Скритият мотор на промяната. Как живя режисьорката Малина Петрова, която не забелязваше цензурата

Кафенето е задимено, в България още не е забранено пушенето. Жената отговаря сериозно на всеки въпрос, който чува, но идва момент, в който прихва от смях: "Оооо, я стига, просто направихме една прожекция". Току-що е попитана за нейната лична роля в едно историческо събитие, което отприщва цялото опозиционно движение срещу Тодор Живков - прожектирането на документалния филм "Дишай" на Юри Жиров през 1988 г.

Тя е Малина Петрова, която почина в четвъртък.

"Дишай"

През 1988 г. тя оглавява Кабинета на младите кинематографисти в София. По това време за всичко има само по една организация, контролирана от БКП. Това важи и за Съюза на българските филмови дейци (СБФД), където е обособена младежка секция. Към края на 80-те режимът леко е разхлабил примката и това е позволило да се избере за младежки шеф човек, който не е член на БКП - Малина Петрова.

По това време кинаджиите са научили един уникален факт - в град Русе, който от години се обгазява от румънски завод, построен на другия бряг на Дунав, протичат истински демонстрации против отравянето с хлор. Намерил се е режисьор - Юри Жиров, който е заснел това и е кръстил филма си "Дишай".

Но за този филм няма нито салон, нито дори закрита прожекция. Той описва накуп всички забранени от режима неща: как се строят вредни заводи в социалистическия лагер, как се игнорират оплакванията на хората, как въпреки всички забрани си е проправила път волята за свобода.

Като шефка на младежите кинаджии Малина Петрова организира прожекция на забранения филм в Дома на киното.

Да беше само това, щеше да мине за щрих в една биография и толкова. Но историята продължава с реакцията на публиката след прожекцията - тя учредява първата дисидентска организация в България - Общонародният комитет за екологична защита на Русе. Никой тогава не употребява думата "дисидентска", участниците говорят за себе си като за неформална група.

Съпротива на режима

От този ден нататък тези групи стават все повече - появява се "неформален профсъюз" ("Подкрепа"), Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, Независимото сдружение "Екогласност".

И след този ефект да дойде възклицанието "Ооооо, я стига, просто направихме една прожекция"?

Нито е било "просто", нито са го направили много хора, макар че Малина Петрова винаги изброяваше и помощници. Признаваше уникалността на момента и значението на волята да действаш, когато има риск. Беше наясно с това, че "просто прожекцията" е изстреляла първия куршум в мрака, а не само е показала филм. Много добре знаеше, че ролята е именно нейна или поне предимно нейна. Онова, което отхвърляше с неизменния смях, е всеки опит да ѝ се пришие патетична оценка, да се разисква с тържественост някакъв неин избор, който тя е схващала като единствено възможен и правилен.

"Хората в Русе тогава се движеха в бял отровен дим, като този в кафенето, само че хиляди пъти по-плътен" - твърдеше тогава. Все едно казваше, че една прожекция е най-малкото, което е можело да се направи за тях, когато никой друг не прави нищо.

"Танковете да дойдат"

Малина Петрова е участник и в друго събитие, определило живота в България - този път след падането на комунизма. По време на първите демократични избори през 1990 г. тя е режисьор на предизборното студио на СДС - тогавашната обединена опозиция, събрала на едно място доскорошните "неформални групи" и възстановените след 40 години партии.

Тогава СДС трябва да вземе решение дали да пусне видеозапис от един епизод, случил се половин година по-рано.

На 14 декември 1989 студенти и опозиция са обградили парламента и настояват той да отмени член първи от конституцията. Според текста БКП е ръководна сила в България. Депутатите цитират процедурата, според която това не е възможно да стане веднага, но хората не искат и да чуят каква е процедурата. Напрежението нараства, хората са все по-близо до стълбите на парламента, десетки хиляди са.

Тогавашният държавен глава Петър Младенов излиза пред хората, за да ги успокои, но не успява. На връщане в сградата на парламента той казва репликата: "Най-добре е танковете да дойдат".

