Людвик Заменхоф, глобалният човек

Великите идеи обикновено се реализират бързо – от една минута, до един човешки живот. Но има и такива, за които човечеството дълго работи, а изходът е неясен.

Би Би Си напомня за такава идея: „Представете си свят, в който пътувате навсякъде и разговаряте с всекиго, свят с един универсален втори език за всички. Това беше мечтата на доктор Людвик Заменхоф, който измисли Есперанто“.

В превод от Есперанто, „есперанто“ значи „който се надява”. Това универсално описание свързва всеки с всички. Дори извънземен лесно ще открие най-общата ни характеристика – човек е, който се надява.

Но човекът има и други важни дела – ям, пия, пиша. За тях има и думи, без които не може никой език, независимо естествен или изкуствен, национален или универсален. Не минава без тях и Есперанто, създаден през последната четвърт на ХІХ век в полския, тогава руски, град Бялисток, от Ludwik Łazarz Zamenhof. Така е името му на полски. На майчиния еврейски е Eliezer Lewi Samenhof, а на Есперанто - Ludoviko Lazaro Zamenhof.

Има рядък запис с гласа на офталмолога доктор Заменхоф, любител лингвист и философ. Но не мога да преведа казаното, защото не знам есперанто. Да, този език е създаден лесен, за да е масов – но все пак, нужни са седмици, за да започнеш да си служиш с него.

А за колко време Заменхоф го измисля? Той полага основите на Lingwe Uniwersala още като момче - на 19-я си рожден ден занимава гостите с разговор на измисления език. Не е сигурно, че гостите се веселят, но Заменхоф после подобрява граматиката, а през 1887 издава „Първата книга” или Unua libro. Изданието финансира бащата на Клара, бъдещата съпруга на Заменхоф. Двамата имат момче и две момичета, всички убити в Холокоста. Вероятно като деца те гордо се представят пред гостите на Есперанто, както правят децата на есперантистите и досега.

В основата на езика стоят една красива, но наивна идея и добри познания по други езици. В Бялисток има четири основни етнически групи – руснаци, поляци, немци и евреи, които се ненавиждат.

„В семейството ме учеха на любов към всички хора, а на улицата виждах да се реализира само омраза” – спомня си Заменхоф. Той решава, че хората се мразят, защото говорят различни езици и не се разбират. Оттам до идеята, че ако имат общ език, ще започнат да се разбират, крачката е малка.

Да, идеята е наивна и нещата не стават така - различни интереси, а не езикови различия са в основата на човешките конфликти. Но пък е красиво. А и какво да си помисли малкият Людвик - руският му е бащин, еврейският – майчин, знае немски, защото баща му го преподава, а и полски, защото е езикът на умните и културни хора. Научава също латински, гръцки, френски и английски, ползва италиански, испански и литовски - общо 11 езика.

След години работа, Заменхов представя „Първата книга” с псевдонима д-р Есперанто, станал нарицателно за самия език. Някои критикуват, че Есперанто цели да замести естествените и националните езици. Но не, идеята е да бъде помощен език, на който хората лесно да общуват, който да сплотява, не да разделя. Все пак, неочаквано бързо дори за самия създател, в края на ХІХ и началото на ХХ век Есперанто намира почитатели по цял свят и се превръща в движение. То е непартийно, наднационално, облагородяващо човека и обединяващо хората.

През 1905 в Булон-сюр Мер, Франция, се провежда Първата световна конференция на есперантистите, създава се и Международен съюз. Движението, макар не така масово, съществува и днес. То настоява още за любов и разбирателство.

Есперантистката идея минава през много премеждия. Мусолини и Хитлер забраняват и унищожават есперантистите – заради еврейския произход на движението и принципите му, които отричат национализма като най-голямото зло, както пише Заменхоф. Болшевиките пък използват есперантзма и под неговата маска пръскат отровна пропаганда. Но през 1937 Сталин решава, че вече е победил и Есперанто не му е нужно – движението е забранено, а привържениците му – избити или подложени на гонения, включително в целия съветски блок след войната.

Промяна има чак в края на 50-те, с лекото размразяване при Хрушчов. Заменхоф не доживява всичко това. Отива си през 1917, но първо, освен с езиковия си експеримент, излиза и с две теории, неприемливи за неговото време.

Първата е от 1901, развита в книгата „Хилелизъм - разрешаване на еврейския въпрос”. В нея Заменхов се отклонява от ционизма и твърди, че евреите трябва да се сближават с хората от други религии, да служат всеотдайно на държавата, в която живеят, а юдаизмът и иврит са си тяхна лична работа. Еврейската общност не го прегръща от радост.

Пет години по-късно пък съвсем никой не прегръща новата му теория – хомаранизъм. Това е идеята, че всички народи трябва да се обединят чрез общ език и вяра. Това звучи, сякаш Заменхоф в мисленето си е много по-напред, отколкото дори нашето време може да преглътне. Но глобалният човек Людвик Заменхоф е щастливо мъртъв отдавна. Може би така просто намира своя начин да избегне предразсъдъците, гоненията и разочарованията, породени от типичното за човечеството неглобално мислене.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.