"Имат нужда да говорят". Кой и как събира свидетелства за престъпленията на Русия в Украйна?

„На 24 февруари се събрахме напълно отчаяни в Берлин, група приятели, украинци, руснаци, германци, чудехме се какво да правим. Започнахме да звъним на приятели в Украйна и да ги записваме.”

Наталия Йефимкина е филмова режисьорка в Берлин. Родена е в Киев, семейството й е смесено, дядо ѝ е руснак. Войната променя живота ѝ изцяло.

“Сигурно има 30 семейства в момента, на които помагам. Ето, сега, ще водя едно дете на терапевт, то има постоянни паник-атаки.”

Откривам Наталия Йефимкина онлайн чрез нейния дневник за войната, който тя публикува на всеки две седмици. Разговорите с хората в Украйна ѝ дават усещането, че няма нищо по-важно от това тези гласове да бъдат чути. Така започва от часовете записи да прави кратки три минутни радиоинтервюта за берлинското радио Rbb24.

“Съвсем различно е, дали четеш новините или говориш с майката, която е спасила детето си в Мариупул. Обичам тези хора. Разбрах също, че украинците имат нужда да говорят, те искат да просто да бъдат чути, заради тези, които вече не могат да го направят.”

Хора, които описват разбити съдби

Наталия е събрала досега гласовете на над 60 души.

Татяна, психоложка в Киев, която съпровожда непълнолетни, подложени на ужасяващо насилие. Богдан, който отива доброволец на фронта в Северодонецк.

Алексей, който издирва и връща на семействата мъртвите цивилни тела в Славянск, за да могат да бъдат погребани…И още, и още. В момента Наталия подготвя създаването на уебсайт, където всички тези гласове и истории да бъдат на едно място.

Наталия не е единствената, която се интересува войната и преживяванията на украинците да бъдат документирани.

Броят на хората и организациите, които се занимават с този процес, расте и вероятно няма да намалява.

През пролетта украинското правителство стартира сайта “Моя война” на три езика, където всеки може да качи своя разказ за преживяното. Досега сайтът е събрал над 3600 истории и е бил видян от над 18 милиона души.

Сайтът https://ukrainer.net/ , създаден преди няколко години с идеята да популяризира непознатите природни и културни забележителности в Украйна, се превърна от началото на войната в многоезичен сайт, който документира руската агресия чрез лични истории и фотографии, както например – гласовете на хора от Мариупол.

Украинското сдружение за разследваща журналистика Слидство.инфо, което преди войната разследваше корупцията на различни нива в държавата, се превърна в разследващ портал на военните престъпления след руската инвазия.

Редица международни организации и институти създадоха свои проекти за документиране на войната.

Полският Инситут Пилецки създаде специалния Център Рафаел Лемкин за документиране на руските престъпления в Украйна.

Виенският институт за хуманитарни науки започна специална инициатива “Документирайки Украйна”, водена от професора по история от Университета в Йейл и експерт по украинска история Тимоти Снайдър.

Защо документирането на престъпленията е важно

Документирането на войната е ключово за разбирането на това – какво се случва във всеки един момент в Украйна, както и за събирането на необходимите свидетелства за истината и за извършените военни престъпления от страна на руския агресор.

На международно ниво вече съществува международна независима комисия на ООН за Украйна, председателствана от норвежкия съдия Ерик Мозе. Тя е създадена към Съвета за човешки права на ООН.

През юни комисията представи в Киев първите събрани доказателства и свидетелски показания за жестокостта на руските войници срещу цивилното население на Украйна. Целта на подобна документация е да бъде използвана в бъдещи съдебни процеси срещу руските военнослужещи. Първият руски войник беше осъден през май на доживотен затвор заради убийство на цивилен гражданин. ООН има още една своя комисия, която наблюдава ситуацията от 2014 година насам. В Украйна свое разследване от март тази година започна и Международният наказателен съд.

В самата Украйна документирането на военните престъпления се извършва на две нива - от страна на гражданското общество и от страна на държавата. Украинските неправителствени организации документират престъпленията още от началото на войната в Крим през 2014 година, публикуват своите разследвания и предоставят данни на международния наказателен съд, като същевременно извършват и обучения на украински следователи и прокурори.

След началото на военните действия на 24 февруари много от тези организации действат още по-координирано – през март 16 украински НПО създадоха сдружението “5 сутринта” - за документиране на военните престъпления/името на организацията е заради часа на инвазията/. Тази коалиция използва методи за документация и архивиране, създадени по време на войната в Сирия – като т.нар. Беркли протокол – набор от стандарти за анализиране и верифициране на информацията онлайн, както и Mnemonic Archiving System.

На правителствено ниво укранската прокуратура постепенно се специализира в документиране и разследване на военни престъпления – от 2018 е налице стратегията за преследване на предполагаемите военнопрестъпници на окупирания остров Крим, която определя руската политика като “неоколониална”.

От май 2022 година по инициатива на ЕС, Великобритания и САЩ е създадена специална комисияAtrocity Crime Advisory Group. Тя събира международни и украински експерти на две нива – консултации за местната прокуратура и мобилно юридическо звено – за документиране на военните престъпления.

Разрушеното културно наследство

Друга сериозна работа представлява документирането на разрушеното културно наследство на Украйна – тук работят Министерствота на културата на Украйна и ЮНЕСКО.

Министерството на културата на Украйна съобщи за кражбата над 1700 обекта от Музея за история на отечеството в Мелитопол, между тях - златна диадема, с над 1500 годишна история, един от най-ценните експонати.

ЮНЕСКО досега документира 201 културни институции, разрушени в 12 региона на страната. Това са 86 църкви и други религиозни сгради, 37 сгради от историческо значение, 37 сгради с културно предназначение, 18 паметника, 13 музея, 10 библиотеки.

Могат ли доказателствата да са на едно място и какви са рисковете?

С оглед мащабите на войната, това едва ли е възможно. В свой обширен анализ за германската Централа за политическо образование двама украински изследователи Катерина Бусол и Дмитро Кувал виждат проблема не толкова в това разслояване на разследванията, колкото в това, че жертвите биват разпитвани повторно от различни екипи, което носи със себе си опасност от ре-травматизиране.

Терминът “ре-травматизиране” се наблюдава често при съдебни разпити, показания и интервюта, дори в терапията, когато хората преживяват единствено емоционално натоварване чрез разказа за травматичното събитие, без да имат възможност за подпомагащо стабилизиране.

“Границата е много тънка”, казва германският травма-терапевт Мартин Дитрих. “На пръв поглед всички искаме хората да разказват за преживяното, за да не са сами с ужаса. Това искат и самите те. Но един терапевт се интересува не от детайлите на случилото се, а от чувствата на разказващия в момента. Понякога чувствата се толкова силни, че за разказващия е по-добре да не разказва, докато не намери стабилна основа. Има различни възможности – важен е диалогът и усещането на хората, които разказват, че се намират в подкрепяща ги среда.”

Голямата опасност от ре-травматизиране при жертвите, според Катерина Бусол и Дмитро Кувал, е именно в прекаленото и подробно задаване на въпроси и твърде подробното документиране. Затова, изхождайки от принципа на “не-вреда”, и за да се избегнат следващи щети при жертвите, в основата на процеса на документация трябва да стои благосъстоянието на оцелелите.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.