Един студент през 1968 г. Как Александър рискува свободата си, за да подкрепи Пражката пролет

„Хубавите неща стават бавно.“

Така един историк коментира наградата за принос към свободата и демокрацията, която Софийският университет му връчи с половин век закъснение.

Тази награда е предназначена за 21-годишния студент по история Александър Димитров и колегите му Едуард Генов и Валентин Радев. През 1968 г. те протестират срещу смазването на Пражката пролет, с която се прави опит за реформа на комунистическия режим в Чехословакия. В нейното потушаване се включват войски на комунистическа България, където лидер е Тодор Живков.

Тримата студенти не крият несъгласието си с това, но не са поощрени за гражданската си позиция. Напротив - университетът ги изключва, а тайната комунистическа полиция Държавна сигурност (ДС) ги изпраща в затвора.

Прескачаме 55 години напред до 17 януари 2024 г. Университетът, изгонил студентите, сега ги награждава. И то в една от аудиториите, където някога са ходели на лекции.

Отличието отива при вече 76-годишния Александър и наследниците на Едуард и Валентин, защото двамата не доживяват този момент.

В историята на тримата има всичко - надежда, смелост, разочарование.

„Каквото сме направили - направили сме го“, разказва Александър Димитров пред Свободна Европа. И добавя:

„Не защото Бог ни гледа, а за да бъдем горди със себе си.“

Александър Димитров (вдясно) получава наградата си от ректора на СУ проф. Георги Вълчев, 17 януари 2024 г.

Какво става в Прага през 1968 г.

След Втората световна война в Чехословакия - също като в България - на власт идва комунистически режим в тясна връзка със Съветския съюз (СССР).

През януари 1968 г. управлението на страната се оглавява от Александър Дубчек. Той започва либерални и демократични реформи на режима и обещава да изгради „социализъм с човешко лице“, като отслаби цензурата и даде свобода на придвижване и сдружаване. Тези промени стават известни с името „Пражка пролет“.

Гражданите на Чехословакия одобряват реформите и настояват за още по-фундаментална политическа промяна. Това обаче не се харесва на СССР.

На 21 август 1968 г. хиляди войници, танкове и самолети нахлуват в Чехословакия, за да спрат промените. Освен от СССР, те идват от България, Полша и Унгария. Дубчек е отведен за разпит в Москва, а пражките улици се изпълват с недоволни чехи и словаци.

Над 130 от тях загиват в сблъсъците с „братските“ войски.

„Цяла Чехия и Словакия излязоха на улиците, а ние стоим тук и блеем. Не можеше да не направим нищо“, казва Александър и добавя:

„Всички ние се надявахме това, което стана през 1989 г., когато се разпадна съветският комунизъм, да стане още през 1968 г. Но явно е било рано.“

Александър, Едуард и Валентин

През 1968 г. Александър, Едуард и Валентин са на по 20-ина години. И тримата са студенти по история в Софийския университет.

През лятото те се информират за случващото се в Чехословакия въпреки цензурата в България. Александър знае английски език и научава за събитията от Би Би Си. Слуша и Радио „Скопие“, което по думите му „на сносен български предаваше истината“.

Докато следи какво се случва по улиците на Прага, Александър решава, че не може да стои безучастен. На същото мнение са колегите му Едуард и Валентин.

Тримата си организират срещи в дома на Александър в София, за да пишат листовки с напечатани послания.

Портретите на Едуард, Александър и Валентин в края на 60-те години заедно с посланията, които те записват върху позивите.

Брошурите (тогава наричани позиви) са с текст: „Вън войските на марионетката Живков от Чехословашката социалистическа република“. Александър и Едуард ги разпространяват в София, а Валентин - в Пловдив, като ги пускат в пощенски кутии.

„Знаехме, че шансът да ни хванат е 50 на 50, а тогава много трудно се влизаше в специалност „История“. Но пак си сложихме главите в торбите“, разказва Александър.

Ако сега го питате защо, той ще ви зададе въпроса: „Какво изпитахте вие на 24 февруари преди 2 години?“ Това е датата, на която Русия започна пълномащабното си нахлуване в Украйна.

„През 1968 г. ние изпитахме същото, което честните хора по земята изпитаха, когато руският президент Владимир Путин започна „специалната си операция“ в Украйна. Бяхме безкрайно озлостени и трябваше да направим нещо“, казва Александър.

Наказанието

Днес разпространението на листовки с протестни надписи може да не изглежда кой знае какво. Все пак Конституцията гарантира свободното слово и правото на протест на гражданите.

Преди 55 години обаче България е под тоталитарното управление на комунистическата партия и дори най-малката форма на несъгласие с официалната партийна линия се наказва.

Валентин, Александър и Едуард (от ляво надясно) са изобразени в историческия комикс „На конци - 1968: една действителна история“ с автор Веселин Праматаров.

При първата акция на студентите им се разминава. Но през октомври 1968 г. те решават да направят още листовки. Тогава приятел от детството на Едуард пише донос до ДС. Тримата са арестувани и изпратени в Централния софийски затвор. Дадени са им и кодови имена - Марионетка 1, 2 и 3.

В началото на януари 1969 г. започва съдебен процес срещу тях. Александър, Едуард и Валентин са изключени от СУ и получават присъди от различни срокове затвор.

Наказанието им не свършва дотук - след 2 години в затвора Александър е изселен в село край Свищов.

„Бях там 2 години и половина, после се върнах в София. Но през цялото време съм бил под наблюдение от Държавна сигурност“, разказва той.

„Не можех да имам приятели. Ако имах, от ДС отиваха при тях и ги караха да ми разказват вицове против властта, за да видят как ще реагирам.“

Александър при мемориала на жертвите на комунистическия режим в България

До края на комунистическия режим през 1989 г. Александър, Едуард и Валентин са преследвани.

„Наложи се с жена ми да живеем доста изолирано, но прекарвах много време в Народната библиотека. Така че не се оплаквам“, казва Александър за живота си през тези години.

И добавя, че никога не е съжалявал за това, което е направил през 1968 г.

Отново студент

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков е свален от власт. Това е датата, която се смята за начало на демократичния преход в България.

„Първата ми работа беше да си подготвя документите за университета, откъдето ме бяха изключили“, спомня си Александър за този момент.

„В петък свалиха Тодор Живков. В понеделник отидох и поисках да ми възстановят студентските права.“

Той бързо се връща в университета и завършва история - макар и с повече от 20 години закъснение. За него този избор е най-естественият възможен.

„Внушил съм си, че съм роден историк. Имах една връзка, с която можеше да ме възстановят в университета по Живково време. Но не и в „История“, защото се смяташе за идеологическа дисциплина. Аз отказах“, казва Александър.

Александър и съпругата му на среща с посланика на Словакия (в средата)

Въпреки това той използва годините преди 1989 г., за да трупа изследователски материали, знания и идеи. След промените публикува редица книги и исторически справочници.

За гражданската си позиция по време на Пражката пролет Александър и колегите му са наградени от Чехия и Словакия през 2018 г., когато се навършват 50 години от събитията.

На въпроса защо е открил призванието си точно в историята, Александър казва:

„Ако не знаем историята, не знаем откъде идваме и къде отиваме. Един човек живее най-много 90-100 години, а историкът живее 10 хиляди и преживява всичко през тях.“

Затова и фактът, че признанието от СУ за тримата студенти идва над половин век след техния протест и 35 години след 1989 г., не натъжава Александър.

Той вярва, че в историята хубавите неща стават бавно. Но означават, че макар и късно, можем да вървим напред.