Момчето от "Говън", което промени футбола и "Манчестър Юнайтед". Сър Алекс Фъргюсън на 81

През ноември 1958 г. младият Александър прави дебюта си за аматьорския „Куинс парк“ в градчето Стренрайър. По-късно той описва дебюта си като „кошмар“, макар че отборът му губи с минималното 2:1, а той вкарва единствения гол. Тогава той кара стаж във фабрика в Глазгоу.

Когато две години по-късно се мести в „Сейнт Джонстоун“, той комбинира футболната си кариера с работа по пристанищата на родния му квартал в Глазгоу – „Говън“.

„Факт е, че мястото, от което идваме, е важно. Излизаш с идентичност. Аз идвам от „Говън“, аз съм момче от „Говън“, казва години по-късно Александър.

На 31 декември „момчето от Говън“ навърши 81 години. Той е сър Алекс Фъргюсън и често е определян като най-великия футболен мениджър в историята на футбола.

Александър Чапман Фъргюсън се ражда в „Говън“ в къщата на баба си. Баща му работи в коробостроителните заводи и е сред ключовите специалисти по изграждането на корпусите на плавателните съдове. Той има и по-малък брат Мартин, който също отдава живота си на футбола.

След неуспешният старт в „Куинс парк“ и преминаването в „Сейнт Джонстоун“ през 60-те, нещата отново не потръгват. Фърги бележи голове, дори забива хеттрик срещу гранда „Рейнджърс“, но не е твърд титуляр, иска повече и дори обмисля да избяга в чужбина.

В тази ситуация през 1964 г. отново се мести, този път в „Дънфърмлин Юнайтед“, където за пръв път започва да се занимава само и единствено с футбол.

Още в първия си сезон в отбора Фъргюсън е близо до спечелването на титлата и купата на страната, но в крайна сметка и двата трофея се изплъзват на клуба. Това мотивра младия шотландец и през следващия сезон той вкарва 45 гола в 51 мача и става голмайстор на шотландската лига с 31 попадения.

Добрите му игри го довеждат до два големи успеха през 1967 г. – дебют за националния отбор и преминаване в „Рейнджърс“. Трансферът му в гранда от Глазгоу е за рекордните за времето си 65 хил. паунда. Той мечтае да попадне в отбора от града, в който е роден, но и там престоят му не е от най-славните.

Години по-късно Фъргюсън казва, че голям проблем всъщност е бил фактът, че през 1966 г. той се жени за Кати Холдинг, която е католичка. Проблемът е, че в периода между 30 и 70-те години на 20 в. „Рейнджърс“ следват неписаното правило, че в клуба не се привличат католици, което го отличава от големия противник „Селтик“.

В крайна сметка Фъргюсън играе на „Айброкс“ (стадиона на „Рейднжърс“) до 1969 г., след което преминава последователно във „Фолкърк“ и „Еър Юнайтед“, преди да приключи с кариерата си на играч през 1974 г.

На треньорската скамейка в Шотландия

Още докато е във „Фолкърк“ Фъргюсън се изявава като играещ треньор. След оттеглянето си, едва на 32, той бързо продължава с мениджърската работа и застава начело на „Ийст Стърлингшър“ – отбор, в чиито състав към онзи момент няма вратари.

Работата не е постоянна, но още тогава той залага на един от подходите, който запазва в дългата си треньорска кариера – желязната дисциплина.

През същата година той е поканен от много по-именития „Сейнт Мирън“ и след кратко колебание поема мениджърската позиция. Ситуацията не от най-добрите – средняк в третото ниво на шотландския футбол, който играе пред скромна публика.

Възможността да се отдаде изцяло на треньорсkaта професия обаче води до там, че след само три години, през 1977 г., той печели Първа дивизия и изкачва отбора до Висшата лига на Шотландия. За този период Фъргюсън изгражда образа си на треньор, който играе атрактивен атакуващ футбол и залага на млади играчи.

Година по-късно обаче става немислимото – „Сейнт Мирън“ уволнява момчето от „Говън“. Tази история остава противоречива, а след време се появяват версии, че Фъргюсън е бил освободен по множество причини, сред които и нарушаване на договора си. Шефът на клуба Уили Тод твърди, че причината за уволнението на треньора е била, че той се е договорил да води „Абърдийн“. Впоследствие Фъргюсън завежда дело, а на Тод се приписва репликата, че уволнението е било, защото Алекс „няма никакъв талант за мениджър“. В историята на футбола вероятно няма по-глупаво изказване.

Така през 1978 г. Фъргюсън вече е начело на „Абърдийн“ – един от големите шотландски клубове, който обаче не е печелил титлата повече от 20 години. Началото е трудно – част от звездите на отбора са негови набори, дисциплината пък не е на нивото, каквото той иска. Много бързо играчите му лепват прякора „Бесния Фърги“ – той глобява играчите наред и редовно ги хока, дори публично.

Алекс Фъргюсън като треньор на Абърдийн

През 1980-та всичко това дава резултат – „Абърдийн“ прекратява 15-годишната серия, в която „Рейнджърс“ и „Селтик“ печелят постоянно титлата.

„Това ни обедини. Най-накрая играчите започнаха да вярват в мен“, казва по-късно Фъргюсън.

Следват още титли и купи, а големият триумф на международната сцена идва през 1983 г., когато отборът печели Купата на носителите на национални купи (КНК). Финалът е срещу "Реал Мадрид".

