Ами ако ги нямаше Сталин и Червената армия? Разговор за днешна България след 1944 г.

На 9 септември 1944 г. в България е осъществен преврат. От власт е свалено създаденото на 2 септември 1944 г. демократично, антифашистко и антинацистко правителство на Константин Муравиев. Властта се завзема от правителство на Отечествения фронт, в което две ключови министерства - това на вътрешните работи и на правосъдието - се контролират от Комунистическата партия.

Превратът е предшестван на 8 септември 1944 г. от започнало навлизане на Червената армия на територията на страната. Началото е поставено по-рано, късно вечерта на 5 септември, когато СССР обявява война България.

Напоследък обаче около дебатите за датата на националния празник и съдбата на Паметника на съветската армия в столицата се чу следното твърдение - че ако не е била Червената армия и "личния ангажимент" на Сталин България да не бъда "разпарчетосана", днес "нямаше да има модерна българска държава".

Думите са на политическия наблюдател Слави Василев, често сочен за близък до президента Румен Радев. Споменатото твърдение беше малко по-късно доуплътнено и с негов пост във Фейсбук, според който Сталин се застъпва "за нас" заради приятелството си с Георги Димитров като "Македония е част от сделката". По това време, написа още Василев, към България е имало "апетити" от Гърция, Сърбия, Турция и ако в страната не беше навлязла Червената армия, България нямало да я има и българите да са българи.

Вярно ли е всичко това?

Пренаписването на историята

Василев тръгва от два реално съществуващи проблема от последните години и десетилетия. Те са свързани с някои пренаписвания на историята, които остават небазирани на факти, но създават разказ, който е също твърде проблематичен.

Тези произволни пренаписвания и ревизии не подминават и годините на Втората световна война. Няма как да се забрави, че положението на България в края на войната съвсем не е за завиждане, доколкото за втори път тя се нарежда на страната на победените.

На нея не е признато "качеството на съвоюваща страна на Обединените народи". След военното стълкновение идва време да се плаща за съюза с Третия райх от 1 март 1941 г., за обявената война на Великобритания и САЩ от 14 декември 1941 г., за окупираните територии в бивша Югославия и Гърция след април 1941 г. и осигуряването на военна база на Хитлер да продължи войната, както и за антисемитската държавна политика след декември 1940 г.

България е поставена сред победените страни с всички произтичащи от това последици, като не помагат много за промяна на статута ѝ нито участието в бойни действия срещу Германия в края на войната, нито екстремните присъди на Народния съд (дори напротив), нито референдума за Република от 1946 г.

Отхвърлени са както признаването на правото на България на съвоюваща страна, така и предложението да се отбележи, че страната е взела активно участие във войната още преди подписването на примирието на 28 октомври 1944 г. Патосът на конференцията минава през убеждаването, че това е една "нова България", а не "България на Фердинанд и Борис". Ала всичко това съвсем не значи, че Червената армия е спасила в края и след Втората световна война България и българите от заличаване.

Имат ли претенции Сърбия и Турция, за да ни пази от тях Сталин и Червената армия?

Парижката мирна конференция е свикана на 29 юли 1946 г. На нея трябва да се подпишат и мирните договори с бившите съюзници на Оста - Румъния, Италия, Унгария, Финландия и България. От другата страна са четирите велики сили (САЩ, Великобритания, Франция и СССР). Но не е вярно твърдението на споменатия анализатор, че на конференцията във френската столица имало каквито и да било стремежи и претенции на Турция към България.

Не е точно казано, че са налице и някакви претенции към България и от страна на съседна Сърбия. На великосръбската политика в Югославия е сложен край. Вече комунистически Белград признава във Вардарска Македония не южни сърби, а етнически македонци, като изисква признаването на такива и в Пиринска Македония.

Но това не е претенция на Сърбия, а на югославското комунистическо ръководство начело с Йосип Броз Тито, подкрепена и от Сталин и наложена на БКП. София и Георги Димитров единствено се съгласяват, игнорирайки видимо различните нагласи в Пиринска и Вардарска Македония - нещо, което дори не отричат и някои съвременни македонски историци. Неслучайно културната автономия и новата македонска азбука и език ще срещнат съпротива в пиринския дял, включително и сред партийните кадри, въпреки натиска на утвърждаващия се комунистически режим.

