Без съд и присъда. Как 12 младежи бяха разстреляни при Ваташа на 16 юни 1943 г.

На 16 юни 1943 г. рано сутринта в механата на македонското село Ваташа са арестувани и изведени младежи. Наредени са в колона по двама. Тръгват изнемощели, гладни и жадни в юнската жега.

В колоната са Перо Видев на 15 години, Ванчо Гурев на 19, Данко Давков, Илчо Димов, Ристо Гьондев, Герасим Матаков, Пане Мешков и Пане Джунов на 18, Блаже Ицев и Диме Чекоров на 20, Ферчо Попгеоргиев на 26 години, Васо Хаджийорданов на 28 години. На около десетина метра зад тях крачат четири девойки от селото. Те са Невена Хаджийорданова, Стева Ампова, Ката Ицева и Павлина Касапинова.

Около пладне единият от водещите ги военни, поручик Борис Костов, нарежда на колоната да спре в местността Дулово долче, край реката Луда Мара. Бледи и изнемощели юношите и девойките остават на място. Поручикът, заедно с полицейският началник на Кавадарци, подофицерът Петко Опреков и други агенти отиват на страна и започват да шушукат помежду си. Заповядват на младежите да се съберат близо един до друг за да им бъде направена фотография.

По някои сведения поручик Костов се опитва да нареди на девойките да отидат при момчетата, ала полицейският началник Петко Опреков и Борис Жеглов, заместник-началник по сигурността на полицейското управление в Щип, се противопоставят тъй като това не било предвидено в дадената им предварително заповед и списък от полк. Любен Апостолов, командир на 56-ти пехотен Велешки полк.

Усещайки какво се готви, Васо Попйорданов, мигом побягва, бързо последван от двама други младежи – Диме Чекоров и Герасим Матаков.

Чува се вик „Стреляйте!“ и започва страшна пукотевица с картечници, пушки и револвери. Изсипва се дъжд от куршуми, който предизвиква вдигането на пушилка. Поразените тела на младежите падат едно до друго. Четирите девойки са застинали и в шок. Войниците тръгнали да преследват тримата бегълци потвърждават, че са ги убили. Онези от телата, които демонстрират знаци на живот, са убити.

Момичетата гледат труповете на застреляните си братя и другари. Краката им се подкосяват от стреса и те падат на земята. По техни свидетелства военните са се сдобили след разстрела и с часовниците на онези от момчетата, които са притежавали такива. На девойките е наредено да се върнат обратно във Ваташа.

След известно време цялото село се събира на мястото на разстрела. Край всяко мъртво тяло се струпват неговите близки и роднини. В общ, набързо изкопан гроб се поставят всички трупове. Подлагат яворови клонки отдолу, като със същите покриват и мъртвите.

В навечерието на убийствата

Добре известно е, че първоначалното посрещане с цветя на българската армия във Вардарска Македония през април и май 1941 г. бързо се сменя според български полицейски документи с „охладняване“ и растящо „лошо настроение срещу българската власт.“ Макар и твърде далеч от мащабите, характерни за други региони на бивша Югославия, съпротивата е факт и е видимо по-значима от тази в старите предели на царството.

Извършените убийства без съд и присъда са част от започнала на 7 юни 1943 г. офанзива на българската власт срещу партизанската съпротива. Насочена е към цивилното население, което ѝ сътрудничи. Участват три полка от българската армия - Велешки, Битолски и Прилепски, както и части на българската полиция от Тиквешията и Гевгелийско. Всички те са под командата на полк. Любен Апостолов - български офицер, отдавна живеещ в България, но родом от Крива паланка.

Към 14 юни полицейските мерки се засилват. На 15 юни в Кавадарци и близкото тиквешко село Ваташа е въведен вечерен час. Тук са вече и областният управител на Скопие Димитър Раев, както и началникът на тамошната областна полиция Асен Богданов. След полунощ е направена блокада на селото. По улиците започват да се движат въоръжени патрули. На определени места са поставени картечни гнезда.

Ето защо и в злокобното утро на 16 юни 1943 г. никой не напуска село Ваташа и не отива на работа. Полицейският началник Борис Жеглов предава на полк. Апостолов списък на 13 младежи и 4 девойки, за които има данни, че са установили връзка с партизаните.

В ранните часове на 16 юни отряд от българската армия и части от българската полиция извършват първите арести. Арестуваните младежи и девойки са отведени в селската механа. Подложени са на разпит, тормоз и побой. В краят на полицейския разпит са освободени един младеж и девойка. Остават 12 младежи и 4 девойки.

