Рене Декарт, който съществува, защото мисли

Представям ви Рене Декарт, лисансие (образователна степен - бел. ред.) по право. Макар мъртъв от близо 4 века, той продължава да съществува в живота ни. Следователно ние продължаваме да мислим за него.

И как не – нали е сред най-могъщите войни на човечеството, които носят през мрака на Вселената тежката корона на мисълта. Да мислиш – значи да съществуваш. Cogito ergo sum. „Мисля, значи съм” – и всички мислим, че това е истина. Защото мислим, че сме истински. Но ако мислиш повече, съществуваш ли повече? Къде отива мисълта, когато вече не си? Или откъде идва, преди да си? А ако спреш да мислиш, изчезваш ли?

Не ме питайте, не съм Рене Декарт и не знам отговорите. На 10 срещу 11 ноември 1619 г., през 30-годишната война в Европа, в Улм, 23-годишният Рене Декарт заспива войник от армията на баварския херцог Максимилиан Първи, а се събужда завършен учен - философ, физик, математик, астроном. Събужда се като Рационалистът с главно Р, човек, чийто подход и метод за изследване раждат модерната наука, човек, понесъл на плещите си Европа от епохата на Ренесанса към епохата на Просвещението.

Е, както се сещате, в онази нощ Декарт просто сънува кошмари, цели три. Двата са свързани с обещанието, дадено по-рано от него на холандския математик и философ Бекман - да „сложи в ред“ механиката и геометрията.

И ги слага - прилага алгебрични методи за описание на телата, създава аналитичната геометрия, въвежда единни символи за означение, измисля координатната система, по която и досега чрез едната субстанция на съществуващото – мисленето, се ориентираме в другата – протяжността, както я нарича той.

Но какво прави Декарт насред армията? Дребният французин цял живот не спира на едно място и май единствен на света приема военната кариера за пряк път към научното поприще. Баща му държи синът да го наследи в юридическия занаят. Или поне да се ожени за подходяща богата девойка.

Но синът, вече минал през пиянството, дуелите и другите парижки лудории, се спасява от бащините амбиции, като се записва в армията – и вярва, че точно там ще намери местенце, където да съгрешава с науката. Което се и случва, впрочем. Защото в третия сън на Декарт му се явява маса с речник и сборник латински стихове, от които той запомня само въпроса: „Какъв път ще следваш в живота си?”

В отговор после се ражда Cogito ergo sum. И настъпва краят на една ера - за да започне друга.

Според католика Декарт, който през повечето време живее в протестантска Нидерландия, Бог е свързващо звено между протяжната и мислещата субстанция, и задвижва тази двойна система. Субстанцията е вещ, която за съществуването си не се нуждае от друго, освен от самата себе си, значи - субстанция се явява само Бог.

Вижте също Албер Камю, чужденецът на света

Това ми звучи като силно религиозно изказване, но в зората на Просвещението никой не мисли така. Блез Паскал, приятел на Декарт, не може да му прости, защото смята, че той прави всичко, за да се освободи от Бога.

Но не е вярно мнението, че Декарт е преследван от Ватикана заради възгледите си. Всъщност книгите му попадат в списъка на забранените чак 13 години след смъртта му и то защото физиката му е несъвместима с доктрината за евхаристията.

А иначе Декарт живее в Нидерландия, защото духовната атмосфера там е далеч по-свободна. Голяма част от живота му, освен в мислене и писане, минава в опити да накара всички други да го оставят на мира, за да мисли и пише спокойно.

През 1628 г. Франция е залята от Контрареформацията, той отива пак в Нидерландия и остава там почти до смъртта си. Живее с Хелена Янс ван дер Стром, има дъщеря Франсис, която умира на пет и му разбива сърцето.

Декарт се мести от град на град, в съответствие с принципа, заявен по-рано: „Като реших да не търся друго знание, освен онова, което може да бъде открито в самия мен или пък в голямата книга на света, аз прекарах остатъка от моята младост пътувайки... и размишлявайки през цялото време за това, което се изпречва на пътя ми, така че да извлека някаква полза от него.”

Е, ползи много, през тези 20-те години в Холандия той пише и публикува най-важните си трудове. Отначало, след присъдата на Галилей, се отказва да пусне готовия „Трактат за света”, доста провокативен е, а той не иска неприятности. Но пуска три части от него и добавя есето „Разсъждение за метода”. То дава насока за развитието на рационализма изобщо и е основа на цялата модерна наука и мисъл.

После Декарт публикува „Принципи на философията”, книга, в която комбинира с нова сила идеите от „Размишления за първата философия” и „Разсъждение за метода”. Въоръжено с принципи, смята той, знанието по света вече ще лежи на здрава основа. Но не забравя и страстите. През 1649 г. Декарт публикува „Страстите на душата”, книга, в която събира 6-годишната си кореспонденция с принцеса Елизабет от Бохемия, посветена на теми от етиката и психологията.

Шведската кралица Кристина го кани в Стокхолм за свой учител, а там Декарт умира от пневмония, предизвикана от лош климат, лоша храна и капризите на кралицата. Освен ако не умира, както смятат други, от отровата на един католически свещеник мисионер, пратен да спаси душата на Кристина.

Дали е спасена душата на самия Рене Декарт обаче, не е ясно. Със сигурност знаем обаче, че тялото му почива в парижкия Пантеон, а безсмъртната му мисъл помага да съществуваме, следователно да мислим. Какво друго има значение.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Вижте също Клод Леви-Строс - "Митологики" за напреднали