Стотици паметници от времето на комунизма в България изглеждат оставени на случайността. Когато държавата не знае какво да прави с тях, подобен резултат изглежда напълно логичен. В Германия обаче има един град, който показва, че зад такова поведение се крие системна грешка. Градът е Нюрнберг - място на гигантски пространства на нацистката архитектура и един от най-интересните и парадоксални уроци на историята. Не на последно място, защото показва какви дълбоки следи оставя монументалното мислене на тоталитаризма.
Със своите цели 11 квадратни километра, но този гигантски мащаб човек го осъзнава единствено, когато е там, нацисткият параден площад е най-голямото запазило се архитектурно наследство на националсоциализма. В него са включени някогашната арена Леополд, конгресната зала, така наречената Голяма улица, неосъщественият, но планиран за изграждане немски стадион, огромното пространство за митинги Цепелинфелд и трибуната Цепелин. Зад тях стои името на Алберт Шпеер, първият архитект на Третия райх.
Всеки, виждал архивни кадри от партийните конгреси по времето на хитлеристка Германия от 30-те години или пропагандните филми на Лени Рифенщал (например “Триумф на волята” от 1934 г.), ще разпознае веднага тези места. Нюрнберг и националсоциализмът са свързани толкова силно, че не могат да бъдат отделени един от друг.
Поради удобното му разположение в сърцето на Германия, поради превърналия се в любимо място за излети след преустрояването си североизточен парк Luitpoldhain, а и най-вече поради силната подкрепа за Хитлер на цялата местна общност, именно Нюрнберг е избран за място на всенародните партийни конгреси и пропагандни паради на националсоциалистическата партия. Те събират до един милион души и се провеждат всяка година от 1933 до 1938 г. именно на това място за инсценировка на народната мощ – “ти си нищо, народът е всичко” – както и демонстрации на култа към фюрера. Гигантските пропорции са така избрани, за да усилват именно това чувство на безпомощност и отдаденост на водача.
Най-забележителното и най-парадоксалното е, че първата изложба след края на войната се случва едва през 1985 г. Документационният център отваря врати през 2001 г. Но защо на Нюрнберг му трябва толкова много време, за да обърне внимание на това тоталитарно наследство?
Първите 20 години целият ареал потъва в забрава и е напълно изоставен. Части от него се използват за склад на американските войници. През този период много обекти и паметници са взривени, премахнати, оставени на съдбата. Това съвпада с икономическото възстановяване в цяла Германия, който е същевременно период на амнезия, забрава и опит да се игнорира случилото се.
Едва студентските бунтове в края на 60-те години слагат начало на промяна. През 1973 г. е променен баварският закон за защита на паметниците – под закрила са поставени и паметниците от времето на националсоциализма. Чак след това градската управа започва да мисли какво да прави с мястото.
Първото решение за саниране на входната част на трибуната Цепелин - така наречената Златна зала, датира от 1983 г. Проблемите в търсенето на решения са не малко – трябва ли да се инвестират средства в поддържането и запазването на място, централно за една катастрофирала идеология? Но ако мястото се премахне и затвори, няма ли да доведе това до ненужна мистификация на тази идеология? Не е ли именно забравата и изоставянето най-доброто, което може да се случи на подобно натоварено с толкова пропаганда пространство?
Към всичко това се прибавя размерът – става дума за наистина гигантските 11 квадратни километра. Тяхното обхождане отнема повече от час. Всъщност, чак до 2000 г., докогато се правят и отхвърлят няколко архитектурни конкурса, се допуска грешката да се мисли, че трябва да се намери единно и цялостно решение за бъдещето на мястото.
Днешният кмет на Нюрнберг сам признава, че именно това търсене на цялостно и единно решение е блокирало процеса дълго време. Едва когато се приема, че такова единно решение е невъзможно, че могат да се търсят частични, фрагментарни решения и че диалогът за функциите на различни части от ареала продължава и в него участват различни граждански организации и институции, се стига до началото на преосмисляне на мястото и реалното му отваряне към хората.
Именно това е големият урок на Нюрнберг – животът в монументална тоталитарна среда оставя следи в мисленето и една от тях е търсенето на монументални решения. Нещата трябва да бъдат решени глобално, цялостно, или-или. Да се види отстрани това, да се отдаде внимание на фрагмента и да признаеш, че решенията могат да бъдат само частични, временни, фрагментарни – е процес. В Нюрнберг той отнема над 40 години.
Днес документационният център, със своята лека дървена конструкция, мислена именно като контраст с монументалната нацистка архитектура на Алберт Шпеер и постоянната си експозиция “Очарование и насилие – Нюрнберг и национал-социализмът”, е един от най-добре курираните музеи в цяла Германия. Годишно тук идват около 250 хиляди души, половината – от чужбина. Място на диалог, където да се срещнат различни субективни гледни точки и всеки сам да се конфронтира с въпросите – как се чувствам в такова място, искам ли да се запази или да го няма?
Между другото – последният въпрос продължава да предизвиква дебат. Именно защото поддържането на 11 квадратни километра изисква много пари. Тази година дебатът беше провокиран и от факелно нощно шествие на трибуната Цепелин от малка групичка неонацисти, проникнали в мястото именно поради слабата охрана, което беше разпространено в социалните мрежи. В момента мястото е интересно именно с това, че има грижа, охрана и информация. Но тя не е прекалена, рушенето продължава – човек може да се движи сам между информацията какво се е случило и полуизоставеното и обрастващо с трева поле, където някога са се събирали привържениците на Хитлер.
Има още два важни урока от Нюрнберг. Първо, реакцията на изоставяне и игнориране е нормална реакция след дълъг живот в монументална тоталитарна среда. Психологически това може да се обясни с желанието за бягство след катастрофа. Това е и част от тоталитаризма вътре в нас - мисленето в категория “или-или”, виждането на единствено полюсни и цялостни, тотални решения.
Второ, колко дълго ще продължи игнорирането зависи от това колко време е нужно на едно общество да израсне до разбирането, че няма друг избор освен да се ангажира с миналото си. И то така, че да включи максимален брой хора в неговото осмисляне. Изборът на наследниците на тоталитаризма не е дали се ангажират с миналото, а единствено как го правят, така че да остава място за всеки следващ да намери своята гледна точка.
Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