Каква е вероятността България да я няма след войната?

С други думи, не се натъкваме на никакви териториални претенции към България от страна на Турция и Сърбия. Но не само това. Никой вече не оспорва и върнатата ѝ на 7 септември 1940 г., с договора от Крайова, Южна Добруджа. И това се отнася както до официална Румъния, така и до великите сили.

Решеният окончателно въпрос за Южна Добруджа, както и уреждането на споровете между комунистическите Румъния, България, Югославия и Албания, дори се използват на самата конференция в Париж като аргумент Гърция да бъде представена от тях като единствен смутител на реда и мира на Балканите.

Нещо повече, никоя съседна балканска държава дори и не помисля, че може изобщо да няма държава България и българи, както твърди Василев. Всъщност, доколкото се планира включването на България в някаква бъдеща разширена Югославия, изключение правят единствено в някаква степен именно Москва и Белград, докато западните съюзници гледат на подобни разширяващи се федеративни планове, под егидата на Кремъл, с подозрение.

А реални ли са шансовете България да изгуби територия?

Вярно е, че са налице гръцки териториални претенции, които по някои изчисления достигат до около 10% от територията на България. Другите участници в конференцията обаче ясно си дават сметка, че става дума за територия, в която живее българско население и има едва към 160-200 гърци. Всъщност и самата гръцка страна се обосновава изцяло със стратегически съображения и "три български нападения в рамките на едно поколение".

САЩ по-скоро защитават границата от 1 януари 1941 г. и едновременно отхвърлят претенциите както на София, така и на Атина за някакви териториални изменения между тях. Като защитници в миналото на българската кауза в Западна Тракия, от Вашингтон изтъкват как размяната на население, станала след 1923 г,. е направила американското становище от 1919 г. нерелевантно при новата ситуация, тъй като етническият характер на Западна Тракия е променен. И те, и редица други делегации са твърде резервирани към гръцкото предложение за граница стигаща до около 90 км от София и около 30 км от Пловдив.

Има ли помощ от СССР и за какво?

При така описаната ситуация България няма нужда от подкрепата на Сталин за запазване на Южна Добруджа (никой не иска да я връща обратно). Не се нуждае от негова подкрепа и спрямо Турция и Сърбия.

Доколкото всички фактори са подозрителни и въздържани към гръцките териториални апетити, и тук не е важна помощта на Сталин. Единствената подкрепа, която съветската страна дава на България за излаз на Егейско море, по-скоро трябва да се тълкува като съветски опит за установяване в Средиземноморието. Но всъщност този съветски опит българо-гръцката граница да се върне към онази от 10 август 1913 г. се проваля.

България получава резултатна съветска подкрепа единствено за намаляване на репарациите искани от Гърция. Но и тук, налага се да кажем, повечето делегации в Париж се отнасят с подозрение към прекомерните гръцки щения.

Само СССР ли помага?

Трябва обаче да се изтъкне, че по въпроси засягащи България, София не разчита само на СССР, но и на подгласници като Украйна и Белорусия, както и на сателити на Москва като Чехословакия и Полша, които също се противопоставят на гръцките претенции. Те изтъкват също как българска армия не е пращана по време на войната срещу СССР, Великобритания и САЩ.

А и сред факторите, които играят в полза на България е и Декларацията на Централната еврейска консистория в България, разпространена по случай Втората среща на Съвета на министрите на външните работи в Париж (25 април-16 май 1946) с оглед на бъдещите мирни преговори преди откриването на конференцията.

Документът видимо омекотява краските свързани с антисемитското законодателство и антисемитската политика на българската държава след 1940 г. Оттук идва и познатия мотив за увеличаване на броя на евреите в страната след края на войната. Напълно е подминато в тези години с оглед на сключването на мирните договори и българското съучастие в депортацията 11 343 евреи от "новите земи" през март 1943 г. Да не говорим, че в него съучаства, бидейки в Македония, и приближеният на Отечествения фронт ген. Иван Маринов, командващ окупационните сили там в момента на вдиганията през март 1943 г.

Неудобната помощ на Югославия

На днешно време за София е твърде неудобна тогавашната позиция на Югославия. И това не е случайно. Развързаните ѝ от БКП ръце в Пиринска Македония след лятото на 1946 г. водят до ярка защита на България по други въпроси в речи на югославски делегати като Димитър Влахов, Моша Пияде и Едуард Кардел.

