да види връзките и множащите се форми на подкрепа и координация между субектите на новата ревизионистична ос. На практика, Русия, Китай, Иран и Северна Корея формират все по-структурирана и достатъчно дългосрочна формация, която не просто преследва своите интереси в отделни, самостоятелни операции, а търси цялостна промяна и системен удар върху западните позиции. Отсъствието на по-висока степен на формализация на отношенията между участниците в „ревизионистичния квартет“ не бива да подвежда, или пък да служи за извинение за неговото недооценяване. Европа ще трябва да се справи с предизвикателството да намери формула на ефективно противопоставяне на тази ос, при това по целия глобален периметър.

Предизвикателството на преходите

Европа е изправена и пред няколко прехода, които трудно могат да бъдат извършени успешно при запазване на сегашното статукво.

Един от тях е геополитически и включва подготовка и готовност за успешно функциониране при остра геополитическа конкуренция.

Вторият е дигитален и включва фундаментална промяна на моделите на опериране на компании и тяхното функциониране, самата среда на предприемачество.

Трети засяга знанието и информацията, начините на тяхното синтезиране, генерира нови познавателни полета и пренарежда самата връзка между данни и стойност.

Четвърти е индустриален и преосновава индустриалната инфраструктура, отчита индивидуалната и социална важност на индустриите, на „правенето на неща“. Петият е енергийния, достатъчно добре познат в ЕС и с ключово значение на икономиката на бъдещето, нейната конкурентоспособност и климатично бъдеще.

Всеки от тези преходи е в различен етап, но тяхното движение се ускорява и съюзът следва да намери своята полезност и принос, заедно с националните държави. Успоредно с това, следващият Европейски Парламент трябва да се върне към дълго отлаганата задача за задълбочаване на общия пазар. Без нея, Европа много трудно ще задържи сегашните си стопански позиции.

А как да функционира ЕС

Много съществено предизвикателство е свързано и с базовия модел на функциониране на ЕС, и най-вече неговата склонност да осъществява интеграция чрез и след кризи.

Този post hoc интеграция е по-скоро инструмент за овладяване на критични състояния, отколкото за тяхното управление и предотвратяване. Кризите в еврозоната и с бежанците, и имигрантите от последното десетилетие са последни примери в това отношение.

В случая с бежанците изработването и приемането на широкия законодателен пакет отне почти цяло десетилетие. В сегашния контекст на ескалираща несигурност и ускорени преходи обаче, ЕС просто не разполага с толкова време и лукса на реакция и интеграция на бавна скорост.

Въпросителната след идващите избори е дали именно струпването на кризи може да отвори нов политически прозорец за по-радикални и дългосрочни решения в областите, в които има съгласие за мерки – отбрана, сигурност, финансиране, нови индустрии и т.н.

Отслабването през последното десетилетие на центристките, про-европейски партии и техните мнозинства обаче е индикация за политическо движение в обратната посока. Нещо повече, опитите за хвърляне на мост между ЕНП и групата на консерваторите и реформистите правят подобен сценарий по-труден. В отсъствието на „изпреварваща интеграция“, именно кризите ще останат основния двигател за решения.

Необходимост от обща идентичност

На Европа ще й се наложи и да доразвие и укрепи спойваща обща идентичност между нейните съставни части, за да устои на трупащите се рискове и заплахи. Обикновено очакванията са това да се случи чрез културно сближаване между отделните нации и взаимно проникване между обществата и техните граждани.

Това едва ли ще се случи, а и често изкушава и води до опити за прекомерно моделиране и редуциране на отликите в рамките на съюза. По-скоро отиваме към пореден европейски sui generis, европейски национализъм без нация и държава. Пътят към неговата поява е през прагматична колективност, която избягва рисковете на прекалената политическа амбиция. В нея принос могат да направят повечето политически традиции.

Недесните либерали с подкрепа за общия пазар, християндемократи и консерватори с фокус върху сигурността, отбраната и културата, левите с грижата за последствията от амбициозните проекти, зелените с вниманието за бъдещето и климатичните промени.

На изброените предизвикателства няма как да бъде даден бърз и еднозначен отговор, но за първи път от много време клишето за настъпващ нов свят е вярно. Отказът от убедителна реакция на ЕС ще прати континентът в особено рискова ситуация.