За кратко той дори съвместява ролята на мениджър на „Абърдийн“ и селекционер на Шотландия за Световното първенство през 1986 г., но веднага след Мондиала напуска националите, защото отборът не успява да прескочи груповата фаза.

През почти целия период на успехите му в „Абърдийн“ той е свързван с големите отбори от Англия, дори с „Ливърпул“. Това обаче не се случва до 1986 г., когато той слага началото на новата история, която му запазва мястото на върха в професията.

Годините в "Манчестър Юнайтед"

6 ноември 1986 г. е датата, на която историята на Фърги и „червените дяволи“ от Манчестър се променя завинаги. Тогава двете страни подписват договор и, както често се случва в кариерата на мениджъра до този момент, той заварва доста проблеми в съблекалнята. Един от тях – пиенето на много от футболистите и лошата им физическа подготовка.

„Бесния Фърги“ отново влиза в познатото си амплоа и бързо налага желязна дисциплина. Отборът постепенно се стабилизира и в крайна сметка завършва сезона на 11-то място. Привличането на звезди като Стив Брус през следващата година дават началото на изграждането на отбор, който да върне жаждата за успехи в "Театъра на мечтите", както наричат клубния стадион "Олд Трафорд". Това обаче става трудно, а в един момент липсата на успехи дори заплашва позицията му в клуба.

В крайна сметка първият трофей идва през 1990 г. със завоюването на Купата на Футболната асоциация (ФА), но и с разочароващото 13-то място в първенството. Европейското участие обаче позволява завоюването и на друг трофей – КНК през 1991 г.

Клубът започва да стабилизира и резултатите в първенството, където през сезон 91/92 г. завършва на второ място зад „Лийдс“. Разочарованието е голямо, но през лятото Фърги осъществява един от гениалните си трансфери, който много фенове и ръководители определят дори като най-добрият му – привличането на Ерик Кантона.

Фъргюсън и Кантона през 2011 г.

Французинът попада в група от забележителни играчи като Марк Хюз, Петър Шмайхел, Пол Инс и младокът Райън Гигс. На края на сезона Юнайтед триумфира с титлата след пауза от 26 години.

От този сезон до последния на Фъргюсън в Юнайтед през 2013 г. клубът завършва 3 пъти на трета позиция, 5 пъти на втора и става шампион още 12 пъти. Заедно с това на 2 пъти „червените дяволи“ печелят най-важния футболен клубен трофей – Шампионската лига, още 4 Купи на Футболната асоциация, 4 Купи на Лигата и веднъж Суперкупата на Европа.

В този период Юнайтед се издига до върха на световния футбол като един от най-добрите и богати клубове.

Алекс Фъргюсън като треньор на Кристиано Роналдо през 2009 г.

Знаменити остават множество мачове, а времето след 90-тата минута, в което често Юнайтед бележи решаващи голове, започва да се нарича „Фърги тайм“.

Знаменити остават победите във финалите на Шампионската лига през 1999 и 2008 г. Първата е срещу "Байерн Мюнхен" и до днес се смята за един от най-драматичните обрати в историята на турнира. "Юнайтед" обръща мача от 0:1 до 2:1 с два гола в добавеното време. Тогава "червените дяволи" спечелиха исторически требъл - шампионска титла, Купа на ФА и Шампионка лига в един сезон. Постижение, което никой друг английски клуб не е правил и до днес.

През тези години на успехи Фъргюсън не спира да залага на дисциплината, да открива и налага таланти и, разбира се, да хока и избухва, било то и срещу най-големите звезди. Дейвид Бекъм, например, пострадва от изритана от Съра бутонка на полувремето на един мач.

Патрис Евра пък си спомня, че след една загуба той и съотборниците му бързат да се качат в автобуса пред стадиона, на който гостуват и подминават феновете, които искат да се снимат с тях и да вземат автографи. Всички чакат дълго и виждат, че старият им мениджър прави точно това – снима се, раздава автографи и се закача с феновете. Всички изтръпват и има защо – Фъргюсън се качва, крещи и бързо изпраща футболистите да обърнат внимание на хората, „които ви плащат заплатата“.

Алекс Фъргюсън като треньор на Димитър Бербатов през 2009 г.

„Когато той влезеше в съблекалнята, наставаше тишина. Веднага се усещаше силата му. Когато ме питат как успявахте всяка година да се върнете и пак да печелите винаги съм отговарял – заради неговите действия“, казва Гари Невил, един от играчите, които Фъргюсън издига от прословутия набор 92‘ от школата на клуба.

„Понякога ми се случваше да стоя в леглото и да мисля какво ще кажа на играчите в съблекалнята, нещо, което ще им повлияе. Говорил съм им за миньори, работници на пристанища, майстори. Хора, които имат бедно минало. Тогава ги питах – какво е правил дядо ти, баща ти? Трябваше да вкарам в тях усещането, че това, което дядо им е работил и е правил, е част от тях и те трябва да показват това.“

След пенсионирането си Фъргюсън остава съветник в клуба. В знак на уважение към него една от трибуните на "Олд Трафорд" вече носи неговото име, а негова статуя е поставена пред входа.

Сър Алекс Фъргюсън има трима сина, определя се като социалист и е обявяван за един от големите дарители на Лейбъристката партия. Той подкрепя оставането на Шотландия в Обединеното кралство. През 90-те става колекционер на вино и често кани свои колеги за по чашка след големи мачове.

През 1999 г. получава Орден на британската империя от Елизабет II.

„Мисля, че имаме дълг и отговорност да забавляваме. Винаги трябва да помним, че има публика, която трябва да бъде забавлявана“.