Известно е, че по времето на Парижката конференция все още текат преговори под егидата на Сталин за създаване на по-голяма Югославянска федерация, в която да влезе и България. Ето защо поне защитата на българските южни територии от страна на югославската делегация в Париж е защита от гръцките претенции на част от бъдеща югославска територия.

А и в Пиринска Македония вече има създадени от Скопие Македонски театър в Горна Джумая (днешен Благоевград), излизат на новия език македонски вестници и литература, като той започва да се изучава и в училищата, заедно с македонска история. Това и прави подкрепата на югославските делегати твърде очаквана и неизненадваща. Дори самите български представители говорят единствено за "Гърция, едничката страна, с която имаме още различия".

Докато тече Парижката конференция, са предадени на Скопие и костите на Гоце Делчев. Водачът на македонската съпротива в годините на войната Методия Андонов-Ченто, пръв председател на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), е вече в немилост в югославска Македония. Същото предстои да се случи и на ОФ опозицията в България.

Докато опозиционният народен представител от БЗНС-Никола Петков, Борис Чанджиев, отправя парламентарно питане към Георги Димитров за течащото преброяване в Пиринска Македония, а последният бави отговора си с месеци, то югославската делегация няма нищо против да защитава България срещу Гърция в момента, в който София е на път да ѝ хариже Пиринска Македония.

Тук медалът има и една втора страна. След като е пуснало емисарите на Лазар Колишевски в Пиринска Македония и я има обещана от комунистическа София и Сталин, югославското комунистическо ръководство няма проблем нито с "българска администрация", станала по "германска заповед", нито пък отваря темата за депортации на евреи от "новите земи".

Нещо повече, с оглед на по-сетнешни и днешни опити в Скопие да се отрече помощта на българската армия за изтласкането на нацистите са забележителни настояванията именно на югославската делегация, че още на 5 октомври 1944 г. българското правителство е сключило с югославското спогодба за военно сътрудничество, седмици преди сключването на примирието в края на октомври 1944 г.

Кои са в крайна сметка успехите на България в Париж?

В края на Парижката мирна конференция се стига не до предотвратяване на някакво орязване на българска територия. Както видяхме, на претенциите на Гърция никой не гледа сериозно, а други реално няма (освен югославските за Пиринска Македония, на които Сталин, Тито и Димитров са се съгласили и за които в момента по-скоро Великобритания, Гърция и опозицията в България са най-големия проблем за осъществяването им). България не съумява също да прокара и искането си за излаз на Егейско море чрез възвръщане обратно на Западна Тракия.

За успех може да се смята най-вече намаляването на исканите отново от гръцка страна огромни репарации, като в крайна сметка общата сума е намалена от първоначалните 900 млн. само за Гърция на общо 125 млн. Ала нито първоначално исканите от Гърция репарации, нито нейните претенции за придвижване на границата далеч на север са срещали някакво особено разбиране на конференцията, за да спасява Сталин България.

На запазването на границата от 1 януари 1941 г. определено не може да се гледа като на голям успех. В крайна сметка, като се изключи Гърция, и предоставената културна автономия в Горноджумайско, никой съсед няма претенции към България. А и двете с Гърция, с различни мотиви оспорват границата от 1 януари 1941 г. Но не само СССР, в крайна сметка и Англия, и САЩ са против гръцките претенции и за запазване на границата.

Изводите

Политиката на режима от преди 2 септември 1944 г. отежни в твърде голяма степен положението на България в края на Втората световна война. Но и Червената армия в България не е освободител, и не е проблемът, че е просто окупатор, а че окупира демократична и вече антифашистка държава, в която след време ще наложи тоталитарно управление от съветски тип. Ето защо паметникът не е друго, освен паметник на тоталитаризма, военщината и унищожаването на демокрацията и многопартийната система в страната.

Що се отнася до българското искане да се осигури на България достъп до Бяло море като се върне обратно Западна Тракия, то повечето изложени проблеми преди близо 80 години са на път да получат мирно, цивилизовано и взаимноизгодно решение в хода на българската интеграция в Европейския съюз. Който е бил през уикенди, празници и отпуски последните години до "завладяното" от българи Беломорие, знае за какво говоря.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.