"Бeз Русия не можем!" Руската намеса в първата предизборна кампания след Съединението

Сутринта на 6 септември 1885 г. в Пловдив, след няколкомесечната дейност на Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) начело със Захари Стоянов, навлизането в града под тепетата на голямоконарската чета начело с Продан Тишков-Чардафон и действията на областната милиция начело с майор Данаил Николаев, е свален главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. Провъзгласено е Съединението на областта с Княжество България.

Актът е победа над задкулисната власт, която през последните няколко години контролира политиката в Княжество България и Източна Румелия. Тя е концентирана в Азиатския департамент към Руското външно министерство в тогавашната руска столица Санкт Петербург, руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив.

Тази задкулисна власт единствено спекулира с идеите за непокътната Търновска конституция в Княжеството и за Съединение в Източна Румелия, без да има намерение да се бори нито за едното, нито за другото. Напротив, тя подготвя промяна на Търновската конституция в реакционен дух и действа в синхрон с Цариград срещу всякакви действия свързани с непосредствено осъществяване на съединисткия акт.

На 9 септември, само три дни след провъзгласяването на Съединението, руският цар Александър III и външният министър Николай Гирс нареждат на княз Михаил Кантакузин да се оттегли от поста си на български военен министър, а на около 200 руски офицери - да напуснат България. Макар подобно на другите велики сили да изключва употребата на насилствени мерки от страна на Турция, и Русия се изказва категорично в подкрепа на Берлинския договор и за възстановяване на статуквото.

Въпреки това, останала и без руските офицери, на които е разчитала, България успява да отблъсне войските на сръбския крал Милан. След победоносната за нея война великите сили се налага да намерят формула, по която да признаят Съединението. Правят го с Топханенския акт, с който за да запазят външно Берлинския договор и своята чест, формално назначават княз Александър за главен управител на Източна Румелия.

Спекулациите при първите избори

Междувременно на 29 март 1886 г. в Княжество България е отменено и военното положение. С последващ указ на княз Александър I, правителството на Петко Каравелов насрочва за 11 и 18 май избори в Южна България за попълване състава на IV Обикновено Народно събрание с депутати и от бившата Източна Румелия.

Русия обаче не се отказва да потърси реванш спрямо княз Александър I и правителството на П. Каравелов задето са признали Съединението. Ето защо решава да използва тъкмо предстоящата предизборна кампания за компрометиране на властта в София. Главният аргумент ще бъде, че реално няма никакво Съединение и мотивите на княза са свързани единствено с желанието му да стане генерал-губернатор и на Източна Румелия, и то с всякакви отстъпки на Турция, за сметка на българския интерес.

За целта Петербург използва свалената от власт на 6 септември източнорумелийска Народна партия, както и привържениците на Драган Цанков в Княжеството, които застават зад лозунга „Без Русия не можем”. Те възприемат и руските виждания за отстраняването на княз Александър в името на възстановяване на предишните отношения между България и Русия. Поради това и за тях на практика не е извършено никакво Съединение, защото подобно дело може да бъде успешно единствено с подкрепата на Русия.

След отмяната на военното положение в Южна България и началото на предизборната кампания, Народната партия подновява издаването на своя в. “Съединение”, който преди 6 септември се е противопоставял на акта и затова хората на партията са наречени от политическите си противници „лъжесъединисти“.

Изданието отрича делото от 6 септември, представяйки го като “авантюра” извършена без подкрепата на Русия, и оправдава всички нейни реакции след него. Открити са апелите за отстраняване на правителството на П. Каравелов и възстановяване на добрите отношения с Петербург. Управляващите и дейците по Съединението са представени като слуги на Англия, Австро-Унгария и дори и на Турция, защото на практика реално Съединение няма.

Два примера

Всъщност тази кампания срещу факторите осъществили Съединението се базира на две противоречиви и взаимно изключващи се твърдения. От една страна, че реално няма никакво Съединение, а от друга, че иде реч за обикновено присъединяване на Източна Румелия към България. Ето два примера.

В броя си от 10 април 1886 г. в. „Съединение“ атакува княз Александър и правителството на П. Каравелов, пишейки: „Много авторитетни лица поддържат, че княжеското правителство от 6 септември до сега не е искало истинско съединение, но се е мъчило да се назначи княза за главен управител на Източна Румелия. Ние имаме под ръка една окръжна нота от великий везир до европейските сили, в която се казва, че князът телеграфирал султану да го назначи главен управител в Източна Румелия с каквито ще условия. Тоя въпрос е жизнен за княжеството и Източна Румелия и ние се надяваме, че правителството ще обнародва цялата преписка по него. До тогава мнозина ще имат правото да мислят не че Русия е препятствувала на съединението, но че преговорите са се водили само за едно генерал губернаторство.“

На всеки запознат с Топханенския акт е ясно, че в случая става дума за лишени от основания подмятания, тъй като българският княз, съгласно Берлинския договор, става генерал-губернатор на Източна Румелия. При това София дори не изпълнява условието смесена комисия с Турция да извърши промени в румелийския Органически устав, а още през април 1886 г. обявява българските закони за действащи на територията на бившата османска провинция, като насрочва споменатите вече избори. А те, да припомним, са за попълване състава на заседаващото в София и избрано още през 1884 г. Четвърто Обикновено Народно събрание с депутати вече и от Южна България.

В друга бележка, седмица по-късно, отново същият вестник сякаш сам признава че Съединението си е съвсем реално, отбелязвайки: „Досега знаехме, че се измираме в „завоевана страна“, в „новоосвободен край“, но не можехме да вярваме, че и самото правителство счита туй преходно положение за окупационно. Но ето, че пловдивский окръжен съд пояснява доста добре работата. В една своя резолюция по повдигнатий въпрос, ако законите на княжеството приспособени в областта без надлежната промулгация имат легална сила или не, речений съд постановил: че тъй като туй преходно положение не било освен окупация, то и надлежното промулгиране на законите не било необходимо нужно. Коментарите са излишни. Ние ще се потрудим да земем копие от самата резолюция за да я обнародваме.“

Ако единият аргумент гласи, че Източна Румелия е все още турска провинция, на която князът е генерал-губернатор, то вторият твърди, че тя вече е присъединена към България и там действат само българските закони. А то е защото формулата от Топханенския акт, че българският княз ще действа с „благоразумие и верност“, Александър I, противно на предизборните обвинения срещу него, я прилага на практика единствено в български интерес.