Репликата е уловена от оператора и режисьор Евгени Михайлов - състудент и приятел на Малина Петрова.

Половин година по-късно двамата успяват да наложат решението си за публикуване на "танковата реплика". Ефектът от излъчването ѝ довежда много хора до ступор пред екрана - чак тогава те научават, че държавният глава е бил готов да изпрати танкове срещу протестиращи.

След излъчването, напрежението около изборните резултати и студентската стачка президентът Петър Младенов подава оставка.

Режисьорката Малина Петрова

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, където завършва немската гимназия. Дипломира се като кинорежисьорка през 1978 г. в класа на Христо Христов и на тогавашния асистент Георги Дюлгеров.

Година по-късно тя попада на друго място, което се превръща в нейно "второ училище" - става втори режисьор на филма "Лачените обувки на незнайния воин" на Рангел Вълчанов. Тя самата нарича това работа на "момче за всичко" - така пише в собствения ѝ сайт в рубриката "За мен". Все едно и това е било "ооо, я стига, просто работа", щом се отнася до нея.

Не пише по колко години е работила над основните си филми, как се е борила с бюрокрацията преди и след 1989 г., колко нейни филми са били спирани, осъждани или пренебрегвани.

"Защо им гласуваме доверие? За да правят пари?" Откъс от филма "Държавни тайни"

Трайчо Костов

В годините на режима тя започва работата си над филм за Трайчо Костов - комунистът, когото собствените му съпартийци осъждат на смърт през 1949 г. в инсцениран процес по подобие на тези в Съветска Русия на Сталин. Темата остава неудобна за партията чак до падането на Берлинската стена през 1989, а скоро след това губи актуалност - още преди да е разказана историята.

Филмът "Сърцето умира последно" (сценаристи Велислава Дърева и Малина Петрова, режисьор Малина Петрова) за Трайчо Костов излиза през 1991 г. и е сред първите честни исторически разследвания за репресиите от края на 40-те.

"Сега архивите са отворени и се върнах да намеря документите на Трайчо. Повечето ги нямаше, други папки бяха със сменени архивни номера" - каза тя вече в края на 90-те.

Никога не проверих с очите си за какво става дума. А тя повтори това твърдение още няколко пъти в следващите години, всеки път със сълзи на очи.

Палежът на Партийния дом

През 2009 г. излиза на екран нейният филм за подпалването на Партийния дом в София - загадъчна история, която протича на 26 август 1990 г., после се разследва с години, но е приключена по давност.

Издирваше кадри, спомени и документи в продължение на години, намери своя личен отговор на въпроса кой е подпалил сградата, но остави финала отворен.

Филмът "Приключено по давност" (сценарист и режисьор Малина Петрова) остава най-пълното разследване на това събитие, върху което Българската социалистическа партия изгради своя нов образ по времето на 90-те - образът на жертва, а не на тиранин.

"Ще ни обесят бе, Ахмед". Как първите дисиденти изчезнаха от хоризонта

Сега, когато я няма

Най-старите ѝ филми, тези от 80-те, са най-високо ценени от очевидците на времето. За това може да има много естетически причини, но има и една, която няма общо с киното - това са честни филми, а са правени в епохата на повсеместна цензура.

Винаги е намирала болезнени теми - за творци, чиито турски имена са сменени, за цензурата, която убива човека, преди да убие твореца, за природата, която бива погубвана, за учениците на 80-те, които преминават към бунтове в търсене на свобода.

При всичко направено изглежда пресилено, че именно последният ѝ филм е дело на живота ѝ, но май е точно така. Филмът "Държавни тайни", сниман в продължение на десетилетие, е завършен, но не е видял бял свят. Той разказва за това как Държавна сигурност успява да създаде цяла партия в свободна страна.

Разследването е конкретно за ДПС, но тя настояваше, че снима филма само като пример за това как една уж невидима организация може да изяде демокрацията, ако не бъде извадена изцяло на светло.

* Поклонението ще се състои в неделя, 17 септември, от 13 часа, в ритуалната зала на Гробищния парк в Бургас.

"Загубихме години заради някакви сараи"