Киевският процес. Как един филм показва търсенето на възмездие след войната

Един от първите съдебни процеси след Втората световна война, подвеждащ под отговорност германски военни, е Киевският процес от януари 1946 г. Трибуналът се припокрива по време и по обхват с далеч по-прочутия процес в Нюрнберг, и неслучайно е познат като “Киевският Нюрнберг”.

Петнадесет нацистки войници и техни сътрудници са изправени пред съда за военни престъпления, осъдени и обесени за извършените жестокости, сред които масови убийства и тормоз на мирно население.

Миналата година, в рамките на 79-ия Международен филмов фестивал във Венеция, украинският режисьор Сергей Лозница представи документален прочит на събитията от 1946 г. Филмът “Киевският процес” е част и от международния документален конкурс на тазгодишния “София филм фест”.

Филмът

Докато работи по предходния си филм “Бабий Яр. Контекст”, Сергей Лозница се натъква на тричасов запис от съдебната зала. Лозница решава да работи изключително и само с материала, заснет от Московското централно студио за документални филми.

Филмът започва с кадри на заснежения януарски Киев и руините, останали след бомбардировките. Сякаш няма съмнение, че целта при заснемането на тези първи пейзажи е била да се засили внушението за разрушителната сила на германската окупация.

Следващите сцени предлагат далеч по-оскъдна визуална информация. Пред обектива се изреждат петнадесетте обвиняеми, както и свидетелите. Ракурсите са статични, но определено находчиви. Камерата улавя мимики и жестове, в това число и на обвинителите, преводачите, съдебните служители, публиката на процеса. В кадър са и войниците, които го охраняват. Но сякаш не това, което се вижда, истински потриса, а контрастът между него и онова, което разказват въпросите и показанията.

Режисьорът Сергей Лозница

Работата на Лозница и екипа му се състои най-вече във възстановяването на картината и звука, подбора и монтажа. Добавени са единствено кадри, указващи имената и длъжностите на говорещите, както и неособено подробна допълнителна информация относно обвиненията. Сергей Лозница често си служи с подобно “нямо” присъствие в документалната си работа.

Подсъдимите

Подсъдимите са заснети в профил, по-рядко фронтално. Редом с тях са съдебните преводачи, чиято задача е да предадат конкретните и хладни отговори относно убийствата на десетки хиляди хора. Доколкото преводачите имат глас както на руски, така и на немски език, те се превръщат в особени герои на филма. Навярно единствено с тях би могъл да се идентифицира съвременният зрител на тези кадри. Преводачите трябва да слушат и да предадат казаното, трябва да запазят самообладание, да останат безстрастни. Макар с напредването на филма все повече да се засилва усещането, че това не е възможно.

"Страховитото мълчание на хиляди". 80 години от масовите убийства в Бабий Яр

Дори да не разбирате немски, няма как да не чуете, още преди закъснението в превода, думата Lebensraum, жизненото пространство, което окупаторите си създават, изтребвайки местното население.

Един от обвиняемите разказва как той и 30-ина негови подчинени са влезли в село, където са открили стрелба, защото местните са им оказали съпротива. На въпроса защо са стреляли и по жени и деца, той отговаря, че са “тичали из цялото село”.

Оцелелите

Арести, претърсване, изземване на продукти от окупираните територии. Избиване на цели общности или изпращането им на каторга или в Аушвиц. За това говорят не само обвиняемите, но и редица оцелели, призовани като свидетели. Различна степен на образованост и умение за боравене с думите, различна емоционалност и близост до събитията. Свидетелствата се трупат, за да кулминират в разказ от първо лице за пропастта на Бабий Яр.

Дина Проничева, актриса от Киевския куклен театър е сред хората, на които е наредено да се съблекат и да застанат на ръба на пропастта. Тя успява да скочи, преди да бъде разстреляна, и оцелява при падането върху купчината тела. Сдържа дъха си, когато нацистите проверяват дали е жива, като я настъпват. Когато започват да затрупват масовия гроб, Проничева успява да изпълзи през пръстта и да се изкачи незабелязано.

Финалът на филма има три основни елемента – речта, съпътстваща предложеното наказание, последните изявления на обвиняемите, и публичното обесване на 15-имата.

Последните думи и екзекуцията

Нацистите могат единствено да бъдат убити, защото са служили на човеконенавистния нацистки режим, но и защото Съюзът на съветските социалистически републики, неговото бъдеще и промишленост (изрично спомената в изказването) имат толкова силна нетърпимост към фашизма. Според речта тежестта на смъртното наказание чрез обесване не се основава на мъст, а на възмездие.

Петнайсетимата обвиняеми са на различна възраст, различно високо в йерархията. В последните си изявления някои от тях се позовават именно на това - нищо не е зависело от тях, не са можели да не изпълнят заповед. Други казват, че сега е станало ясно в какво именно се е състояла дейността на цялата фашистка партия. Един от тях дори почти се обявява за антифашист и призовава целия съветски народ да се присъедини към неговата съпротива. Друг изтъква, че е млад и като такъв се е стремял да служи за пример и сега пак така се надява на справедлива присъда.

Финалните сцени са от публичното обесване на военните престъпници на киевския площад Калинин. В януарския студ се е събрало многохилядно множество, което очаква изпълнението на присъдата. Площадът прилича на бушуващо море от ушанки. Осъдените са докарани до бесилката в каросериите на камиони, на вратовете им са нахлузени примките, камионите се отместват. Множеството ликува.

Какво значат тези кадри и свидетелства днес

“Киевският процес” е труден за гледане филм. Не само заради тематиката си, а защото ориентирането в материала изисква усилие, Сергей Лозница подпомага зрителите си минимално. За някои може би това не е и завършен филм, а своеобразна добавка към по-цялостния предходен филм на режисьора, който не случайно не носи само името на Бабий Яр, а добавя към него и думата “контекст”.

Само че какво друго представлява търсенето на възмездие след войната? Какво друго могат да ни кажат военните процеси? Така подреден и обработен, материалът, заснет през 1946 г., показва обвиненията, извършителите, свидетелите.

Не може да покаже лицата на хилядите убити, не може да разкаже отделните им истории. Кадрите предават театралността зрелището, което неминуемо съпътства подобни процеси. И тъй като щетите са твърде големи, за да бъдат възмездени, смисълът е по-скоро в утвърждаването на идентичността на оцелелите.

И именно тук Сергей Лозница ни прави услуга, като се въздържа от коментар – не казва на кого и как е послужил заснетият материал. Просто ни го представя, предлага да го гледаме днес, в днешната геополитическа ситуация.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.