От тревогите заради цензурата до успехите на световната сцена. Адела Пеева на 75

През годините на социализма спортът е едно от направленията, които се експлоатират най-успешно от пропагандата на Изтока срещу упадъчния Запад. Когато става въпрос за спорта от онова време в България, една от първите асоциации, разбира се, са щангите.

Именно в тази атмосфера в България една 36-годишна млада режисьорка решава да направи документален филм, с който да повдигне завесата над тъмната страна на тежкоатлетите. Медикаменти, тежки тренировки, депресия, опити за самоубийство и последни дни в болницата преди смъртта от цироза на 25 години.

Всичко това се появява в лентата „В името на спорта“ от 1983 г. Комунистическата цензура я спира. Следват обичайните унищожителни критики. Същото вече се е случило през 1981 г. с филма „Майки“. Тези преживявания обаче не спират тяхната авторка да работи и до днес, повече от 30 години след падането на режима, който не допуска част от филмите ѝ.

В неделя една от най-големите български кинорежисьорки и документалисти Адела Пеева навърши 75 години. Освен този юбилей тя отбелязва и 50 години творчество. По този повод редица киносалони ще прожектират лентите ѝ, а БНТ излъчи документалния „В търсене на Списаревски“ и игралния „Съседката“.

Адела Пеева е родена на 23 януари 1947 г. в Разград. Още от дете тя се привързва към изкуството, но в началото това не е киното, а театърът.

„Първо се влюбих в театъра. Навремето родителите ми не пропускаха ходене на театър, а и живеехме до Театъра на Армията“, казва Пеева пред БНР.

След това обаче тя кандидатства кино и телевизионна режисура в Академията за театър, кино, радио и телевизия в Белград през 1970 г., която по-късно завършва. В бившата федеративна република работи като телевизионен режисьор.

След завършването си се завръща в България, където започва дългия си професионален път в Студия за научно-популярни и документални филми „Време“.

Сред първите ѝ произведения са „Съединението на България“ от 1971 г., „Панайот Волов“ от 1973 г. и „Хитър Петър“ от 1977 г.

За пръв път обаче комунистическата цензура я спира заради документалния „Майки“ от 1981 г. В него се разказва за самотните майки в България и за двойния морал спрямо тях, тъй като в обществото всички те са били смятани за „леки жени“.

„Този филм беше спрян всъщност защото в него имаше един военен, чийто син беше баща на едно от децата и майката водеше дело срещу него, а бащата беше и активен борец против фашизма“, разказва Пеева.

Далеч по-тежка е историята на следващия ѝ филм „В името на спорта“. Тя се оказва изправена срещу цялата държавна машина, която на всяка цена цели да запази доброто име на един от спортовете, които носят най-много медали за страната. Той е заснет няколко години след като медалите на Валентин Христов и Кръстьо Семерджиев от Олимпийските игри в Монреал са отнети.

„В името на спорта“ например ми донесе много тревоги. За сметка на това ме направи по-силна. Помня как го иззеха от дома ми“, казва още Пеева.

В лентата се разказва как двамата спортисти опитват да се справят с опропастения си живот. Мотивът за спирането на филма по искане на Българския съюз за физическа култура е, че показва „мрачна и абсолютно нетипична картина от живота и съдбата на българските спортисти“.

„В този филм е и последният кадър на Белослав Манолов, който беше на 25 години, умираше в болницата от цироза на черния дроб, причинена от анаболи, и дори болен е принуждаван да тренира“, разказва режисьорката.

И двата филма са излъчени след 1989 г. и печелят редица награди.

Само две години преди промените режисьорката се впуска и в игралното кино с лентата „Съседката“ по повестта „Циганско лято“, в която участват Велко Кънев, Елвира Иванова, Георги Русев и др. Въпреки големият зрителски интерес в България и чужбина, Пеева получава тежки критики от филмовия съвет, както и наказание, с което ѝ се налага да връща пари.

„В игралното кино се чувствах ужасно тежко“, казва тя за онзи период.

В началото на 90-те години Пеева решава да се откъсне и учредява продуцентската къща „Адела медия“, която до днес създава над 30 документални филма. Най-известен сред тях е „Чия е тази песен“ от 2003 г.

„Чия е тази песен“ определено беше филмът, който ми донесе най-голяма популярност и до ден днешен имаме обаждания да бъде изпратен филма на конференции, на обучения и на лекции“, казва тя.

За него тя получава редица престижни номинации, сред които тази за най-добър документален филм на Европейската филмова академия и участие в над 50 международни фестивала.

Номинация за най-добър документален филм от Европейската филмова академия Пеева получава и за следващата си лента „Развод по албански“, отличен с общо 12 награди.

Сред най-популярните ѝ в България филми са „В търсене на Списаревски“ и „Кметът“, които също получават множество отличия.

През 2018 г. нейният филм „Да живее България“, посветен на въпроса дали и как се възражда национализмът в България, предизвика остри полемики в публичното пространство. Заради това режисьорката изтегля лентата от няколко фестивала в страната.

Адела Пеева е част от различни журита на фестивалите в Кан, Берлин, Локарно, Сараево, Мумбай и други. Член е на Европейската филмова академия (EFA) и на Изпълнителния комитет на Федерацията на Европейските режисьори (FERA).

Тя е носителка на орден „Стара планина“ - първа степен „за изключително големите ѝ заслуги в областта на културата и изкуството“, както и на орден „Св. св. Кирил и Методий“.

И до днес Пеева помни едно правило от обучението си в Югославия: „Не трябва да започваш да правиш филм, докато не си завършил, защото, ако направиш един лош филм, за втори няма да ти бъде даден шанс.“

В момента режисьорката работи по поредния си проект със заглавие „Общински съветник“.

„Моите истории не ме намират. Аз съм любопитен човек. Като котка. Непрекъснато слушам и си отварям очите“, обяснява Адела Пеева в отговор на въпроса как успява да намира нови сюжети и герои, на които да се посвети.