След убийствата

Бруталността на случилото се край Ваташа не може да бъде подмината. Тя довежда до гняв сред местното население. Ето защо според някои сведения още в края на юни 1943 г. в селото са изпратени кмета на Скопие Спиро Китинчев и журналиста Данаил Крапчев, родом от Прилеп. На мегдана в Кавадарци ги посреща разгневена тълпа. Установяват роля в инцидента на зам.-околийския началник Крум Камчев.

Китинчев заминава за София и излага случилото се пред министъра на вътрешните работи Петър Габровски, както и пред министъра на войната Никола Михов. Той съобщава още за искането на местното население Камчев да бъде уволнен, а другите замесени да бъдат наказани. Единствената последица обаче остава, че Камчев е преместен от Кавадарци.

Почти месец след събитието, на 9 юли 1943 г., за него пише в дневника си и премиерът Богдан Филов.

„В Кавадарци болният въпрос е също с избягалите младежи. Тук при Витолище военните са имали нетактичността да разстрелят 12 души младежи, подозрени в укривателство на забягналите, и то без да вземат мерки, поне това да стане покрито. Това създало много лоши настроения. Необходимо ще е да се смени околийския управител, когото считат също виновен за тази случка, понеже не я е предотвратил“, пише Филов.

Видимо случилото се за министър-председателя е „нетактичност“ и сякаш няма нищо против това, стига „това да стане покрито“.

След края на българската власт

След войната ръководителят на акцията полк. Апостолов е предаден от новата отечественофронтовска власт в Скопие. Пред „народен съд“ в Кавадарци той не се признава за виновен. По думите му имал информация, че юношите и девойките са били заловени въоръжени в гората като партизани, а не че са арестувани по къщите им. Осъден е на смърт и разстрелян. От „народни съдилища“ са осъдени на смърт и Д. Раев, Б. Жеглов, А. Богданов, Б. Костов, П. Опреков.

Едва след войната се организира и истинско погребение на убитите младежи. Семействата им сами разкопават костите, измиват ги в реката Луда Мара и в малки ковчежета ги погребват в местността Моклище. През 1961 г. е открит паметник-костница на 12-те. През 1963 г. се прави и трето погребение на мястото, където днес е разположен голям паметник. На самото място, където са извършени убийствата, са посадени 12 явора. Днес в района на самата екзекуция има по-малък паметник.

Македонският разказ

В първите месеци и години след изтласкването на нацистките войски от Вардарска Македония все още реториката за трагедията във Ваташа се помества в разказ, насочен срещу политиката на официален Берлин и София, срещу „фашистката окупация“. В песни и други произведения убийците са „кръвници“, „джелати“ и „фашисти“. Постепенно в хода на годините „младенците от Ваташа“ са вкарани в стратегията за разказване на борбата за „тази земя на Тито“, срещу „фашисткият окупатор“. И все пак, дълги години за стореното не се говори като за дело на „българиТЕ“ - нещо което видимо се появява по-късно.

Обикновено се изкривяват мотивите на действията на българските власти, които в това време са предимно военнополитически и идеологически, а не етнонационални. Дори и от разказите на оцелелите момичета не може да се заключи, че конфликтът, поне по това време, има ясно очертан и застинал междунационален профил.

Пропуска се, че подобни акции има и на територията на довоенните граници на България, какъвто е случая от 20 декември 1943 г. с шестте деца от Ястребино в Северна България – Стойне на 6 години, Иван на 9, Надежда на 12, Димитринка на 11, близначките Ценка и Цветанка на 13.

Твърде често в македонския разказ се спестява участието на местни хора в акцията и в заповедите за убийството на младите. Когато все пак се спомене, че около 40 до 60% от войниците в полковете на разположената във Вардарска Македония Пета българска армия са били местни, се изтъква как те са насилствено привлечени. Това може би е и причина да се отбелязва, че все пак не всички войници са искали да стрелят при командата „Огън!“

За разлика от първите следвоенни десетилетия, напоследък, при изостряне на българо-македонските отношения, трагедията от Ваташа се използва за насъскване на публиката срещу „фашистките български сили“ и като свидетелство за „кръвожадността на българските сили“ и „свирепостта на българските фашисти“. Разбира се, често наратива преминава и в нещо сторено просто от „българиТЕ“.

Подобно на начина, по който в българския национален наратив инциденти през османския период (например трагедията в Батак) се използват за представяне на трайна и непроменима характеристика на цял един петвековен период на „турско робство“, разстрелът от Ваташа трябва да олицетворява всекидневието в окупирана Македония през периода 1941-44 г.

Неслучайно тези, които през юли 2017 г. бяха против политиката на Зоран Заев и договора с България, най-често се позоваваха на случилото се във Ваташа, което се разглеждаше от тях като символ на България и на отношението на българите към македонците.

