Донос, присъда и затвор. Какво се случва с трима студенти, които искат да разкажат за Пражката пролет

По предварителна уговорка, по средата на пътя между домовете им на столичните улици „Кирил и Методий“ №2 и ул. „Раковски“ №79, студентът историк Валентин Радев се среща със своя колега от университета Едуард Генов.

Това се случва през 1968 г. на 29 октомври - датата, на която ще се проведат местните избори в неделя.

Валентин трябва да върне на Едуард учебник. Преди да се разделят обаче, той забелязва на разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че навярно вече милицията е по следите им. Все още не споделя съмнението си с Едуард.

Още същия следобед обаче Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Сутринта Тончев е бил привикан от органите на Държавна сигурност (ДС) след получен донос.

В него се е твърдяло, че колеги са му предложили да разпространява позиви срещу българското участие в нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия на 21 август 1968 г., с което се слага край на демократичните реформи там и опита за изграждане на „социализъм с човешко лице“.

Според пристигналия в ДС донос Тончев е дал и своето съгласие. При срещата им във факултета Тончев все пак скрива от Генов факта, че е бил привикван от органите. Съобщава му само, че има информация от свои „лични връзки в КДС“ - Комитета за държавна сигурност.

Този ден лекцията на студентите историци се провежда между 13:00 и 15:00 часа. В междучасието Генов бърза да сподели новината за изтекла информация към ДС и с Валентин. Определя му среща в 16 ч., на която Валентин трябва да донесе всички подготвени вече позиви. Те се съхраняват в дома му.

Мястото на срещата и този път е по средата на пътя между двете жилища. Валентин пристига със зелена папка и донася стоте позива на Едуард. Последният възнамерява още същата вечер да ги предаде на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.

Задържането и следствието

След около три часа обаче, в 19 ч. и 20 минути, преди срещата му с непознатия в ресторант „Будапеща“, Едуард е задържан от „органите на народната милиция“ с общо 217 броя позиви.

Отново по това време са арестувани още двама студенти историци. Единият от тях е Александър Димитров. Това се случва в Градската градина пред Народния театър, на излизане от известното сред столичани по това време заведение „Бамбука“. Валентин пък е задържан на „Раковска“, пред сградата на ЦКС.

И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. Генов, Димитров и Радев са разпитвани от следователя Йордан Орманков и подполковник Апостол Василев Апостолов.

Следствието установява, че сутринта на 19 септември Едуард се обажда по телефона на Валентин. Двамата си определят среща за пореден път на обичайното място, където този път Едуард доверява на Валентин, че се срещат, за да отидат заедно до дома на техния състудент Сашо на ул. „Витоша“ №69, за да пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия.

"Вън войските на марионетката Живков от ЧССР"

Когато позивите са готови, 20 броя от тях взема Валентин. Идеята е той да ги разпространи извън столицата, тъй като в следващите дни му предстои пътуване до устието на река Ропотамо. Ето защо на 20 септември 1968 г., към 14 ч. на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, Валентин Радев застава на автостоп със своя приятел Максим Коен, студент по физика.

Максим не знае за носените от Валентин позиви. Поради това последният използва нощуването им при роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Останалите позиви остават у Александър и Едуард, които си разпределят центъра на столицата.

Носи със себе си близо 50-60 позива. Бързо ги оставя в пощенските кутии и дворовете на къщите, като се озърта непрекъснато. За около час и половина съумява да разпространи всички позиви, с които разполага.

След това обиколя напосоки из София, за да заличи следите си. Накрая се прибира у дома при нищо неподозиращия си баща. За него в обвинителния акт с дата 19 декември 1968 г. ще пише: „Бащата е член на БКП и известен учен, но не е могъл да повлияе върху оформянето на обвиняемия като лоялен гражданин и политически правилно оформена личност.“

На 22 септември другият арестуван вече студент историк – Александър Димитров, разпространява своя дял от позиви.

"Какво правиш ти?"

Малко по-късно, в началото на октомври започва учебната година в Софийския университет. Тримата второкурсници историци се срещат във факултета, като вече са разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва.

Тогава тримата решават да повторят акцията с позивите. Този път изготвят послания и от двете страни на листовките. Първото гласи: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди, изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“.

От другата страна пише: „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ Изработените позиви остават на съхранение у Валентин. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с направата на още позиви със същото съдържание.

Около направата на тези втори позиви Едуард решава да включи в групата и своя приятел от детинство Божидар Стриков, по това време вече военнослужещ. Двамата с Генов още на 24 април 1964 г. са правили опит за бягство през границата, но са заловени. От края на септември, след успешната акция с първите позиви, Едуард казва на Божидар за техните действия и как Валентин Радев е разпространявал позиви в Пловдив.

На 16 октомври Генов и Стриков се срещат при книжарницата на ъгъла на улиците „Раковска“ и „Дондуков“. От там отиват във Валентин, който ги чака. Малко след това към тях се присъединява и Александър. Започват обсъждане на идеи за създаване на клуб, който да е формално към комсомолската организация на специалност „история“, но реално да се превърне в място за критични политически дискусии.

Идеята е на Александър, но Едуард е резервиран към нея. Разбират се да продължат спора по-късно, след което преминават към написването на втората партида от позиви.

На 18 октомври Стриков пише донос до органите на Държавна сигурност, в който издава групата и нейните намерения. Опитва се да прави дори характеристики на Едуард, Валентин и Александър.

ДС е вече по петите на тримата и на 29 октомври Валентин забелязва сивата „Волга“. Тримата задържани получават псевдонимите Марионетка 1, 2 и 3. В последните дни преди задържането вечерта на 29 октомври тримата са непрекъснато наблюдавани и проследявани.

Присъдите

Обвинителния акт е изготвен на 19 декември 1968 г. Паралелни партийни и комсомолски събрания в специалност „история“ на Софийския университет са организирани с цел разграничаване от постъпката на тримата обвиняеми.

На 5 януари 1969 г., още преди делото и прочитането на присъдата, Валентин и Александър са изключени от Комсомола. На следващия ден е предложено и тримата да бъдат изключени от университета. Това се случва със специална ректорска заповед на акад. Пантелей Зарев.

На 11 януари Софийският градски съд осъжда Едуард на пет години затвор, Александър - на три години, а Валентин - на две. И тримата обжалват присъдата. С решение от 1 април на Върховния съд присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца.

Веществените доказателства, състоящи се от пакет с 217 позива и друг плик с още 21, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.

Изтърпяването на наказанията и след това

Тримата студенти излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард получава втора, вътрешна присъда от осем години заради опит за бягство. След излизането си от затвора сключва брак и има двама сина.

През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“. С това открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинкските споразумения, алармира за потъпкването на човешките права в Живкова България. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. В отговор на тази му дейност е интерниран в село Михалково в Родопите.

През октомври 1988 г. е експулсиран от страната. Установява се в САЩ, където умира на 16 декември 2009 г.

След излежаване на присъдата си Валентин работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина и умира през 1995 г.

След излизането си от затвора Александър е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско, за три години. По-късно също създава семейство. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“.

През 2018 г., за 50-годишнината от събитията през 1968 г., Чешкият сенат даде на името на тримата Награда за последователна защита на принципите на демокрацията, свободата и човешките права. Словашкият президент Андрей Киска награждава тримата с ордена „Бял двоен кръст“.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.