След подписването на договора, въпреки видимата инерция и силните остатъци от югославската и комунистическата рамка на интерпретация, определени кръговете около СДСМ (партията, тръгнала от бившите комунисти) се стремят да говорят за „фашизма“ и „окупацията“, като избягват определението „български“. За сметка на това среди около опозиционното ВМРО-ДПМНЕ и партията „Левица“ упорито говорят за „българското клане“ и „българският фашистки окупатор“. От македонската опозиция валят дори закани към управляващите: „Вижте добре момчетата от Ваташа и преговаряйте“.

Някои кръгове в Северна Македония разбират обаче, че подобно говорене не само опростява и прави черно-бяла историческата картина, но е и път за никъде. Ето защо сред либерални издания, както и среди свързани със старото ВМРО от 90-те години, започна да се говори и за това как и в този случай, както и като цяло в Македония през тези години, и в българската войска, и в полицията, са били ангажирани много местни хора.

Други издания споменават за българския случай с децата от Ястребино. Това не намалява, разбира се, отговорността на тогавашната българска власт и политика, но определено възпрепятства злоупотребата със събитието за откровена антибългарска пропаганда. В този дух македонски медии дори дадоха трибуна за интерпретация на събитието от Петър Колев и дори от Красимир Каракачанов.

Българският разказ

За разлика от Северна Македония, където за Ваташа знае всеки, в България запознатите са малцината интересуващи се от македонската тема. Българският разказ е така организиран, че максимално да разтовари отговорността на българската власт и армия за случилото се.

Българската страница в Уикипедия говори за „12 млади комунисти“. Изтъква се още как юношите и девойките не са само ятаци, но и се готвят да се присъединят към „комунистическата съпротива“. В този смисъл, чрез вписване в ревизионистичния български разказ от последните десетилетия, принадлежността на младите към комунистическата съпротива се превръща в своеобразен похват за извинение на тяхното убийство без съд и присъда. Тактично се пропуска още, че макар и със значително участие на леви и комунисти, съпротивата в Македония съвсем не е само комунистическа.

Не е изненада в българския разказ подчертаването, че наредилият разстрела полк. Апостолов е от Крива Паланка, но без да се уточнява, че е завършил българско военно училище и е български офицер, социализиран изцяло в България. В този смисъл отговорността за стореното няма как да не се прехвърли върху тогавашната българска армия.

Отново по тази линия се подчертава как тогава „40 до 60 процента“ от войниците в разположената във Вардарска Македония Пета армия са местни новобранци. Заедно с това се изтъква как „местни кадри“ са и „голяма част от служителите на българската полиция“. И в този случай имаме неизречен опит за оневиняване на българската официална политика или поведението на хора носещи български униформи, доколкото са „тамошни“ и се идентифицират като българи, било от страх, било и по искрено убеждение.

Не се пропуска, че селският учител във Ваташа, който идва от довоенните граници на Царството, се опитва да защити младежите и девойките, но е отстранен от българските власти по време на разпитите.

Не на последно място, не без основание, случката се разглежда като част от подобни инциденти станали и в довоенните територии на България. Също не е маловажен и аргументът, че убитите са екзекутирани не като македонци, а като свързани с въоръжената съпротива, каквато има и на територията на довоенна България.

Как е днес?

Напоследък в Република Северна Македония побоят над Кристиян Пендиков и обвиненията на официална София по време на служебното правителство на Гълъб Донев накараха дори президента Стево Пендаровски да призове българското държавно ръководство за извинение.

Самата македонска опозиция с още по-голяма стръв подхвана темата за „българските фашистки традиции на стрелба, насилие и погроми“.

Историята във Ваташа от 16 юни 1943 г. продължава да бъде важна за македонския наратив за жертвите на „българската фашистка окупация“.

Един паралел с далеч по-малката тежест, която се отдава на разстреляната от комунистическите власти на 13 август 1951 г., отново без съд и присъда, „Струмишка петорка“, е твърде показателен.

В същото време, напоследък част от историческите среди в България силно застават зад политиката на премиера Богдан Филов, игнорирайки широката антифашистката опозиция в страната (поне това е позицията на съпредседателя на българската страна на историческата комисия Ангел Димитров). Всичко това допълнително затруднява и без това обтегнатите през последните години отношения.

Пътят към успокояване и помирение преминава през признаване на вината за трагедиите и преди, и след 1945 г. Тази година, във връзка с 80 годишнината от събитието, българската част от създадения миналата година Клуб за българо-македонско приятелство организира поклонение на паметника на убитите младежи във Ваташа.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.